Разкриха хитрия план на младите обирджии, задигнали близо 500 бона от инкасо в Ихтиман

23-годишните Явор Проданов и Христо Янашков, които ограбиха около 460 000 лева от инкасо автомобил край гарата в Ихтиман, си оставили телефоните вкъщи преди удара, за да не бъдат засечени по мобилните клетки. 

Това, както и фактът, че предварително са проучили маршрута на бронирания автомобил и са си осигурили дегизировка на строителни работници, показва, че са планирали удара съвсем внимателно и стореното от тях съвсем не е било игра, продиктувана от младежки порив, коментираха пред „Телеграф“ разследващи случая. 

Удар 

Грабежът бе извършен на 16 януари следобед в района на жп гарата в Ихтиман. Тогава двамата студенти, дегизирани като строителни работници -  с каски, светлоотразителни жилетки, очила и маски, спрели инкасо автомобила на известна охранителна фирма. Насочили оръжие срещу служителите на фирмата и ги накарали да легнат на земята.

Единият нападател, който по-късно ще се окаже Явор, крещял на английски „Не мърдай“ и „Легни“ на колегите си. Вързали служителите със свински опашки и отключили бронирания автомобил.

По-късно ще стане ясно, че Явор като служител на въпросната фирма е знаел комбинацията от кодовете, с които да отвори и да вземе парите. Извадили няколко касети и прибрали пачките в два сака. Взели и оръжието на охранителите, което захвърлили в тревата. 

План 

След това хукнали да бягат през полето, нарамили двата сака с парите. Целта била да стигнат автомобила, с който евентуално да се оттеглят. Той бил паркиран на няколко километра от мястото на удара. Така било планирано, тъй като колата била лична и искали да избегнат камерите на АПИ, за да не стигнат ченгетата до извършителите. Не пресметнали обаче, че докато бягат, единият охранител ще съумее да повика помощ.

Сигналът към тел. 112 бил подаден от телефон на жена, която се озовала в района. Когато на ченгетата било съобщено в каква посока са се отправили грабителите, те просто направили заградително мероприятие и ги чакали от другата страна на полето. Били закопчани за нула време заедно с парите. 

Обвинение 

Софийската окръжна прокуратура ги обвини във въоръжен грабеж, като обвинението предвижда включително доживотен затвор. Пръв пред разследващите обяснения дава Христо, който си казва всичко. Дори участва в следствен експеримент. В съда се оказва, че двамата са студенти.Явор учи редовно в Международното бизнес училище, а пък Христо бил студент по „Бизнес логистика“ в Икономическия. Той също работел като охранител преди, а сега си имал собствена фирма. И двамата обвиняеми са от Русе, но живеят и учат в София.

Досега нямат никакви криминални регистрации и се водят от добри семейства. В съда става ясно още, че двамата са приятели още от детската градина. Пред магистратите отронват само по едно „Съжалявам“ и настояват за по-леки мерки за неотклонение като „домашен арест“ или „парична гаранция“.Защитата и на двамата твърди, че въоръжен грабеж на практика няма, защото оръжията били играчки. Твърденият автомат всъщност стрелял с топчета. 

Контра 

Прокуратурата веднага контрира, като се позовава на свидетелски показания. Първо един от пострадалите охранители казва, че е разпознал „Глог 17“, а пък част от полицаите, които са ги преследвали, разпознали, че оръжието е бойно. Споменава се и автомат „Калашников“.

Предстои да бъде назначена експертиза, за да се види дали оръжията са истински. В обясненията си Янашков твърди, че не са. Съдът обаче прие казаното от него като защитна версия. Според магистратите има достатъчно данни за участието на двамата в грабежа. Освен това може да се укрият или да извършат престъпление.

Въпреки чистото съдебно минало и крехката възраст - деянието, което планирали предварително, се откроява с изключителна дързост и е обществено опасно. Така Окръжният съд ги остави на топло.

Определението обаче не е окончателно и идната седмица може да се атакува пред Софийския апелативен съд. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село край реката.Незабравими спомени и емоции

Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.

Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как някога стягахме багажи и отивахме на почивка за 20 дни с карта от завода за 18 лева пълен пансион

Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.

Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват във влак бащата на Илияна Йотова през 2003 година

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Знаете ли,че има неща от детството през 90-те, които днес са незаконни.Ето 9 от тях

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:

Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ