8:05
И естествено идва въпросът кой и защо търпи безделниците. Щом съществуват, значи обществото им дава среда да виреят и се множат. И да ни се усмихват от кафенетата. Известно е, че безделниците са предимно хора от 15 до 30 години, които не учат и не работят. У нас те са хиляди. А според органите на МВР от извършителите на престъпления 42 процента са безделници. В Наказателния кодекс има чл. 329, който предвижда лишаване от свобода за придобиване на нетрудови доходи по непозволен и неморален начин. Ето че не сме безучастни към явлението — безделник. Но преди да се обърнем за помощ към обществените организации, МВР и прокуратурата, според мен е редно да упрекнем първо семейната среда, която е възпитала безделник. Скоро чух реплика от една възрастна жена: „Като не знаете да възпитавате децата си — учете ги на труд!“ Някои от нас дори не биха разбрали какво ни казва тя.За разговор на тема — борба срещу безделието, съм в град Толбухин. Това не е, защото тук проблемът е по-остър. Просто тук вече се работи срещу безделието. От общия брой на безделниците — 2000, вече 420 младежи работят. Естествено това са плаващи цифри. Защото често част от тях правят маневрата „да се водят“ някъде на щат, за да не дразнят хората, и пак не работят. И все пак тук, в град Толбухин, има „Работна програма за борба с безделието“, която трябва да „обединява всички организации и органи, които имат средства за борба с безделието“, и това, което според мен е най- хубавото, е, че тук има резултати не на книга.
— Не можеше повече да отчитаме дейност по събрания. А те — безделниците, да ни се усмихват от всяко кафене, когато отиваме на работа — с това започна разговора Димитрин Радев, секретар на Общинския комитет на Комсомола.
Една наша статистика ни показа, че безделниците са почти 10 на сто от комсомолците. Инцидентните ни опити не показаха кой знае какъв резултат. Трябваше нов начин за работа. Пък и с МВР и прокуратурата разговаряме и те ни подсказаха, че доста от момчетата и момичетата, като не работят, по-лесно стават техен контингент. А колко по-добре би било да спреш някой преди погрешната стъпка. Идеята дойде от заместник районния прокурор Георги Желев, който с тогавашния секретар на Общинския комитет на ДКМС Любен Попов за няколко месеца разработиха програмата. В нея обществените организации бяха помолени да ни помогнат в борбата срещу безделието. В програмата бяха посочени всички права и задълже-ния на държавните и обществените органи и организации, произтичащи от закона и морала. Тя предвижда три етапа в работата с издирване, насочване към работните места на младежите и работа на трудовите колективи с новопостъпилите.
Не е трудно човек да поговори с хора, които си нямат работа и стоят на чаша кафе. Те дори с удоволствие те приемат в компанията. Ще вмъкна в разговора и мнения на самите безделници за безделието им.
От една кръгла маса с младежи, които през работно време седяха в едно кафене, се оказа, че само двама от тях не работят. В разговор, и то анонимен, хората са откровени. Проведохме го всички заедно, всеки имаше мнение. Ето това, което според мен ще ползува хората, заети с проблема им:„Не мога да работя това, което ми предлагат. А там, където искам, няма места. И изобщо, ако се огледате, навсякъде, където се търсят работници, не е хубава работата. Или е тежка, или малко плащат. Като ще ми намира работа Комсомолът, първо да ме попита мога ли, не мога ли да я върша.“
„Изключиха ме от училище. Според мен несправедливо. Не бях лош ученик, но ме хванаха, че пуша. Сега нито уча, нито работя. Знам, че не може така, и скоро ще си намеря работа. Искам да завърша, гимназия. Но работата ми не трябва да бъде тежка, иначе ще заспивам във вечерното училище.“
Попитах ги дали знаят нещо за програмата за борба с безделието, която се провежда в техния град. За моя изненада две от момчетата вече бяха намерили своя завод благодарение на нея.„Отначало се ядосах. Защо ли, по-мислих си, те ще ми се бъркат в живота. После, тъй като и нашите доста ме притиснаха, реших да отида в този завод и да опитам. Сега съм фрезист. Момчетата при нас са много добри и сърдечни. Намерих там нови приятели. Като че ли сега се чувствувам по-добре. Без работа си някак излишен и самотен. И затънеш в черни мисли, скандали с родителите за всекидневния лев и без унижение от околните.“
-Аз все още ходя на работа, ама ще избягам. Не ме обичат там и не ми показват занаята. Като че ли ще им изям хляба. Пренебрегват ме, дават ми лоши инструменти. Ще отида на друго място.“
— Ние знаем за това! — казаха Димитрин Радев и Георги Желев, когато им споделих разговора. — Затова сега основна наша задача е да убедим хората от трудовите колективи, че много зависи от тях да не отблъснат младите хора с пренебрежително отношение. Никой не се е родил научен, достатъчно е да си намери майстора, не в преносен смисъл, както обикновено се разбира тази приказка.
— Ще ви разкажа за обстановката в младежкия дом, която бе венецът на нашата работа. Там дойдоха не само издирените младежи с връчени покани, а и любопитни техни „колеги“. Предполагам, че са били изненадани от факта колко много хора са загрижени за тях. И колко много работни места има. Двадесет и седем предприятия oт града им предложиха работа според образованието им и квалификацията им пред комисията се представяха по 16 души, а тя имаше 50 членове, включително психолози, педагози, челници в труда. Младежите веднага получаваха отговор на всеки от въпросите си. Стотина от тях избраха работното си място. На другия ден обаче половината не се явиха на него. Но ние бяхме подготвени за това и с коли на предприятията ги обиколихме. Последва нов разговор и те разбраха, че освен разговори има и санкции. На следващия ден се явиха на работа.
— А после?
– После! Именно това ”после” ни липсва — продължи Георги Желев. — Липсва ни обратна връзка. Липсва разбиране от някои хора. Например: доста домоуправители ни отговориха, че при тях няма безделници, за да не си развалят спокойствието и може би добрите отношения със съседите. Освен това не сме много постоянни. Две подобни събрания за две години. А и в работническите колективи често ни отговарят, че не са детска градина. Като не се оправяли новите с работата – вън! Не може така да се разсъждава. Понякога това води до обезверяване на младите хора и ги кара да потърсят средата на лентяите, които им показват по-лесни начини за печелене на пари, за съжаление незаконни.В прокурорската стая седи разплакана жена. Дошла е за кой ли път да се оплаче от детето си:
— Помогнете ми, другарю прокуpop, той ще отиде в затвора, ако продължава така. Не иска да работи, а всеки ден ми обира портмонето. Понякога с бой ги взима. По-силен е от мен. Не беше лошо дете. Сега не може да се задържи на работа. Десетина завода е сменил. Работи седмица-две и бяга. От мен не го е видял. Аз тридесет години съм все на едни станове.
Майката молеше за помощ, а до нея тридесетгодишното й детенце усукваше големите си ръчички:
— В момента съм в отпуск — лъжеше „то”. — На един строеж работя. Оказа се, че строежът е частен и че плащат за обща работа по 30 лв. на ден. Сметката и за мен е проста.
3а 6 дни — заплата на висшист без удръжките. Той бил и на държавно. Там работата била никаква, никой не работи, но и пари взимат малко.. Ту пясък няма, ту вар, по цял ден пият бира и играят карти. Той не ги разбира тези работи. Иска да работи и да му плащат, а не да си клати краката за 100 лв. на месец. Пък и не обичал началниците.Тук ми идва наум дали някои ръководители да не се вслушат в мнението на едно лошо момче, което ние с право упрекваме, че не работи. Дали няма истина в наблюденията му от неговия кратък стаж в предприятията. Не върви ли често нашата заплата за проседяно време в завода, а не за извършена работа? И ето как реагира той. Предпочита да работи 12 часа някъде и да си вземе пари за наистина извършен труд, а да не манкира някъде цяла седмица за същата сума. Може би една добра бригада с един добър майстор и добро възнаграждение за труда биха обърнали пътя на младия човек към държавните строежи.
Така станало в село Карапелит. В бригадата на героя на социалистическия труд Петър Гочев довели насила „черната овца“ на селото — безделник и хулиган. Работил тук-там, но или той не харесвал хората, или те него. Сигурно бай Данчо има някаква рецепта за работа и с хора, та момчето останало в бригадата и сега е един от най-добрите механизатори.
Завели „трудни момчета“ и на АЕЦ — Козлодуй, в бригадата на Иван Личев — също герой на труда:
— Казват ми — „трудни деца“, сложих ги на труден участък. Справиха се мъжки. Дори им хареса. Не искат да си отиват.
Добре би било нашият кратък разговор за безделниците да завърши оптимистично. Но самозалъгването не е за препоръчване и не лекува. В управленията на МВР всекидневно попадат част от безделниците, вече за небезобидни разриви с морала и закона. Някои от тях, дори изтърпели присъди, отново не искат да се научат откъде с честен труд и без намесата на Наказателния кодекс да си изкарват хляба. И е тъжно, че тези младежи растат около нас, а обществото не успява да ги върне от погрешната стъпка, която може да опропасти цялото им бъдеще.
— Реалният резултат от нашата работа е 420 души — потвърди Димитрин Радев. — Важното сега според мен е да не остане само на книга и да заглъхне тази инициатива, а да стане постоянна работа на цялото ни общество. Дори при второто ни събрание доста хора подходиха формално. Не ни ли вярват?! Как да си обясним факта, че на срещата до¬юйдоха хора от АЕЦ — Козлодуй, а от град Толбухин имаше представители само на три завода. Сигурно имат по-важни задачи, но според мен и тази не е за подценяване.Накрая, мисля, че трябва да се върнем към родителите. И към думите на възрастната жена, че ако детето е научено от малко на труд, той — трудът, сам по себе си възпитава и не разрешава на нашите деш много от пороците на безделието.
Дали прекадената родителска обич след време не се оказва първата стъпка към мързела им? Разговорите ни пред децата за шмекериите ни на работното ни място? Извееш „мъдрости“, казани на маса, от сорта: „Който работи е глупак“, „От работа не се хубавее, а се гърбавее!“ може би оказват влияние на нашите деца и те излизат от семейството с нова философия, която ги воли до безделието и оттам към престъпните начини за печелене на пари. Вярно е, че отдавна вече сме твърде много социализирани, за да считаме, че семейството е всичко за възпитанието. Отдавна вече „моето семейство не е моя крепост“ — и за добро, и за зло. Но и до днес живея още — или пък доизживяват дните си? — традиционни съждения като „Каквито са родителите —такива в децата“. Ако това е вярно, ще ни се наложи една тъжна равносметка за личното ни трудово възпитание. А за него кого ли да виним? Може бв шопа с неговата „максима“: „Никога не могат да ми платят толко малко, колкото малко работим.“
Време е наистина да прогледнем и за себе си, и за околните. Да се излекуваме от ориенталското ни отношение към труда, за да не загубим за бъдните поколения идващото ни от векове качество: „Народ честен и трудолюбив!“ •
Автор: ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА
Препечатано от сп. „Общество и право“, 9/1987 г.
Оригинално заглавие: Безделието – синдром на придобит мързел
socbg.com
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук