Как през 90-те продавах тениски с дизайн "Национална служба за борба с чалгата"

Преди много години бях захванал интересен бизнес – продавах бутиков трикотаж, предимно тениски. Използвахме различни платове и дизайни, получаваха се единични бройки, които продавах аз лично. Страхотна школа за директен маркетинг. 

Беше ми хрумнала една идея – да направим и по-крупно производство, имах идея и за дизайн. Посланието беше просто и ми беше хрумнало една вечер – анти-чалга дизайн – „Национална служба за борба с чалгата“. Беше още времето на борците, национални служби, а чалгата беше навсякъде, както и сега. Просто сега не вони на оцет и пот, а ухае на дубайски парфюми.

Направихме 200 бройки, които тръгнаха като топъл хляб. Всеки купуваше и за приятел, а вечер в града беше интересно да виждаш тениските на напълно непознати хора.  Забавно усещане.

Избухваха повечето в смях, но приемаха и напълно сериозно, че чалгата трябва да се унищожава. Нищо, че тя беше нарочно анимационно изглеждаща, сякаш си прави майтап и с двете привидно противоположни позиции.

Позвъни ми клиент, че от местна медия искали много да се свържат с мен и да ...пишели за мен или да ме питали нещо. И той не знаеше за какво. Моите сметки бяха прости – за да им продам тениски, затова напълних раницата и в уречения час бях пред редакцията. 

Посрещнаха ме много дружелюбно, с интерес, мериха, питаха от какъв материал. Викам си, ще продам поне няколко.

Тогава рекламният им агент (още облечена с тениска, която показа на всички в редакцията) ме запита нещо много странно „От коя партия ви се довериха??“, при това напълно сериозно.

В серията от въпроси и отговори пролича, че тя смята, че това е някаква партийна формация, която започва агресивно анти-чалга, но има интерес и към местните избори. 

Разочаровах я, при което обаче тя продължи, че идеята е страхотна и най-малкото трябва да я развия до партия, а да им „оставя тениски, за да популяризират идеята“. Усетих, че прекалено дълго време стои облечена с тениска над роклята и вече е започнала да я усеща като нейна.

Казах, че не се интересувам и накратко, I'm just a humble merchant trying to make an honest buck , а тениската е 12 лева. Парите няма да събирам за някакви идеални цели, а с тях смятам да живея малко по-добре, отколкото ми се е случило.

Те зяпнаха, а тя си свали тениската и я набута в найлоновия плик. Демонстративно. Тръгнах си от редакцията в тишина, но ми беше много смешно. Леле, какви луди хора има по този свят. От днешна гледна точка съм готов да се обзаложа, че и те са помислили абсолютно същото. Сигурно сме били прави. И аз и те.

Научете повече

Как моята съседка на 35 за първи път опита банан

Бананите в Русия се появяват на рафтовете на хранителни стоки в средата на 19 век. Екзотичният плод бил много скъп и бил достъпен само за аристократите. След Октомврийската революция бананите напълно изчезват от рафтовете. Те започнаха да се внасят само по специални поръчки за партийни лидери.

Бананите се връщат на рафтовете едва през 1938 г. благодарение на Йосиф Сталин. Появата на плодове се смяташе от мнозина за знак за подобряване на живота в СССР и това значимо събитие е пряко свързано с известната фраза на Бащата на народите „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.

Самият Сталин обичал да има тропически плодове на масата си и нито едно угощение не минавало без банани. Те започнали масово да се внасят в страната, но само в големите градове. Жителите на селските райони дори не са чували за тях.

По време на войната плодовете не се внасят, но веднага след края й Йосиф първо нарежда на Анастас Микоян да закупи голяма партида. Тогава министърът на външната търговия не се и опитал да спори със Сталин дали това е целесъобразно.

Китай става основният вносител на плодове за СССР. Оттам ги носели още неузрели и зелени. Това било направено, за да не се влошат по време на дългосрочно транспортиране. Директорите на универсални магазини трябвало да отделят отделна тъмна стая, в която плодовете се съхранявали, докато узреят.

В средата на 50-те години отношенията между Китай и СССР се влошават значително и бананите започват да се внасят първо от Виетнам, а след това от Куба. Тъй като тежката военна индустрия е слабо установена в тези страни, страната на Съветите им предложи бартер - те ни дадоха банани, а ние ги снабдихме с оръжие.

Зрителите за първи път видяха банани на екрани през 1957 г., когато беше пуснат филм за стареца Хоттабич. Никой не може да предположи, че бананите в една от сцените са направени от папиемаше, тъй като служителите на Ленфилм не могли да купят истински, а сценарият го изисквал.

Сушените банани в пластмасови опаковки били особено популярни в СССР. Беше почти невъзможно да се купи деликатесът, тъй като те били изкупвани в първите часове след „пускането“ в магазините.

До 70-те години вече нямало как да изненадате гражданите с банани. Те станали много по-евтини - килограм струвал 2 рубли. Точно преди перестройката в Съветския съюз бил  подписан митнически указ, който гласял, че екзотичните плодове вече не подлежат на вносни такси и те започнали да се продават на всеки ъгъл.

И една история за бананите...

Годината е приблизително 1980. А комунизмът или вече е победил, или е на път да победи.

Прибирам се от училище и на масата има бележка:

"Дима! Наредих се за банани. Нашият номер е 1278. Обядът е на масата. Яжте и отивайте направо в магазина за зеленчуци! Татко"

Този ден баща ми работеше втора смяна. Аз от своя страна оставям бележка на майка ми, която работеше първа смяна и оставям да стоя. Между другото, дадоха 1 килограм на ръка. И тогава дори оставиха баща ми да напусне работа по-рано. За добра причина, за да можем да купим допълнителен килограм банани. Опашката се простира болезнено бавно. 19:30 часа. След половин час зеленчуковият магазин затваря. В Маяк звучи тревожна музика...

Хората започват да се притесняват, всички разбират, че утре, на откриването, вече няма да има банани за продажба. Всичко ще се нареди от само себе си, чрез връзки. Искането е спонтанно формулирано:

Отделът трябва да работи до последния банан!

Сформира се инициативна група, която да постави ултиматум на ръководството на търговския център. Ръководството й отговаря с нещо като следното:

- Майната ви, другари хегемони!

Тук трябва да се отбележи, че малко по-рано в Толиати имаше стачка на шофьорите на автобуси, която беше съобщена от всякакви BBC, Free Europe и други „гласове“. Тогава градският комитет получи първия номер.

Ето го. Опашката веднъж тревога, опашката втори път... Започват да се чуват призиви търговският център да се разруши „по дяволите“. Не минават и 20 минути, преди да пристигнат представители на окръжния партиен комитет. След като оцениха ситуацията, те дават инструкции, които напълно съвпадат с исканията на тълпата и мен, по-специално:

- Търгувайте до последния банан!

„Пазарувахме“ около полунощ. Мама, татко, аз - три килограма. Три килограма дървени флуоресцентни зелени банани. Тук трябва да се отбележи, че моите родители са купували банани за втори път в живота си, така че те са били опитни потребители на банани. Натъпкахме тези зелени шушулки във филцови ботуши и ги сложихме на килера - „да достигнат“, т.е. зрял. Там минаха няколко дни. И ето, родителите ми ми взеха жълти, меки, вкусни банани от шкафа!

И ето ме, дванадесетгодишно момче, излизам на улицата с оскъден банан в ръка и усмивка, по-широка от раменете ми.

Запознавам се със съседка, леля около 35г.

- Дима, какво ядеш?

- Лельо Света, това е банан. Стояхме заедно на опашка.

- Значи са зелени и дървени!

- Бяха незрели. Те, като доматите, също се слагат да узреят на шкафа.

"По дяволите!" - каза леля Света. „И ние стояхме на опашка осем часа, прибрахме се в един през нощта, опитахме го: парчето дърво ме задави.“ Решихме, че не трябва да ядем банани сурови и ги сварихме. Оказа се някаква паста. Всичко беше излято в тоалетната. И се оказва, че това са!!! Дим, нека поне опитам?

Подадох й банана. Тя се наведе, внимателно взе върха в устата си, отхапа... И промени лицето си, прошепна:

- Бла! Какви сме тъпаци, ама кой  да знае...

Научете повече

Първомайска манифестация в колекция от снимки през 70-те и 80-те

Първи май - Международен Ден на труда и работническата солидарност

Началото на отбелязването на Първи май -  международният ден на труда е поставено на 1 май 1886 година в САЩ.

Ето как сме отбелязвали празника по времето на соца в НРБ

Научете повече

Какво се случи, след като критикувах директора на училището и заместник-министъра през 50-те

Преди 9 септември 1944 г. критиката и самокритиката бяха нещо непознато в учителските колективи у нас. Считаше се, че да критикуваш колегите си, най-меко казано, е проява на неколегиално отношение. Считаше се също за нещо ненормално сам да почнеш да разказваш за своите слабости.

Това положение по отношение на критиката и самокритиката в първите години след 9 септември 1944 г. не се промени съществено. Продължаваше да е в сила поговорката: „Пази ме, Господи, от критика, а от самокритика сам ще се пазя“. В тези години бях назначен за редовен начален учител в едно село в Никополския край, откъдето съм родом. На един учителски съвет се престраших и направих критични бележки на директора на училището ни, които той не прие за обективни. След съвета един възрастен учител ми каза насаме поговорката: „Критикувай директора си смело, но си и търси друго село, където да учителстваш“. И излезе прав. Накрая на учебната година аз бях принуден да търся друго село, където ме назначиха за учител.

През 1954 г., макар и още много млад, бях назначен за околийски училищен инспектор в град Никопол, след като бях издържал съответния държавен изпит. Тогава околийските училищни инспектори ни назначаваха със заповед от министъра на народната просвета.

На едно национално съвещание с нас, училищните инспектори, организирано от МНП, доклад за нашата работа изнесе заместник-министърът Козовска, забравил съм малкото ѝ име. Беше съпруга на големия партиен функционер Фердинанд Козовски. Аз се изказах на съвещанието и оспорих от научна гледна точка някои постановки в доклада на заместник-министър Козовска. Някои мои колеги се учудваха как може да критикувам заместник-министър. В резултат моите ръководители от МНП ме забравиха в далечния от София Никопол. Когато след това, вместо да критикувам ръководителите от МНП, взех да ги хваля, и те си спомниха за мен – започнаха да ме хвалят на съвещания, дори ме наградиха.

Понякога съм си патил от своята критичност. По време на възродителния процес у нас на партийно събрание аз се изказах против него с думите, че от Асан не може да стане Иван. Мотивирах се с това, че 11 години съм живял и работил сред турци и това, че Асан няма да стане Иван, като му сменим името, го зная от личен опит. За това мое изказване бях сериозно мъмрен от партийното ръководство.

И днес, макар да остарях много, не поумнях. Позволявам си да критикувам в печата и на партийни събрания някои от ръководителите на БСП, включително и Корнелия Нинова. Някои мои съпартийци ме упрекват, че по този начин руша имиджа на БСП, но аз не мисля така. Някога преди 9 септември 1944 г. пролетарският писател Христо Радевски беше написал в своето стихотворение „Води ме, Партийо, води“, че нашата партия е права, когато съгреши дори. Това време вече мина, когато партията се считаше за непогрешима. Истината е, че всеки, който работи, греши. И БСП допуска грешки и те трябва да ѝ се посочват. И аз се опитвам да ги посочвам, макар добре да зная, че като всяко лекарство критиката горчи, но затова пък лекува.

 Ангел Ангелов, Габрово/Ретро.бг/

Научете повече

На 1 май 1966 г. край Враца се разиграва една от най-зловещите минни трагедии в света

В 11,25 часа се скъсва стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир“ и над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета залива близкото село Згориград, минава през прохода „Вратцата“ и стига до централния площад на Враца. 

По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи и хора, а три дни по-късно войската продължава да изважда трупове, отнесени от ударната вълна. Ужасяващият инцидент е засекретен. Официално са обявени 118 жертви, но според местните жители отнетите животи са над 500. Почти всяко семейство тук е загубило свой близък в трагедията. 

Инцидентът е засекретен, за да не се помрачава празникът на труда, и малцина извън Враца научават за нещастието.За хората от Згориград и за врачани 1 май освен празник е и тежък спомен. Според тогавашните соцканони на централния площад “Христо Ботев” във Враца се провежда задължителната манифестация на трудещите се. Минути след като колоните са преминали пред официалната трибуна с местните партийни величия и хората започват да се разотиват по домовете си, се чува заплашително бучене откъм Балкана по поречието на река Лева. 

След 4-дневен пороен дъжд точно в 11,20 ч, стената на хвостохранилището към оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ и близкия рудник „Седмочисленици“, разположено високо над Згориград се скъсва и залива селото и голяма част от града с гъста смес от утайка, кал и шлака. Стихията помита всичко. Над 500 000 тона мътна и кална маса се засилва по коритото на р. Лева, помитайки всичко пред себе си. Сивосинкавата вълна с височина близо 3 м влачи къщи, дървета, хора и животни, предизвиквайки ужас у оцелелите, които са изненадани от стихията. 

Тежката вълна отнася една трета от къщите в Згориград, преди да премине с грохот през пролома Вратцата и да нахлуе в стария и гъсто населен квартал “Кемера” на Враца. По това време повечето семейства сядат около празничната трапеза.За 20 минути бушуване потопът отрязва тотално района от цивилизацията.За тези ужасно дълги минути мътилката бълва по тротоарите трупове на хора и животни. Тинята довлича чак на главната улица трупче на дете. От храстите край реката стърчат ръце и крака на мъртъвци. 

Всичко по поречеието на река Лева се превръща в лунен пейзаж, а въздухът се оглася от писъци и викове за помощ.Екипи на Гражданска защита спешно откарват с камиони десетки трупове на стадиона, където мият с маркучи изкаляните до неузнаваемост тела на загиналите хора, за да бъдат разпознати от близките им и дадени за погребение. Официално тогава се оповестява за 118 загинали, но според местните жертвите на наводнението, които включват и безследно изчезналите са над 500, ранените 2000, разрушени са над 150 къщи. 

Последните удавили се в стихията хора са открити няколко дни след 1 май на 40 км от Враца по поречието на реката. Оживелите жители от най-пострадалия квартал на Враца пък тайно палят свещи в местните църкви, донякъде доволни, че участието им в манифестацията е спасило живота им. Ако тежката тиня беше се изсипала през нощта, жертвите само в тогавашния окръжен град щели да са хиляди.

Неизвестен и до днес миньор, който слизал от Балкана с мотора си, успява да предупреди много хора покрай реката. С пълно гърло мотоциклетистът крещял на всички да бягат нависоко. Чулите го хукват по сипеите и така оцеляват. Миньорът застига пред Враца автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен калната вода.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвивало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземат никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището.

След трагедията, за която България бързо научава по системата “от ухо на ухо”, тогавашните първи партийни и държавни ръководители на Враца се втурват направо от трибуната на площада да звънят в София и да питат какво да правят.По това време първият секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков е с делегация в чужбина и заместниците му не смеятда поемат изцяло нещата в ръцете си, страхувайки се да не се престараят със самоинициатива. В същото време  Враца е обхваната от страх и паника. Хората тичат като обезумели към района около реката да търсят изчезналите си близки. 

Струпването на много хора плаши партийните ръководители и те нареждат на милицията да се намеси и да въдвори ред. В София пък на бърза ръка се сформира правителствена комисия по врачанското бедствие и още вечерта на 1 май тя идва в пострадалия град.На другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер, който кръжи над Враца. Първия ръководител на държавата дава нарежданията си по телефона и комисията бързо започва да изпълнява указанията. По улиците на града още били неприбрани труповете на издавените домашни животни, издаващи непоносима миризма. Заради опасността от епидемия са мобилизирани всички медици в района, в почистването пък се включва целият персонал на ХЕИ и войниците от двете казарми във Враца. 

Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите е по 1000 лв.Във Враца са построени няколко панелни блока, които носят имена „Май 1“, „Май 2“ и „Май 3“, за временно настаняване на оцелелите бездомници. Тогавашната власт обаче скрива от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, а истинските виновници и до днес остават незасегнати.

Сега за трегедията в миньорското село напомня само белокаменният ангел върху паметника на загиналите. Пред който винаги има букет свежи цветя. Подобна трагедия се случва през 1985 година в италианския град Тезеро. Едва преди няколко години там научават за съдбата на село Згориград и двете селища се побратимяват.

Научете повече