Отиде си майката на Кевин от Сам вкъщи

Катрин О’Хара, известна с работата си в „Шитс Крийк“ („Schitt’s Creek“), „Сам вкъщи“ („Home Alone“) и „Шампионите на изложбата“ („Best in Show“), е починала, научи TMZ.

Легендарната холивудска актриса е починала в днес, 30 януари, на 71-годишна възраст, казват пред медията два източника, разполагащи с директна информация. Причината за смъртта засега не е ясна.

Катрин О’Хара изигра майката на Маколи Кълкин в първите два филма „Сам вкъщи“, а в „Шитс Крийк“ се превъплъти в Мойра Роуз в 80 епизода.

Сред други нейни запомнящи се роли са участията й в псевдодокументалните комедии „Шампионите на изложбата“ (2000 г.) и „Могъщ вятър“ с“A Mighty Wind“, 2003 г.), както и в „Бийтълджус Бийтълджус“ („Beetlejuice Beetlejuice“) и оригиналния „Бийтълджус“ („Beetlejuice“).

Най-скорошната и работа е в сериала на Apple TV+ „Студиото“ („The Studio“), където си партнира със Сет Роугън. За ролята си тя получи номинация за „Еми“.

Катрин е родена и израснала в Торонто като шестото от седем деца.

Запознава се със съпруга си, продукционния дизайнер Бо Уелч, на снимачната площадка на „Бийтълджус“ през 1988 година. Двамата се женят през 1992 г. и имат двама сина – Матю и Люк.

Филмът сам в къщи:

Премиерата на „Сам вкъщи“ е на 10 ноември 1990 г. в Чикаго. По кината в Съединените щати излиза на 16 ноември. Получава положителни рецензии от критиката, която хвали актьорския състав, хумора и музиката. „Сам вкъщи“ печели 476,7 млн. долара в световен мащаб, като се превръща в най-успешната касова комедия до излизането на „Ергенският запой: 

Част II“ и прави Кълкин звезда. Номиниран е за „Златен глобус“ в категорията най-добър филм – мюзикъл или комедия и най-добър актьор в мюзикъл или комедия, както и за „Оскар“ в категорията „Най-добра музика“ за Джон Уилямс, и „Най-добра песен“ за „Somewhere In My Memory“. „Сам вкъщи“ се смята за емблематичен коледен филм. Продължението „Сам вкъщи 2: Изгубен в Ню Йорк“ излиза през 1992 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли Аника и Томи от Пипи Дългото чорапче? Ето как изглеждат и какво се случва с тях днес

Томи (Пер Сундберг): Той се отказва от актьорството на 13-годишна възраст. По-късно изгражда успешна кариера в бизнеса, като ръководи маркетингова фирма в Малмьо. Днес се радва на спокойствие в Аликанте, Испания.

Аника (Мария Персон): Тя също напуска филмовата индустрия скоро след успеха на Пипи. Завършва медицинско образование и работи като медицинска сестра в Майорка, Испания.

Днес Пер е на 67 години. Въпреки че се превръща в звезда като дете, той решава, че актьорството не е неговото призвание.

Кариера: 

След филмите той завършва образованието си и става успешен бизнесмен. Дълги години заема ръководна позиция в маркетингова фирма в Малмьо.

Днес: Пер е пенсионер и живее в Аликанте, Испания. Изглежда като елегантен, белокос господин, който рядко се появява в медиите.

Мария Персон (Аника)

Мария е на 65 години. Тя се опитва да продължи с актьорството след „Пипи“, но бързо разбира, че етикетът „Аника“ ѝ пречи да получава сериозни роли.

Житейски път: Тя се премества в Майорка, Испания, още през 80-те години заради любовта. Там завършва обучение за медицинска сестра и работи в сферата на здравеопазването и грижите за възрастни хора.

Днес: Мария живее в Майорка. В последните години споделя, че страда от артроза в колената AD.nl, но поддържа топла връзка с „брат си“ Пер и Ингер.

Интересен факт: Тъй като по време на снимките през 1969 г. законите не са предвиждали хонорари за повторни излъчвания, актьорите не са станали богати от ролите си. 

През 2019 г. фенове от Нидерландия организираха дарителска кампания, за да им благодарят за детството, събирайки над 37 000 евро, които тримата си разделят.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 28 януари 2026 г., отбелязваме 24 години, откакто светът се сбогува с една от най-великите разказвачки на всички времена

Астрид Линдгрен (1907-2002) е световноизвестна шведска писателка, създателка на любими детски герои като Пипи Дългото чорапче, Карлсон, Емил от Льонеберя и други, чиито книги са преведени на десетки езици и са вдъхновили поколения деца по целия свят с идеи за уважение към индивидуалността и правата на децата, като дори е повлияла за приемането на закони срещу телесните наказания. 

Ключови моменти:

Герои: Пипи Дългото чорапче, Емил от Льонеберя, Карлсон, Братята с лъвски сърца, Роня - дъщерята на разбойника.

Световен успех: Книгите ѝ са издадени в над 100 държави, преведени на близо 70 езика.

Влияние: Противопоставя се на телесните наказания, което води до първия закон срещу тях в Швеция.

Признание: Носителка на наградата "Right Livelihood" (Алтернативен Нобел) през 1994 г..

Наследство: Оставя след себе си над 30 книги и символ на детска радост, свобода и уважение. 

Ако детството на Астрид Линдгрен е много щастливо, то нейното юношество е по-мрачно. „Тийнейджърските ми години бяха само съществуване, плоски и безжизнени, често бях меланхолична. И си мислех, както мнозина мислят, че съм толкова грозна, и че никога яма да се влюбя. Всички останали винаги са били влюбени...“ Но нейното юношество е и време на развитие и бунт. Тя присъства на всяка една театрална постановка или филм, давани във Вимербю. Освен това обича да танцува – както на традиционна музика, така и на новата популярна джаз музика. Астрид е първата жена в градчето, която подстригва косата си късо. Това предизвиква голямо вълнение, като хората, които я срещат на улицата, я молят да свали шапката си, за да я видят.

След като завършва училище, 16-годишната Астрид е наета в местния вестник „Вимербю Тидинг“. Тя е коректор, пише малки статии и кратки репортажи. Главният редактор на вестника Райнхолд Бломберг – баща на седем деца в развод, бързо забелязва таланта ѝ. През пролетта на 1926 г. Астрид разбира, че е бременна от него. За да избегне клюките и скандала, младата жена е принудена да се премести в столицата Стокхолм.

Първите ѝ години в шведската столица са множо тежки и самотни. Астрид започва да учи за секретарка в частния Институт „Бар-Лок“. На 4 декември 1926 г. ражда сина си Ларс („Ласе“) в болница ‘Rigshospitalet’ в датската столица Копенхаген – единствената болница, в която не е нужно да посочиш името на бащата. Принудена е да остави детето на приемно семейство в Брьоншой близо до Копенхаген и да се върне в Стокхолм, за да продължи обучението си.[9]

Получава първата си секретарска работа през 1927 г. в радио отдела на Svenska Bokhandelcentralen, където отговаря на оплаквания от клиенти. Живее много скромно и успява да оцелее благодарение на кошниците с храна, които семейството ѝ изпраща.[9]

През 1928 г. Астрид получава работа в Кралския автомобилен клуб, където неин началник е Стуре Линдгрен. Тя пътува до Копенхаген на всеки три месеца и често пише писма до сина си. По това време категорично скъсва с бащата на детето. През декември 1929 г. приемната му майка е приета в болница със сърдечни проблеми. През януари Астрид довежда в Стокхолм 3-годишния си син. По това време той говори само датски и смята приемното си семейство за свое. След няколко месеца заедно с майка си в стаята ѝ под наем и малко повече от година живот с баба и дядо си във фермата им, Ласе най-накрая се събира с Астрид завинаги, когато тя се омъжва за Стуре Линдгрен, чието фамилно име той взима. Ласе учи за инженер, но по-късно работи за компанията „Tre Lindgren AB“, която управлява правата върху театралните и филмови сценарии на Астрид Линдгрен. Има има три деца (едно от които – от първия му брак). Умира в Стокхолм през 1986 г.

В Стокхолм Астрид е ухажвана от шефа ѝ Стуре Линдгрен (1898 – 1952), който се влюбва в нея и иска развод от жена си. На Великден 1931 г. двамата сключват брак и се преместват в едностаен апартамент на улица Vulcanusgatan до метростанция St Eriksplan в Стокхолм. Синът на Астрид, Ласе, се премества при тях за постоянно и получава фамилното име „Линдгрен“. През 1940 г. Шведската автомобилна асоциация прави мъжа ѝ свой главен изпълнителен директор – позиция, която той заема до смъртта си. Стуре посвещава почти целия си трудов живот на автомобилния бизнес. Участва в много международни проекти и Астрид го придружава на няколко по-дълги пътувания. Той е мил човек с чувство за хумор, който обича да прекарва времето си в компанията на добри приятели в различни ресторанти в Стокхолм. След смъртта му Астрид никога повече не се омъжва.

През май 1934 г. се ражда дъщеря им Карин. След като завършва училище, тя учи езици и история на литературата в Стокхолмския университет и оттогава работи като литературна преводачка от английски, френски, немски, датски и норвежки на шведски. Пише и две книги за деца. През 1958 г.се омъжва за Карл Улоф Найман, от когото има четири деца. При смъртта на Астрид Линдгрен Карл отговаря за семейните компании, които контролират правата върху творбите ѝ. Карин допринася с важни знания за всички видове материали, документиращи живота и работата на писателката.

През 1941 г. семейството на писателката се установява в апартамент на улица „Долаготан“ 46 в Стокхолм, който съществува и до днес. Въпреки че е домакиня, тя изпраща написани от нея разкази и приказки на вестници и списания като Landsbygdens Jul и Stockholms-Tidningen. Продължава да помага на съпруга си при нужда, например като редактира различни публикации или помага като секретарка на големи автомобилни събития.

По време на Втората световна война е инспектор на разузнавателната служба в отдела за цензуриране на писма – работа, която самата тя нарича „мизерна“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застрелват ги безмилостно ги заравят в яма край селото. А от нея дълго време се носеха стонове

Те са най-тихите и скромните бойци. Техните ръце и сърца сгряват изморените, ранените, подгонените партизани. Техните домове са повече от родна стряха. Те са вторите майки и бащи, братя и сестри, приятели. Но те са и най-уязвимите при нападение на врага. Те – ЯТАЦИТЕ.

На 7 юни 1944г. с. Малко Чочовен, Сливенско, осъмва в блокада. И кървавата драма започва.

В училището се събира цяла банда главорези, водени от Тосун бей /прякор на командира на 11 пехотен полк. Гинчев/. Заедно с него са началникът на областната тайна полиция Халтъков, раненият в боя при с. Ковачите полицейски комендант на гр. Сливен полк. Алексиев, началник-група Държавна сигурност Христо Мухтаров, майор Попрачев, капитан Апостол Дедов, поручик Слави Чапкънов /командир на минометното подразделение в боя при с. Ковачите/, подофицерът-инквизитор Андрея Гандев, селските чорбаджии Пендю Стойчев, Стойко Донев, Андон Щилянов, кметът Вълю Кънев, Пейчо Кънев, селският стражар Петър Келемето и др. Читателю, запомни тези имена, защото може да срещнеш някое от тях като невинна комунистическа жертва!

От донесението на полицейския комендант Алексиев и началник-група Държавна сигурност Мухтаров се вижда, че „това са: Куна Славова Гинчева, майка на нелегалните комунисти Къньо, Иван и Койчо Славови Гинчеви; Стойко Георгиев Стойков и жена му Станка, родители на нелегалния комунист Вълко Стойков Георгиев; Султана Христова Георгиева, съпруга на нелегалния Христо Георгиев; Никола Тодоров Николов и дъщеря му Ганка Николова Тодорова, баща и сестра на нелегалната Мария Тодорова; Кутьо Стоянов Георгиев, баща на нелегалния Георги Кутев; Михаил Андреев Иванов, Добри Стоянов Добрев, Кондю Добрев Койчев и Пеню Димов Миланов. От извършения разпит на задържаните лица се установи, че същите са били в постоянна връзка с нелегалните… Снабдява ли са ги с храна, други продукти и облекло.“

Разпитът продължава през целия ден. Нарязват лицето на Станка Георгиева. Избиват едното око на Куна Гинчева. Счупват гръбнака на 15 годишния Гинчо. Смазват от бой Стойко Георгиев и Султана Гинчева. Но те не произнасят и дума. Накрая ги навързват като роби и ги повеждат извън селото. Тъй като подофицер Андрея Гандев скача върху 15 годишния Гинчо и му чупи кръста, другите го влачат след себе си.

В това време заливат с газ партизанските къщи и ги подпалват. Над селото се понасят кълба зловонен дим.

След малко откъм местността „Долно чаирче“ се чува автоматична стрелба. И сред безредния пукот проехтява пълния с болка и ужас вик на Гинчо: „Бате Иване-е-е…“. Заравят ги в една яма.

Часове наред малкочочовенци не смеели да излязат по къра, защото от уста на уста се разнася ужасната мълва, че от ямата се носят стонове.

На лобното им място след 9 септември 1944г. изграждат Братска могила. Там погребват през 1973г. и трагично загиналия командир на отряд „Хаджи Димитър“ Иван Гинчев /Йонко/.

Разказ за най-черният ден на с.Малко Чочовен от Мария ЧЕРВЕНДИНЕВА

„В изпълнение на заповед номер 26: разстрел без съд“

Публикуван във вестник „Дума“,

четвъртък, 28 Юли 2011 / брой: 171

На 10 май 1944 г. генерал Христов – командир на 3-та армия – Варна, издава заповед номер 26 за изпълнение на министерско постановление от 28 април 1944 г. и поверително писмо I-418 на министъра на войната. С тези документи фашистката  власт съсредоточава под общо и единствено командване на военните всички полицейски, жандармерийски и други обществени органи. Чрез тях се определя и основната цел – унищожаването до 15 август 1944 г. на всички партизани, на техните ятаци и помагачи.

В заповедта е записано „разстрел без съд“ на участници в антифашистката съпротива. На основание на тази заповед генерал Младенов – командир на 3-та Балканска дивизия – Сливен, издава на 11 май 1944 г. своя заповед „за пълното унищожаване на антифашистките сили в района на поверената му дивизия“. Командирът на 11-и пехотен полк – Сливен, полковник Иван Гинчев със своя заповед от 16 май 1944 г. конкретизира действията на подчинените му военни части. Разпоредено е: „При воденето на борбата с нелегалните да се действа решително, безмилостно, радикално… с оръжие, и да се разстрелват на място на действието всички нелегални и техните помагачи и укриватели. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха къщи, колиби, кошари и други постройки.“

Трагедията в моето родно село Малко Чочовен, Сливенски окръг, на 7 юни 1944 г. е в приложение на всички тези заповеди. Рано сутринта селото е блокирано от войска и полиция. В общината временно са се настанили офицери – военни и полицейски, подчинени на полковник Гинчев. От различните махали под най-строга охрана се откарват към училището близки на партизаните от отряд „Хаджи Димитър“ – Куна Славова (50 г.) и сина й Гинчо (15 г.) – майка и брат на командира на отряда Иван Славов – Йонко, и братята му Къню – Агата и Койчо – Славчо; Станка (70 г.) и Стойко (72 г.) Георгиеви,  родители на Вълко Стайков – Караджата; Султана Христова – съпруга на Христо Георгиев – Милан, Колю Тодоров, 61-годишен, и дъщеря му Ганка – баща и сестра на Мария – Вяра; Кутю Стоянов – баща на  Георги Кутев – Момчил. Арестувани са и ремсистите Михаил Андреев, Кондю Добрев, Добри Стоянов и Пеню Димов.

Наскоро след това хората чуват писъците на жестоко инквизираните техни съселяни. Жестоките побоища над невинните жертви се извършват под прякото командване на полковник Гинчев, наричан в полка Тосун бей заради жестокия му характер и грубо поведение и към войниците. При разпитите пряко участват офицерите: майор Попрачев и поручик Чапкънов, а при инквизициите пряко се намесват и полицейски началници: на тайната полиция Халтъков, полицейският комендант на Сливен Алексиев, началникът на ДС Мухтаров.

След няколко часа полицаите и офицерите извеждат петима полуживи, обезобразени арестувани: Куна – майката на Йонко, едва пристъпва, и е с извадено око, до нея Гинчо продължава да плаче и да се дърпа, докато подофицерът Андрей Гандев не го събаря на земята. За да стигнат до изкопаната яма на поляната, наричана „Чийрчето“, Гинчо е привързан към майка си и тя с последни сили го влачи. По лицето на баба Станка продължава да тече кръв от нарязаните й бузи, а дядо Стойко със счупен крак едва се движи. В окаяно състояние е и Султана – пребита, тя върви в несвяст в последните минути на своя млад живот.

И докато гърмежите на „Чийрчето“ ужасяват хората, селото се покрива с черен дим от запалените къщи на току що разстреляните невинни близки на партизани от отряд „Хаджи Димитър“.

Кои бяха тези жертви на фашизма? Баба Станка, наричана така, защото в продължение на повече от 25 години „бабува“ на всички новородени деца в селото. Разстреляна е, само защото е майка на партизанин и политзатворник, активни участници в антифашистката борба. Дядо Стойко, участник в трите войни от 1912 г. до 1918 г. Скромен, трудолюбив, беден, грижовен баща. Майката на Йонко и Агата леля Куна е скромна и трудолюбива, с трима сина партизани и съпруг в Сливенския затвор. Султана от борческото с. Шивачево, невинна жертва на фашистките главорези.

И днес, толкова години след кървавия 7 юни 1944 г., не ме напуска мисълта за онова време, когато разстрелваха без съд и присъда стотици герои, а в затворите бесеха или разстрелваха известни личности, които с дейността и интелекта си бяха и ще останат в родната ни  история.

Каквито и да са опитите на днешните отрицатели на това героично време да зачеркнат цели периоди от историята, не ще успеят, защото „Не се гаси туй що не гасне“.

И защото побеждават онези сили, чиито корени са в широките народни маси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Блокадата, която отне живота на над един милион души

Ленинград е символ на най-голямата човешка катастрофа през Втората световна война. Нацистката блокада, започнала на 8.9.1941, изпраща на смърт почти всеки втори жител на града. Нечовешките условия обаче не ги пречупват.

Първо изчезват кучетата и котките, а след тях и птиците. Крайната нужда и свирепият глад кара хората да ядат всякакви животни, за да преживеят и да не полудеят. Варят си супа от маджун и преварена кожа. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, преди две години разказа пред германския Бундестаг следната покъртителна история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът също не е бил рядкост по времето на близо 900-дневната блокада. Смята се, че е имало между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство. При това канибализмът се е наказвал с разстрел без право на обжалване.

Брутална стратегия

Съдбата на Ленинград, днешен Санкт Петербург, между 1941 и 1944 година е несравнима по своята бруталност. В началото на германската блокада населението на града край Нева наброява 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. По време на продължилата 871 дни блокада загиват 1,1 милиона цивилни граждани. Повечето от тях – от глад. Историците описват съдбата на Ленинград като най-голямата човешка трагедия на един град в цялата сегашна история.

Блокадата трае от 8 септември 1941 до 27 януари 1944 година. Това е и най-продължителната блокада на един град през 20-и век. През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли.

Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Хитлер спира нападението

Хитлер, който първоначално иска да завладее Ленинград и да го изравни със земята, неочаквано спира своите дивизии. Вместо да рискува тежки загуби в улични битки, той заповядва блокадата на втория по големина съветски град. Това дори предизвикало недоволство сред войниците. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „Войниците викат в хор: „Искаме да продължим напред“.

Историкът от Йена Йорг Ганценмюлер твърди, че снабдяването за германските войници с хранителни продукти по онова време е било възможно, само ако цивилното население в окупираните земи бъде оставено да гладува. Известно е, че още от лятото на 1941 година Вермахтът има проблеми със снабдяването. „Първоначалното намерение за разрушаване на града се променя в полза на блокада, която в крайна сметка също цели унищожаването на цялото население“, казва Ганценмюлер.

Последното спасение – „Пътят на живота“

Особено първата зима от блокадата заварва населението крайно неподготвено. В обсадния пръстен има само една пролука – през замръзналото Ладожско езеро. Легендарното ледено шосе официално се казва „Военно шосе № 101“, но хората го наричат просто „Път на живота“. Само по този маршрут, който е бил под постоянен обстрел, е можело да се евакуират хора и да се доставят хранителни продукти в обсадения град. За жалост твърде недостатъчно. Още в началото на октомври 1941 година настъпва непоносим глад. Хлябът се смесва с трици и целулоза, раздават се купони за храна.

Онези, които работят, получават по 250 грама хляб дневно. Всички останали – по 125 грама. Обезсилените хора живеят в неотоплените си жилища заедно с умрелите. Първо изгарят мебелите, а накрая и книгите. Едва от януари 1943 година, когато Червената армия успява да пробие блокадата, вече има хляб без ограничения.

Независимо от нечовешките условия на живот в града по времето на блокадата, ленинградчани доказват високия си дух. През първата зима на блокадата 2 500 студенти завършват висшето си образование, театрите в Ленинград представят нови постановки, музеите са отворени.

А през 1942 година е и премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира година преди това под германския обстрел на града.

Мълчанието на следващите поколения

Главният редактор на специализираното списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е минавала за „нормална военна операция“. Британската историчка Ана Райд обяснява, че в Германия десетилетия наред е била премълчавана истината за нечовешките условия на живот на цивилното население, защото извършителите на престъплението са били бащите и дедите, воювали на Източния фронт?.

По-лесно е да се помни това, че тези наши роднини са страдали от измръзване, че са гладували и че след войната са се намирали в съветски плен, отколкото да говорим за това, че самите те са подпалвали цели села, че са плячкосвали храната и облеклото на селяните и се помагали за избиването на евреи“, пише Ана Райд в книгата си за блокадата на Ленинград. В съзнанието на германците престъпленията край Ленинград дълго остават в сянката на спомените за Сталинград, тъкмо защото край Сталинград са дадени много жертви от германска страна, твърди и Йорг Ганценмюлер.

До 80-те години на миналия век престъпленията на Вермахта остават почти изцяло неспоменати. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“. А писателят Даниил Гранин заяви пред Бундестага през 2014 година по повод годишнина от края на блокадата, че дълго време не е можел да прости на германците, за това, че вместо да се борят на полето на честта и да изпратят войниците си срещу Ленинград, те са пратили гладът да воюва срещу обикновените хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-големият ни борец, но малцина знаят, че беше и голям разузнавач

Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.

През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.

Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ