18:32
За случилото се тогава започна да се пише едва след свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Повечето публикации определяха станалото във Враца в Деня на Ботев през 1980 г. като атентат и опит за убийството на Живков.
От затвора вече беше излязъл Цветан Килограмски от Кнежа, който бе определян като човека, измъкнал се от множеството при посрещането на комунистическия диктатор и направил неуспешен опит да го убие.
Малкото гласове, че не е имало атентат, а младежът от Кнежа искал просто да връчи на Живков прошение, останаха почти нечути тогава. Много врачани също разказваха публично небивалици какво оръжие е държал Килограмски, но после се оказваше, че изобщо не са били там по време на “покушението”, дори не можеха да посочат мястото, където бе посрещнат Тодор Живков.
Когато Първия бе свален от власт от съпартийците си, България бе залята от свободни митинги. Във Врачанско навсякъде на тези организирани от все още непреименувалата се БКП “спонтанни” събирания се искаше пълната реабилитация на Иван Тодоров - Горуня, организирал заедно с армейски генерал Цветко Анев първия и неуспешен заговор за свалянето на Живков.
След 10 ноември 1989-а Тодор Живков призна, че Килограмски бил набеден от УБО.
На митинг в Мездра през есента на 1989-а се появи и Цветан Килограмски. След като изслуша заедно с въодушевените хора обвиненията срещу диктатурата на Живков и призивите за реабилитация на Горуня, на него също му бе дадена думата.
И в една объркана реч, в която разказа какво е преживял след ареста си и излежаването на присъдата в Старозагорския затвор, Килограмски се провикна: “Сега съжалявам, че не успях да ликвидирам диктатора Живков!”
В отговор митингът започна да скандира името на неуспелия атентатор и това на Горуня.
“И аз бях на този митинг, когато Килограмски за първи път публично заяви, че искал да убие Живков - спомня си Кирил Андровски, бивш кореспондент на българското радио във Враца. - После срещнах Килограмски на жп гарата в Мездра, казах му, че съм бил
свидетел на станалото на 1 юни 1980 г., и го попитах защо лъже, че е искал да убива.
А той ми вика: “Е, нали знаеш, че сега всички са срещу Живков и хората това искаха да чуят.”
В началото на 1980 г. започнах работа като кореспондент във Враца на профсъюзния в. “Труд”. Идването на Живков на 1 юни беше голямо събитие и всички партийни и държавни структури в града се подготвяха усилено седмица преди това.
По тогавашния протокол проявите и посещенията на членове на Политбюро на ЦК на БКП се отразяваха задължително и единствено от представители на БТА или понякога от кореспондентите на “Работническо дело”. Но всички журналисти от други издания трябваше да присъстваме на събитията “за всеки случай”.
Докато Тодор Живков бе начело на партията и държавата, винаги идваше във Враца за Ботевите дни - или участваше в митинга заря вечерта на 1 юни, или отиваше на другия ден на връх Околчица, накипрен в някаква специфична само за него туристическа униформа и непременно с каскет.
По определените маршрути в града, по улиците милицията проверяваше и често запечатваше всички сгради. Докато траеше посещението, в тях и около тях бъкаше от въоръжени цивилни и униформени милиционери.
Сградата, в която беше кореспондентският ми кабинет, също бе запечатана още през нощта срещу 1 юни, защото се намираше в непосредствена близост до тогавашния дом на Окръжния комитет на БКП и централния площад, на който се провеждаше вечерният митинг заря.
Обикаляхме с няколко колеги журналисти из града до ранния следобед, когато трябваше да пристигне Живков.
Това трябваше да стане на една къса уличка от източната страна на съда, където тогава се беше разположил Окръжният народен съвет. Мястото бе близо до някогашната руска книжарница и срещу бившия магазин на СБХ във Враца.
Точно пред този магазин с прекрасна видимост към уличката стояхме с колеги, когато пристигна кортежът на Живков. По тротоарите имаше стотици хора, съседната улица също бе задръстена до пръсване от любопитни врачани и организирани посрещачи.
Пред тях се бяха подредили униформени милиционери, сред хората имаше десетки цивилни, които се разпознаваха веднага заради непрекъснатото си озъртане на всички страни.
На свободния тротоар около руската книжарница чакаха официалните посрещачи на партийното величие, заедно с тях бяха и идващите по традиции за Ботевите тържества от София видни писатели и артисти.
Щом колата със Живков спря по средата на улицата преди завоя за ОК на БКП, от нея първо слезе шефът на УБО ген. Илия Кашев, а от лявата врата излезе широко усмихнат първият държавен и партиен ръководител. Към него веднага тръгнаха да го посрещат първият секретар на партията Нано Лалов, председателят на ОНС Лазар Петров и кметът на Враца Борис Ничев.
На всички ни направи впечатление, че охранителната кола, следваща тази с Живков, се забави малко на завоя около народния съвет и гавазите пристигнаха на мястото вече когато високият гост тръгна да се ръкува с местните ръководители.
Точно в този момент на тротоара отдясно на официалната кола изскочи, като разбута тълпата нисък набит младеж с тъмна коса, извика нещо към Живков, протягайки към него дясната си ръка, в която държеше неголям бял плик.
Охранителите веднага се втурнаха към момчето, а Живков изведнъж се свлече на асфалта, без да забележим в суматохата дали някой го бутна, или той е изпълнил указанията за сигурност при такива случаи и сам се е проснал на улицата.
Запъхтените момчета на УБО веднага сграбчиха младежа, набутаха го на задната седалка на колата си и започнаха да го удрят с юмруци. По-късно разбрахме, че задържаният е 20-годишният Цветан Килограмски от Кнежа, тогава град във Врачански окръг.
Улицата, на която спира кортежа на Живков на 1 юни 1980 г. Вляво е съдебната палата, в която тогава се помещава Окръжният народен съвет. Вдясно тогава е руската книжарница, а в дъното - бившият магазин на СБХ.
“Тодор Живков беше долетял от София с вертолет и отседнал около обяд на 1 юни в резиденция “Турканица” край града - спомня си тогавашният кореспондент на “Работническо дело” Илия Борисов. - Председателят на ОНС Лазар Петров ме взе с колата си и заедно отидохме до резиденцията.
След като Живков обядва и си почина, с коли всички тръгнахме към Враца. Пътьом
нареди шофьорите да карат по бавно, за да поздрави всички посрещачи, наредили
се от двете страни на шосето към града.”
Илия Борисов си спомня още, че е бил в третата кола непосредствено след волгата на охраната, следваща мерцедеса на Живков. Затова, като слизат с Лазар Петров на уличката, където посрещат Първия, успял да види съвсем отблизо случилото се и досега е убеден, че то изобщо не приличало на покушение.
“Охранителите във втората кола закъсняха и никой от тях не изтича да отвори на Живков да слезе, както се правеше обикновено - припомня бившият кореспондент на тогавашния партиен орган. - Тогава изскочи нисичкият младеж, който държеше някакъв лист в ръка.
От охраната вероятно са помислили, че носи и някакво оръжие, втурнаха се към него, бутайки в същото време самия Живков, който падна на една страна. Няколко жени изпищяха и после настана странна тишина, сред която Живков се изправи, подпомогнат от някого, когото не успях да видя.”
Сред посрещачите тогава е и вече пенсионираният актьор от врачанския театър Веско Зехиров. Заедно с покойния сега художник Владимир Ганецовски стояли пред магазина на СБХ и си говорели, когато кортежът спира до руската книжарница.
“Докато си приказвахме с Владо, изведнъж усетихме суматохата около нас - разказва Зехиров. - Видях Живков вече паднал на асфалта, чуха се викове на почуда сред хората. Докато Живков се изправяше, притичалите охранители сграбчиха един младеж и го набутаха в една черна волга. После тя отпраши към милицията.
Като се изправи, Живков беше пребледнял, но се усмихна някак пресилено и ми направи впечатление, че първо отиде да се ръкува много сърдечно с Любомир Левчев.”
Освен официалния по онова време фотограф на Живков Димитър Алтънков посрещането във Враца снимат и много журналисти. След гафа от УБО конфискуват фотолентите на
всички с мотив, че са необходими за разследване на случая.
Никой обаче не снима инцидента с камера, а това е можело да помогне на подобно разследване да се види какво точно се е случило.
Обикновено около Живков в такива случаи имало екип на държавната телевизия. В тоя момент обаче те тъкмо били пристигнали с ПТС на централния площад и се подготвяли за предстоящия митинг заря пред паметника на Христо Ботев.
“Работех тогава в икономическия отдел на врачанския в. “Отечествен зов”, но правех с личния си фотоапарат много снимки на всякакви събития, спомня си Борис Врачовски. - В онова време на черно-бели снимки аз бях заредил апарата си с цветен диапозитив и снимах посрещането на Живков от непосредствена близост.
Час и нещо след като той пристигна във Враца, при мен дойдоха двама от УБО, водени от Алтънков. Поискаха да им предам лентата от фотоапарата, а аз им обясних, че съм снимал с цветен филм и той трябва да се промива по различен начин от обикновената черно-бяла лента.
В крайна сметка те ме придружиха до вкъщи, където сам промих филма под тяхно наблюдение и те си тръгнаха с него.”
Веднага след инцидента във Враца Тодор Живков участва в заседание на Окръжния комитет на БКП. Според присъствалия там Илия Борисов всички местни ръководители били потиснати, мълчали и се наложило Живков да пуска неговите шеги, за да разведри атмосферата.
Докато траело заседанието, човек от УБО приближавал няколко пъти до Живков и му шепнел нещо на ухото. После се разбрало, че му докладвали резултатите от разпита на Килограмски и какво всъщност е искал да направи.
Началникът на милицията във Враца полк. Мургин пък споделил, че у младежа намерили и джобно ножче, което според представителите на УБО можело да се използва и като оръжие.
“Аз всъщност исках само да връча на Живков една молба, написана на лист хартия - разказва години по-късно задържаният Цветан Килограмски. - Сега не бих направил подобно нещо, но тогава бях млад. Работех във филиала на “Геоложки проучвания” в Кнежа и стажът там се признаваше и за военна служба.
Баща ми беше болен и имаше проблеми с трудоустрояването. На жалбите му обаче никой не отговаряше. Тогава взех решение да се оплача на Живков и отидох във Враца.
После ме разпитваха дали не съм бил участник в заговор, но следователите бързо разбраха истината.
Това обвинение отпадна и не бе повдигнато на закрития процес. Осъдиха ме на 5 г. затвор за хулиганска проява и обида на високодлъжностно правителствено лице. В Старозагорския затвор излежах обаче 8 г. и 9 месеца с допълнителна вътрешна присъда. Пуснаха ме веднага след 10 ноември 1989 г.”
На свобода Килограмски прави няколко опита да се срещне с Живков или да се чуе с него по телефона, но така и не успява в начинанието си да изясни лично нещата с някога първия човек на държавата. По това време самият Живков става арестант и се изправя пред съда.
Източници:24часа,www.socbg,com,публикации в интеренет.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук