Помните ли...Стивън Кинг? Един от култовите автори, който стана популярен в България, тъкмо в края на 80те и началото на 90те

На хората им харесваше, вероятно защото убедително им потвърждаваше, че ужасите са възможни не само в родината ни. 

И едно падане на комунизма, нахлуване на брадати демократи, които от екрана будеха нашата гражданска съвест, както и дори масовата приватизация...не е като да бъдеш ухапан от вампир или да те преследват създания от канализацията. Стивън Кинг отдавна не е чак така популярен, предвид на това, че и книги не се четат така активно. Те намериха своето място в големи найлонови чували или кашони, които голяма част от някога активно четящото население предаде на пунктовете за стара хартия, за да може да вземе някой лев за хляб, а след месеци книгите бяха отново при нас, този път увити на рула, мека, хубава хартия, как да не я увиеш на един два пласта и да позабършеш това, което е останало като следи от бурната активност, свършила преди секунди...

Но думата ми беше за Стивън Кинг и за книгите му.

Много обичах да ходя по книжарници и да давам пари за книги. В началото и средата на 80те, книгите бяха наистина отворен прозорец към света, книжарниците бяха пълни с какво ли не...От прашасали книги на Кузма Петров – Водкин, които всеки избягваше с подозрение, до стилните томове на другаря Живков, които винаги съм се чудил, кой ли купуваше, при положение, че си и бяха доста скъпи...

Вероятно някой ден трябва да напиша история за последната продадена бройка от пълните съчинения на другаря Тодор Живков, но и този ден ще дойде. Пред книжарниците имаше опашки. Опашките бяха няколко пъти седмично, когато имаше камион пред тях. Имаше ли камион, това означаваше нови книги.

Нови книги – това означаваше – 1 кашон Винету - 2 том, 10 кашона Партиздат /партийна литература/, 20 кашона абстрактна литература – за живота на бръмбарите, за географията на Чукотка или пък примерно, поезия от някоя ГДР фабрика. И естествено, всички чакаха за Винету, на кой ли му пукаше за поезията на немските другари.

Към втората половина на 80те, с оглед на перестройката, започна превода и на по- такива книги, съвременни автори, които имаха поне лека социална нотка, при това и леко критична. Естествено, ние не знаехме коя книга си струваше, коя не, но стигаше да отвориш поне няколко страници и то се разбираше. Дори и леко либерализирани, книжарниците продължаваха да работят в духа на плановата икономика, което означаваше много често следното – една книга, която е интересна, но не е от проверен автор или е съмнителна – западен фантаст или криминалист, често се печаташе в по-малки тиражи, които не отиваха в градовете, където за тях даваха килограм кафе или нови дънки, а залежаваха в книжарниците в по-малките градове, където населението живееше още в стилистиката на 60те и се радваха на цветните телевизори, а книгата бе показен, но незадължителен аксесоар.

Един ден открих, че на село са открили книжарница. Село Гита тогава бе пълно с хора място, което имаше магазини, сладкарници, пивници, библиотеки, деца...и явно било логично да има и книжарница.

Открих я, докато минавахме с колата през центъра, събота по обяд. И точно както ония гаврошчета, дето гледали през витрините, аз се залепих на стъклото и ...какво да видя...Строга и семпла атмосфера, голяма секция с лавици, на която с лице към зяпачите са наредени книги. А до тях – хилки за тенис, федербал, картонен шах, табла, тетрадки. И съвсем в дъното – грамофонни плочи. Съвсем естествено за събота, обектът бе затворен, тъмен, но аз си стоях и зяпах през стъклото и се мъчех да разбера кои са книгите. И да разбера и да преценя коя да купя, защото парите бяха ограничени. Но проблемът бе сериозен – книжарницата бе затворена. И какво да правя, дори и да харесам нещо...

С мъки разчитам някакво заглавие „Мъртвата зона”, което ми звучи по-интересно и по-вкусно от каквото и да е наоколо. Имам мисия в главата - да вляза вътре. Това означава, че в събота следобед минах над 5 пъти около книжарницата с колелото, като очаквах, че по някакво чудо тя ще отвори. Вярно, и работно време нямаше, но опитът ми показваше, че ако не работи в събота в 12, тя едва ли ще отвори в събота в 18.00. Някак си вражеско ми звучеше това, непознато и неочаквано.

В главата ми се върти само това заглавие, корицата интересна...тази книга я искам. Но ако някой през седмицата я купи и аз остана без книга. Не подозирам интерес към точно такава книга в селото ми, но знае ли се...? Питам баба ми и дядо ми, те познават книжаря, някакъв Кирчо, дядо ми обеща да му каже да ми запази книгата, но вероятно веднага след това забрави за обещанието си.

Напълно отчаян, с пари в ръката, с някаква сляпа надежда в чудо, отивам на другия ден сутринта в 10. Никога не бях виждал нещо да работи в неделя, защото нищо не работеше, дори и магазините за хранителни стоки не работеха в този ден. Чудото наистина се беше случило...книжарницата в моето село...РАБОТЕШЕ. Е, да бъдем честни пред историята, не точно работеше. Бе отворена, а вътре книжарят Кирчо и приятели бяха отворили един от шаховете и играеха, пиейки кафе.

Влизам, а вътре мирише на ново, на книги, онази миризма, която сегашните деца вероятно не познават.

Стоя мълчаливо пред щанда и си искам книгата. И ще не ще, Кирчо ми я продаде. Отварям първите страници, адски леко се чете, интересно започва...МОЯТА книга. Тичам радостен обратно, връщам се с майка ми и тя си купува още няколко книги. По пътя обратно в Запорожеца чета, въпреки, че друса ли, друса...Историята на човека, изпаднал в кома, който се буди и има способностите на медиум, ме потресе. Прочетох я за дни, а после започнах пак да я чета. Скоро след това пуснаха и сборник разкази на Стивън Кинг, който също купих, по ирония на съдбата, пак от същата книжарница.

Продължавам да я помня, с 4-5 реда книги с корици, обърнати към клиентите, с още толкова, които Кирчо не обръщаше, защото не харесваше кориците им. С шаха, който разгръщаше, за да играят приятелите му. С миризмата на балатум и струпаните в ъгъла грамофонни плочи, които никой не купуваше, вероятно пак аз бях единственият клиент на един сингъл на Мик Джагър, който също в период на някакво отпушване на партийната цензура в Балкантон бяха издали с някаква уникално глупава обложка.

И сигурно искате да научите какво се случи после ли? Човек наистина трябва да има таланта на Стивън Кинг, за да опише всичко след това. Кирчо се разболя от диабет, загуби краката си, а скоро след това почина. Книжарницата стоя затворена няколко месеца, а после всичко изчезна, за да се отвори сладкарница, която също не просъществува много време, а след това се отвори клуб на БСП, който вече 20 години стои несменяем на мястото си. Само посетителите му оредяват, като призраци из улиците на селото бродят някогашните приятели на Кирчо, едва едва ходят с бастуните. И сигурно обичат да влизат в бившата книжарница и да търсят този стар картонен шах, който някога играеха в неделя сутрин, докато селото бе пълно с живот и хора. Ще се опитам да намеря и моята „Мъртва зона”, някъде из хилядите книги над главата ми. Време е пак да я препрочета.

Автор:Ивайло Тончев

Научете повече

Парад на военни части пред Двореца/Видео/

Опълченци стоят със знаме. Продължава парадът – минават студенти, мъже в национални носии, ученици, малки деца, конници, деца и възрастни с велосипеди. Цар Борис III наблюдава парада.

 

II. Народ очаква свещен огън (междукадров надпис). Хора на улица Цар Освободител. 

III. Посрещане на огъня при ханчето на 4-и километър (надпис). Мотоциклетисти си предават запален факел.

Научете повече

Няколко поколения са израсли с този съд за храна

Бяха много удобни и практични.Обядвахме в стола и си вземахме понякога и храна за вечерта.

Така наричаните Сифертазчета. Понеже са емайлирали и неръждаеми може директно да се храни от тях да се топли на газов или електрически котлон.

От столовата за вкъщи. Под управлението на "Горското" във Варна, имаше столова / в моето детство/. 

Готвеха много вкусно и предлагаха разнообразни ястия, всеки ден имаше меню за следващия. 

Записваш се и на другия ден имаш желаните ястия. Мил спомен от детството ми. Може би и днес съществува тази столова, но времената са други.

Олга Илиева/Варна

Научете повече

Лютеницата от нашето детство произвеждана по някогашния държавен стандарт

На пазара днес няма лютеница, която дори малко да се доближава по качество и вкус до продукта, произвеждан по някогашния държавен стандарт.

Това заяви директорът на Института за изследване и развитие на храните – Пловдив доц. д-р Павлина Параскова, цитирана от „Фокус“.

По думите й истинската лютеница от преди 1989 г. е съхранена благодарение на домашното производство, а сега масово продаваната на пазара лютеница е направена от вносно китайско доматено пюре. Според д-р Параскова лютеницата, която уж е по стандарт, задължително трябва да се прави от българско доматено пюре, което в момента обаче не се произвежда.Първоначално масовото производство е започнало през 50-те години на 20-ти век, а през 80-те БДС е претърпял частични промени, с които се разрешава влагането на различни пюрета – от пипер, чушки, моркови, патладжан.

След 1989 г. и до днес лютеницата не се произвежда по някогашния БДС.

„Първо се промени вкусът й, заради промененият състав на продуктите, които се слагат в нея. Вече в България никой не произвежда пиперково пюре. Нещо повече – ние внасяме откъде ли не доматено пюре и заменяме пиперковото пюре с други продукти, които наподобяват неговия вкус. 

В лютеницата започнаха да се поставят много от тези хранителни добавки – различни „Е”-та за цвят, за вкус, стабилизатори”, категорична е д-р Параскова.Според нея, ако страната ни иска да запазим българската лютеница, заедно с производителите и преработвателите на зеленчуци, трябва да се разработи документацията за защитата на лютеницата като традиционен български продукт пред ЕС. 

Такъв продукт в момента е горнооряховският суджук.

Освен в България лютеница се произвежда още и в Македония, в Сърбия и в Гърция. Но има разлики в съдържанието и състава на продукта. Българската лютеница например се отличава не само по състав, но по начин на приготвяне. Всички съставки на българската лютеница се пържат в олио до съдържание на сухо вещество около 65%.

Научете повече

Защо цели поколения изпитват носталгия по Татово време

Много негови съвременници все по-често се обръщат с носталгия към живота по онова време, когато са били млади, когато са ходели всяка година на море, на излети сред девствената природа с новия Москвич, спомнят си за първата целувка на задължителната бригада, за опашките преди Коледа за бленуваните цяла година банани, за аромата на домашната лютеница, която се вари пред блока…

Ето някои от най-разпознаваемите символи на социалистическия начин на живот.

Манифестациите

Социализмът имаше свои утвърдени ритуали като вечерна заря-проверка, отраслови празници, рецитали, но най-представителни бяха манифестациите на трудещите се. Хората от цялата страна засвидетелстваха своята преданост към партийното и държавното ръководство четири пъти годишно – на 1 и 24 май, на 9 септември и на 7 ноември, когато се демонстрираше и вярност към другаря Ленин и братския СССР.

Преди манифестациите жените другарки черпеха модни съвети и кройки от култовите тогава списания „Некерман“ и „Квеле“, които носеха на шивачките си. Във всеки град имаше изградена трибуна, подобна на тази върху мавзолея. След официалното тържество народът продължаваше да празнува в местните ресторанти и бирарии. Последната манифестация у нас беше на 24 май 1987 г.

Чушкопекът

Чушкопекът е едно от най-гениалните български изобретения в епохата на социализма. Той е създаден през 1974 г. от инженера от Велико Търново Николай Пиперков и майстора Дочо Дочев. Съоръжението е измислено в гаражна работилница, а след това произвеждано серийно в местния промкомбинат във Велико Търново. Спряганият за баща бивш заместник-кмет на София Велизар Стоилов всъщност бил човекът, който изготвил чертежите на оборудването, така че да покрива изискванията на БДС.

Всичко става с връзки

Да си купиш цветен телевизор, хладилник или пералня, беше почти невъзможно, ако нямаш връзки. Ако ви трябва хладилник „Зил“, какъвто има в склада на Районната потребителска кооперация в града, обаждаш се на съседа, който работи там и може да го осигури. Той пък има нужда от кожени обувки, а за късмет вашата жена работи в местния обувен завод. Сделката е сключена, така и двете страни са доволни и материално осигурени. По втория начин можеше да се сдобиеш и с карта за почивка, както и с домашен телефон.

Бригадите

Бране на пипер, домати, розов цвят, миене на буркани в консервен комбинат – всичко това беше задължително за пионера и комсомолеца в рамките на националното бригадирско движение.

То започва с националната бригада за строителството на Хаинбоаз – Прохода на републиката, през 1946-а. Средношколците и студентите работят без пари или за символични суми близо месец през лятото. Отделно в прибирането на реколтата се включват и по-малките ученици в началото на всяка учебна година. Званието „бригадир“ със значка се дава след положени 25 безплатни трудодена от младежите и девойките и 20 от средношколците.

Карта за море

През социализма всяко по-голямо предприятие има база на морето. Обядът в стол с първо, второ и трето в почивна станция край брега се смята за едно от най-високите постижения за времето си, по което сега мнозина с мизерни заплати въздишат. Цените бяха достъпни и почти всеки можеше да летува на морето всяка година. Менюто в стола бе скромно, но питателно – таратор, мусака, зеле с месо, зелен боб, кисело мляко със захар за десерт или макарони на фурна.

Тоалетната в много от станциите беше обща. На плажа можеше да се опъне хавлия, гумен дюшек или дори чаршафа, на който спиш в станцията. И никой не ти искаше пари. 14-дневен лагер на море за дете пък през 80-те излизаше средно 20 лева.

Москвичът

„Москвич“ беше мечтата на българина от 70-те и 80-те години на миналия век, когато настъпва бумът в разпространението на личните превозни средства в България. Тогава обаче леките коли са дефицит, защото се осигуряват от внос, затова и продажбата им е лимитирана.

Тъй като мераклиите са много, а колите – малко, продажбите стават по реда на внесения в ДСК депозит от 1500 лева – вноска за кола. Получавате номерче и чакате. След 2-3 години ви излиза редът за „Запорожец“, след 3-4 – за „Москвич”, за „Жигули” или „Лада” се чакаше и до 8-10 години. Нова кола не можеше да се продава до 3 години.

Научете повече