Загина геройски, без да каже нито дума на врага

 

Повече от 13 години от своя прекрасен младежки живот Христо Ников посвети на борбата. През това време той беше много пъти арестуван, съден, лежа в затвора и извърши големи дела, които обезсмъртиха името му.

Христо Димитров Ников е роден на 27 април 1911 г. в гр. Самоков, където детството му протича в голяма мизерия. Още от малък той остава без баща, който вследствие на жестоки побоища, нанесени му заради неговото участие в Септемврийското въстание, мъченически умира. Революционните традиции в семейството му и революционните борби в Самоков през бурното време 1918—1923 г. събуждат в будния юноша чувство и воля за борба, смелост, омраза и презрение към фашистките банди.

Едвам достигнал 13-годишна възраст, Христо надига багаж и се упътва към София да търси работа и хляб. Хваща се на работа в различни предприятия. Рано изпитва на гърба си капиталистическата експлоатация. През 1928 г. постъпва на работа в сладкарската фабрика на братя Пееви, където участва в борбите на работниците за по-добро заплащане на труда им, за по-сносни условия на работа, за 8-часов работен ден. В процеса на борбата класовото съзнание на Христо расте, в средата на работническия колектив той се издига като културен момък, трудолюбив и любознателен, учтив и интелигентен младеж. Такъв го помнят работниците от фабриката от онова време.

Във фабриката Христо Ников става член на БКМС и се проявява като смел и способен организатор на работническите борби.

Оценил неговите качества на ловък конспиратор и добър организатор, Софийският градски и едновременно окръжен комитет на БКМС през 1932 г. го издига за завеждащ военния отдел при комитета, дейност особено опасна и рискована за неговия живот. Независимо от дълбоката му конспиративна длъжност, която той е изпълнявал, Ников взимаше в началото на 30-те години живо участие в публичните прояви на РМС и НРПС в София, крачеше с раница на гърба по пътеките на Витоша, пееше, декламираше, играеше. С тая си явна дейност той ловко прикриваше пред врага конспиративната си работа във военния отдел. На мене ми правеше приятно впечатление неговата хубава външност (той беше физкултурник и турист от висока класа), неговата интелигентност, замисленост и задълбоченост. Христо Ников приказваше тихо, логично и убедително. Всяка дума у него беше премерена и казана точно на място. Той привличаше младежите към себе си като магнит, защото беше много внимателен с тях, изслушваше ги, никога не се поставяше над тях, разбираше ги. Влияеше им с идеите си, ума, словото си и примера си. Разбираха го и те, следваха го и го обичаха. Всеки младеж се чувстваше щастлив да другарува с него.

Такъв беше този млад работник, с лице на интелектуалец, съчетал в себе си най-добрите черти на пролетарската младеж от 30-те години.

По-късно, през лятото на 1934 г., Христо Ников е привлечен на работа в окръжния комитет на БКП. Скоро обаче, по провал на комитета, той е арестуван и осъден на няколко години затвор, откъдето излезе по амнистия през 1937 г. Сега той наново започна да се мярка сред софийските си другари. През това време до навечерието на антисъветската война от 22 юни 1941 г. Христо Ников разви голяма партийна дейност в провеждането на новия курс на партията, в изграждането на Народния фронт в столицата, развива активна синдикална дейност сред работниците в София, с които той имаше широки връзки.

След вероломното нападение на хитлеристка Германия над СССР, като член на областната военна комисия в София, Христо Ников всеотдайно работи по изграждането на бойните групи в София. И сам той лично ръководи една от първите бойни групи в столицата, която е трябвало да извършва саботажи по ж.п. линия София—Бов, за да пречи на движението на хитлеристки части и военно снаряжение към Източния фронт. В Музея на революционното движение в България има изложени оръжие, клещи, секачи, шипове, употребени от неговата група, които красноречиво говорят на посетителите за големите грижи, които Ников е полагал при ония страшни трудности и опасности за въоръжаването на бойните групи.

Под ръководството на Никола Ботушев и Христо Ников групите  пристъпват към саботажи. Полицията усеща тяхната дейност. По това време Дирекцията на полицията издава заповед: „Да се задържи при щателен обиск лицето Христо Димитров Ников, живущ на ул. „Брегалница“ 105.“ Търсят го в София и в Самоков. Няма го. Тогава министърът на вътрешните работи издава заповед до всички полицейски органи в страната, в която заповядва: „Да се залови лицето Христо Димитров Ников. Да се предаде жив или мъртъв в ръцете на полицията, който го залови, ще получи голяма награда“. И той е заловен… Почват разпити, мъчения. Смелият комунист мълчи. Според някои автори той прави смел опит да избяга от Дирекция на полицията. „На десет крачки от входа е настигнат — писа в. „Самоковска комуна.“ от 22. IV. 1961 г. — и ранен с нож. Започват зверски побоища и инквизиции. Смелият болшевик, железният физкултурник встъпва в еднолична борба с гадовете, фашисти изроди. „Да живее маршал Тимошенко ! Да живее доблестната Червена армия ! Фашистка Германия ще бъде разбита !“ — Така се държа прекрасният комунист — продължава вестникът — в последната схватка с врага. Нанесени му бяха много удари с ножове и тъпо оръжие. Той загина на (1 октомври 1941 г. — б. м.). геройски, без да каже нито дума на врага“.

Христо Ников умря за великото комунистическо дело като истински герой на революцията, верен син на работническата класа, като един от най-първите радетели на бойната дружба през 1941—1944 г. между революционните сили у нас и Съветската армия в общата борба срещу фашизма и хитлеристката агресия.

Автор:  Стоян Стоименов

Източник: Годишник на Музея на революционното движение в България, София, 1967 г.

                                                       –––––––––––-

Забележка:  На името на героя беше наименуван бившия военен завод „Христо Ников“ в Самоков, който през 1990 г. бе преименуван на „Самел 90“.  Имаше и кооперация за сладкарски изделия „Христо Ников“ в София, която след 2015 г. прекрати дейността си.

През септември 1941 г. Христо Ников пише следното писмо до сестра си:

„Мила сестричке, пиша ти набързо, защото знам, че вече се безпокоиш за мене. В момента съм на един таван, на удобно място край комина. Борбата става на живот и смърт! Победата ще бъде наша, разбира се. Пресата четеш, нали? Съобщават за бързото напредване на германците. Но знай едно, че съветският народ ще победи, та макар и до Москва да стигнат тия гадове! Събитията така се стичат, че може би няма да се видим вече, но борбата изисква жертви, не тъжете за мене. Ние сме хиляди, през костите на които ще минете, за да построите прекрасния социалистически живот! На мама не казвай подробности за мен. Няма нужда да се тревожите. Не зная кога пак ще се обадя.“

Същия месец, той е заловен от фашистката полиция с помощта на провокатор. Подложен е на жестоки мъчения, но не признава нищо, след което е отнесен полумъртъв в килията и на шията му са завързани връзките на обувките му, за да могат фашистките палачи да съобщят на близките му, че се е обесил… Датата е първи октомври 1941 г….

.В негова памет другарите му разпространяват следния позив:

„Позив от другарите на Христо Ников по повод обесването му.

Полицейските озверени шайки на Филов под командата на германски полицаи грабнаха от улицата честния, предан български син, борец ХРИСТО НИКОВ, 33-годишен (всъщност 30-годишен бел. ред.), работник. Подложиха го в Дирекцията на полицията на страшни инквизиции и го обесиха без съд, без присъда. Екскортиран от същите пияни зверове, които го обесиха, трупът бе захвърлен в един гроб на софийските гробища.

Граждани!

Смъртта на Христо Ников е сигнал! Тя ни сочи какво чака всеки честен български гражданин, ако продължаваме да търпим тежкото и срамно иго на Хитлер и Филов у нас. Тяхната престъпна политика не знае средни пътища: пълно ограбване на българския народ и, накрая, хвърлянето му в унищожителна и гибелна война срещу братска Русия – ето замислите.

И ако не днес, то утре неизбежно ще бъде засегнат всеки един от Хитлеровия водовъртеж на убийства и престъпления. Недавнашните чешки събития ще започнат да се повтарят и у нас. А те ще засегнат всички слоеве от населението без изключение.

Граждани!

На борба против Хитлеровите обирачи!

На борба против хитлеристкото правителство на Филов!

Против братоубийствената война срещу Русия!

Против интерниранията и убийствата!

От другарите му.“

Писмото и позивът се публикуват със съдействието на Марин Спасов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричаха я кулата на самоубийците

На снимката се вижда съоръжение, приличащо едновременно на наблюдателна кула и индустриално скеле, издигнато върху скалистия ръб на плевенския парк „Кайлъка“. Над скалата се спуска парашут, от платформата вече е полетял човешки силует, а долу се е събрала тълпа. Снимката е от време, в което всичко това е изглеждало като спорт и приключение. По-късно обаче мястото придобива съвсем различна репутация.

Парашутната кула в парк „Кайлъка“ е построена през 1958 г. за тренировъчни парашутни скокове. Идеята е напълно типична за епохата. ДОСО — Държавна организация за съдействие на отбраната — изгражда подобни съоръжения из цялата страна като част от подготовката на гражданите за евентуална военна необходимост, представена чрез езика на масовия спорт и патриотичното възпитание. „Кайлъка“ предлага подходящ терен — високи скали, лесен достъп и достатъчно пространство за демонстрации и тренировки.

Скоковете се извършват чрез въжена система. Парашутистът не лети свободно, а бива контролиран и спускан от платформата към земята. Достатъчно реалистично за обучение, достатъчно впечатляващо за публика и напълно достатъчно, за да създаде усещането, че и обикновеният човек може да се докосне до света на истинските парашутисти.

Още през социализма около кулата започват да се носят мрачни истории. Имало е случаи на хора, хвърлили се от нея, но подобни трагедии рядко достигат до обществеността в онези години. Системата не обича подобни теми — нито в пресата, нито в официалните разговори. Историите остават полушепнешком предавани между хората, като нещо, за което всички са чували, но никой не говори открито.

В началото на 90-те години кулата спира да функционира. Никой не я демонтира, никой не я поддържа и никой не я охранява. Тя просто остава там — ръждясваща метална конструкция над скалите, все по-опасна, все по-мрачна и все по-достъпна за хора, дошли не да тренират, а просто да скочат.

През 1994 г. трагедията окончателно превръща мястото в символ на смъртта. Младо момиче се хвърля от кулата заради несподелена любов. Случаят разтърсва целия Плевен. Говори се за него дълго, почти като за градска рана, която всички помнят. Именно тогава името „кулата на самоубийците“ започва да се произнася вече не като мрачна шега, а като нещо напълно буквално.

След този случай районът около съоръжението постепенно става негласно отбягван. Кулата продължава да стои над скалите — ръждясала, празна и зловеща, сякаш самото й присъствие напомня за всичко, което се е случило там. Под нея остава мраморната плоча, посветена на 50-годишнината на Алпийски клуб – Плевен — детайл с почти неволна символика. Паметна плоча за алпинизъм под конструкция, останала в паметта на хората най-вече с паданията.

Едва през юли 2014 г. Община Плевен най-после взима решението, което е трябвало да бъде взето много по-рано. Металната конструкция е демонтирана изцяло, след като е определена като опасна заради лошото си състояние и дългогодишната липса на поддръжка. Демонтажът преминава тихо, без особена публичност. От общината съобщават, че на мястото няма да бъде изграждано друго съоръжение.

Така скалата в „Кайлъка“ остава сама — без кулата, без платформата и без въжената система. Само скала.

Парашутни кули като плевенската са изграждани в десетки социалистически градове с ясна военна логика. Повечето от тях споделят сходна съдба — изоставяне, ръжда и мрачна местна известност, събрала в себе си много от неуспехите и разочарованията на годините след промените.

Днес „Кайлъка“ е красив парк, пълен с хора, туристи и живот. Скалата още е там. Кулата я няма. И може би точно така трябва да бъде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любопитна случка в Димитровград - градът, изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна

 

Годината е 1961-ва, а действието се развива в откритата наскоро Втора гимназия „Христо Ботев“. 

На заместник-директорката Златка Ганева е спретнат страшен номер. В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го пленили под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило зам.-директорката в луд възторг. И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал зъб на Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1848 г. Христо Ботев през въпросната 1961 г. би трябвало да бъде на 113 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот, без гуляи като в Браила, и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги. Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. 

Амбициозната другарка Ганева веднага отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Приготовленията по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебният процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се и запитвала защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. Естествено, никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил, навярно щеше да получи отговор, че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите, и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-сетне настъпил и дългоочакваният ден. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Ганева цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул през Свиленград, спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но... Човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев! 

Настанала тишина... При абсурдността на видяното директорът замръзнал сащисан. Веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две "благозвучни" думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че ходил при болните си родители на село и на връщане хванал влака от харманлийската гара. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената били такива, че мобилната комуникация не била възможна и учителският колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация, пред която били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник-директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Какво се е случило с нея след пенсионирането й, историята мълчи. Ако е жива, в момента трябва да е на около 110 години.

Бел.ред.: За пръв път историята е публикувана през 1997-1998 г. във вестник "Ориент експрес" от журналиста Делян Аврамов по автентичен разказ от неговата майка Йорданка Аврамова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Петрохан от 1991 г. Тръгват 10, оцеляват само трима

На 24, 25 и 26 май 1991 година България става свидетел на рядко метеорологично явление – обилен сняг в края на пролетта, когато обикновено природата вече се подготвя за лятото.

Тази необичайна климатична аномалия, предизвикана от силен средиземноморски циклон, връща зимата на Балканския полуостров и остава запечатана в паметта на мнозина като едно от най-студените и изненадващи събития в края на май.

Петрохан отново попадна в центъра на общественото внимание заради жестокото убийство край хижата, нашумяло през последните дни. Но далеч преди криминалните хроники да насочат прожекторите към този район, проходът вече носи тежката памет на една от най-драматичните планински трагедии в новата ни история. На 25 май 1991 година именно тук се разиграва бедствие, при което седем души губят живота си, а от група от десет туристи само трима се завръщат живи.

В онзи майски ден десетимата поемат на преход в района на хижа „Петрохан“, планирайки сравнително лек маршрут по билото на Стара планина. Пътуването е замислено като пролетен поход, без очакване за екстремни условия. Времето в началото не дава сериозни индикации за опасност, което се оказва решаващо и подвеждащо. Туристите са облечени и екипирани за сезон, в който сняг и бурен вятър изглеждат малко вероятни.

Само часове по-късно планината показва съвсем друго лице. Високо в Балкана времето се обръща рязко и без предупреждение. Започва силен снеговалеж, придружен от ураганен вятър, температурите падат стремглаво, а видимостта се свежда до няколко метра. Пътеките изчезват под снега, ориентирите се губят, а движението става все по-трудно и хаотично.

В опит да се спасят, туристите губят връзка помежду си. Част от тях продължават напред, други се опитват да се върнат обратно, трети търсят някакво укритие от стихията. В тези условия студът и влагата започват бързо да взимат своето. Настъпва хипотермия, силите се изчерпват, а всяко следващо решение става все по-фатално.

Тримата, които оцеляват, успяват да вземат навременно решение да слязат към по-ниските и по-защитени части на планината. След тежка борба със студа и изтощението те достигат до гората, където условията са по-поносими, и в крайна сметка са спасени. Техните разкази по-късно дават възможност да бъде възстановена картината на трагедията и разкриват колко бързо една привидно безопасна разходка се е превърнала в смъртоносен капан.

След подаден сигнал започва мащабна спасителна акция. Планински спасители и доброволци претърсват района при изключително тежки условия. В следващите дни са открити телата на седемте загинали туристи. Причината за смъртта е измръзване и пълно физическо изтощение. Някои от жертвите са намерени на сравнително малко разстояние една от друга – мълчаливо доказателство колко безпощадна може да бъде планината дори в края на май.

Трагедията от 25 май 1991 година остава завинаги в паметта на планинарската общност като жесток урок за непредсказуемостта на Стара планина и за опасността от подценяване на условията, независимо от сезона. Десет души тръгват на поход, но само трима се връщат.

Днес, когато районът край хижа „Петрохан“ отново е обвит в мрачни новини заради тежко криминално престъпление, споменът за тази трагедия изплува с нова сила. Различни времена, различни причини, но едно и също място, което отново напомня, че тук границата между живота и смъртта може да бъде прекрачена внезапно. Петрохан не е прокълнат, но остава безмилостен към всяка грешка и самоувереност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Технологичната революция на ВТУ през 80-те: Създадени са първите дигитални студентски терминали в България

През втората половина на 80-те години на XX век Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ се превръща в пионер на дигитализацията в българското висше образование. Във време, когато персоналните компютри са рядкост, висшето училище въвежда в експлоатация първите у нас публични информационни машини за студенти.

Иновативните терминали, разположени в коридорите на университета, дават на младите хора безпрецедентен за епохата директен достъп до различни неща.

Във визуално футуристичните за времето си кабини са вградени върховите постижения на родното и източноевропейското инженерство по онова време. Всеки терминал е захранван от хардуер на българските персонални компютри от серията „Правец“. Изображението се визуализира чрез модифицирани кинескопи от популярната марка телевизори и монитори „Електрон“

Тази конфигурация позволява на студентите да взаимодействат с компютърната система чрез опростен интерфейс, избирайки вълнуващата ги информация директно от клавиатурата. За епохата, в която административните справки се извършват изцяло на хартия и пред препълнени канцеларии, проектът е истински скок в бъдещето.

Тази ранна дигитална система полага основите на силни традиции в областта на компютърните науки във ВТУ. Днес Факултетът по математика и информатика на университета продължава да развива модерни Компютърни науки и иновативни Информационни технологии. Архивите и спомените за тези първи „информационни будки“ остават ярък символ за това как Велико Търново изпревари времето си и показа на младите хора дигиталното бъдеще още преди настъпването на интернет ерата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес дъщерята на Апостол Карамитев, чиято най-запомняща се роля е в „Опасен чар“

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече близо 25 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.

Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Маргарита се прехранва като психолог, не поддържа връзка с брат си.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 40 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ