Първомайска манифестация в колекция от снимки през 70-те и 80-те

Първи май - Международен Ден на труда и работническата солидарност

Началото на отбелязването на Първи май -  международният ден на труда е поставено на 1 май 1886 година в САЩ.

Ето как сме отбелязвали празника по времето на соца в НРБ

Научете повече

Какво се случи, след като критикувах директора на училището и заместник-министъра през 50-те

Преди 9 септември 1944 г. критиката и самокритиката бяха нещо непознато в учителските колективи у нас. Считаше се, че да критикуваш колегите си, най-меко казано, е проява на неколегиално отношение. Считаше се също за нещо ненормално сам да почнеш да разказваш за своите слабости.

Това положение по отношение на критиката и самокритиката в първите години след 9 септември 1944 г. не се промени съществено. Продължаваше да е в сила поговорката: „Пази ме, Господи, от критика, а от самокритика сам ще се пазя“. В тези години бях назначен за редовен начален учител в едно село в Никополския край, откъдето съм родом. На един учителски съвет се престраших и направих критични бележки на директора на училището ни, които той не прие за обективни. След съвета един възрастен учител ми каза насаме поговорката: „Критикувай директора си смело, но си и търси друго село, където да учителстваш“. И излезе прав. Накрая на учебната година аз бях принуден да търся друго село, където ме назначиха за учител.

През 1954 г., макар и още много млад, бях назначен за околийски училищен инспектор в град Никопол, след като бях издържал съответния държавен изпит. Тогава околийските училищни инспектори ни назначаваха със заповед от министъра на народната просвета.

На едно национално съвещание с нас, училищните инспектори, организирано от МНП, доклад за нашата работа изнесе заместник-министърът Козовска, забравил съм малкото ѝ име. Беше съпруга на големия партиен функционер Фердинанд Козовски. Аз се изказах на съвещанието и оспорих от научна гледна точка някои постановки в доклада на заместник-министър Козовска. Някои мои колеги се учудваха как може да критикувам заместник-министър. В резултат моите ръководители от МНП ме забравиха в далечния от София Никопол. Когато след това, вместо да критикувам ръководителите от МНП, взех да ги хваля, и те си спомниха за мен – започнаха да ме хвалят на съвещания, дори ме наградиха.

Понякога съм си патил от своята критичност. По време на възродителния процес у нас на партийно събрание аз се изказах против него с думите, че от Асан не може да стане Иван. Мотивирах се с това, че 11 години съм живял и работил сред турци и това, че Асан няма да стане Иван, като му сменим името, го зная от личен опит. За това мое изказване бях сериозно мъмрен от партийното ръководство.

И днес, макар да остарях много, не поумнях. Позволявам си да критикувам в печата и на партийни събрания някои от ръководителите на БСП, включително и Корнелия Нинова. Някои мои съпартийци ме упрекват, че по този начин руша имиджа на БСП, но аз не мисля така. Някога преди 9 септември 1944 г. пролетарският писател Христо Радевски беше написал в своето стихотворение „Води ме, Партийо, води“, че нашата партия е права, когато съгреши дори. Това време вече мина, когато партията се считаше за непогрешима. Истината е, че всеки, който работи, греши. И БСП допуска грешки и те трябва да ѝ се посочват. И аз се опитвам да ги посочвам, макар добре да зная, че като всяко лекарство критиката горчи, но затова пък лекува.

 Ангел Ангелов, Габрово/Ретро.бг/

Научете повече

На 1 май 1966 г. край Враца се разиграва една от най-зловещите минни трагедии в света

В 11,25 часа се скъсва стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир“ и над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета залива близкото село Згориград, минава през прохода „Вратцата“ и стига до централния площад на Враца. 

По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи и хора, а три дни по-късно войската продължава да изважда трупове, отнесени от ударната вълна. Ужасяващият инцидент е засекретен. Официално са обявени 118 жертви, но според местните жители отнетите животи са над 500. Почти всяко семейство тук е загубило свой близък в трагедията. 

Инцидентът е засекретен, за да не се помрачава празникът на труда, и малцина извън Враца научават за нещастието.За хората от Згориград и за врачани 1 май освен празник е и тежък спомен. Според тогавашните соцканони на централния площад “Христо Ботев” във Враца се провежда задължителната манифестация на трудещите се. Минути след като колоните са преминали пред официалната трибуна с местните партийни величия и хората започват да се разотиват по домовете си, се чува заплашително бучене откъм Балкана по поречието на река Лева. 

След 4-дневен пороен дъжд точно в 11,20 ч, стената на хвостохранилището към оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ и близкия рудник „Седмочисленици“, разположено високо над Згориград се скъсва и залива селото и голяма част от града с гъста смес от утайка, кал и шлака. Стихията помита всичко. Над 500 000 тона мътна и кална маса се засилва по коритото на р. Лева, помитайки всичко пред себе си. Сивосинкавата вълна с височина близо 3 м влачи къщи, дървета, хора и животни, предизвиквайки ужас у оцелелите, които са изненадани от стихията. 

Тежката вълна отнася една трета от къщите в Згориград, преди да премине с грохот през пролома Вратцата и да нахлуе в стария и гъсто населен квартал “Кемера” на Враца. По това време повечето семейства сядат около празничната трапеза.За 20 минути бушуване потопът отрязва тотално района от цивилизацията.За тези ужасно дълги минути мътилката бълва по тротоарите трупове на хора и животни. Тинята довлича чак на главната улица трупче на дете. От храстите край реката стърчат ръце и крака на мъртъвци. 

Всичко по поречеието на река Лева се превръща в лунен пейзаж, а въздухът се оглася от писъци и викове за помощ.Екипи на Гражданска защита спешно откарват с камиони десетки трупове на стадиона, където мият с маркучи изкаляните до неузнаваемост тела на загиналите хора, за да бъдат разпознати от близките им и дадени за погребение. Официално тогава се оповестява за 118 загинали, но според местните жертвите на наводнението, които включват и безследно изчезналите са над 500, ранените 2000, разрушени са над 150 къщи. 

Последните удавили се в стихията хора са открити няколко дни след 1 май на 40 км от Враца по поречието на реката. Оживелите жители от най-пострадалия квартал на Враца пък тайно палят свещи в местните църкви, донякъде доволни, че участието им в манифестацията е спасило живота им. Ако тежката тиня беше се изсипала през нощта, жертвите само в тогавашния окръжен град щели да са хиляди.

Неизвестен и до днес миньор, който слизал от Балкана с мотора си, успява да предупреди много хора покрай реката. С пълно гърло мотоциклетистът крещял на всички да бягат нависоко. Чулите го хукват по сипеите и така оцеляват. Миньорът застига пред Враца автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен калната вода.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвивало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземат никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището.

След трагедията, за която България бързо научава по системата “от ухо на ухо”, тогавашните първи партийни и държавни ръководители на Враца се втурват направо от трибуната на площада да звънят в София и да питат какво да правят.По това време първият секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков е с делегация в чужбина и заместниците му не смеятда поемат изцяло нещата в ръцете си, страхувайки се да не се престараят със самоинициатива. В същото време  Враца е обхваната от страх и паника. Хората тичат като обезумели към района около реката да търсят изчезналите си близки. 

Струпването на много хора плаши партийните ръководители и те нареждат на милицията да се намеси и да въдвори ред. В София пък на бърза ръка се сформира правителствена комисия по врачанското бедствие и още вечерта на 1 май тя идва в пострадалия град.На другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер, който кръжи над Враца. Първия ръководител на държавата дава нарежданията си по телефона и комисията бързо започва да изпълнява указанията. По улиците на града още били неприбрани труповете на издавените домашни животни, издаващи непоносима миризма. Заради опасността от епидемия са мобилизирани всички медици в района, в почистването пък се включва целият персонал на ХЕИ и войниците от двете казарми във Враца. 

Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите е по 1000 лв.Във Враца са построени няколко панелни блока, които носят имена „Май 1“, „Май 2“ и „Май 3“, за временно настаняване на оцелелите бездомници. Тогавашната власт обаче скрива от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, а истинските виновници и до днес остават незасегнати.

Сега за трегедията в миньорското село напомня само белокаменният ангел върху паметника на загиналите. Пред който винаги има букет свежи цветя. Подобна трагедия се случва през 1985 година в италианския град Тезеро. Едва преди няколко години там научават за съдбата на село Згориград и двете селища се побратимяват.

Научете повече

Създаване на народната Милиция в България

След 09.09.1944г. вътрешната сигурност на България се поверява на така наречената тогава Народна Милиция. През годините след 09.09.1944 година към околийските управления на милицията се създават милиционерски подучастъци на мястото на функциониралите тогава полицейски подразделения. 

През 1948 г. регионалните управления на Народната милиция се преобразуват в оперативни сектори които се ръководели от началник, като били структурирани и инспекции по криминална, стопанска, паспортна, охранителна дейност, както и държавна автомобилна инспекция.

Като отдел от Народна милиция се изгражда и служба "Държавна сигурност". 

Самата история на Държавна сигурност е доста интересна.Тя е структура на вътрешното министерство – самостоятелна, обособена със заместник-министър на вътрешните работи, много мощна структура, която плътно обслужва управляващата по това време класа. И всичко това следва плътно съветския образец.

За около 3 години между 1965 и 1968 г. се прави експеримент ДС да излезе от структорите на МВР и да стане напълно самостоятелен Комитет към Министерския съвет.

Научете повече

Когато нямаше платени шезлонги и чадъри по морето и плажовете бяха безкрайни

Беше време, когато Черно море беше такова само по време на буря и силно вълнение.

Иначе водата му се менеше от синьо до изумрудено зелено. Времето на 60-те и 70-те години на соца, годините на нашето детство. Тогава Слънчев бряг и Златни пясъци бяха достъпни за всеки, имаше по един хотел за чужденци, един-два по-скъпи ресторанта, а всичко друго беше почивни бази и станции.

Плажовете и на двата курорта бяха безкрайни. Нямаше шезлонги и чадъри като днешните. Слагаш хавлиите направо на пясъка, забиваш четири кола и връзваш за тях бял чаршаф и така си правиш „шатра“. Това първобитно приспособление ни осигуряваше сянката, при положение че времето е тихо и няма вятър. Хората се настаняваха семейно, с компании и въпреки това и в най-активната част на сезона нямаше такова пренаселване, както е сега. Плажните забавления бяха разходка с моторна лодка в морето. 

Тя идваше на брега, товареше хората, откарваше ги на няколко километра навътре в морето и се връщаше. Помня, че за нея винаги имаше опашка. Не може да се пропусне и неизменната истинска камила на фотографа, която кротко си преживяше, докато на гърба ? се качвахме предрешени с чалми и бели чаршафи за снимка. Продаваше се сладолед и сок. Сокът се сипваше в една стъклена чаша, която се измиваше набързо с четка и вода пред очите ни и се даваше на следващия клиент. 

И никой не се заразяваше с нищо.Някъде в покрайнините на плажното пространство или по алеите пред плажа стоеше неизменното стрелбище, а до него задължителната мекичарница и будка за вестници. Горе-долу с това се изчерпваше развлекателната част на плажа. Организираха се еднодневни екскурзии до Несебър и Варна с допотопни автобуси, вероятно още отпреди войната. Днес вече нищо не е същото, не само двата курорта, но и почивката, за съжаление, е недостъпна за огромна част от трудещите се.

Асен Цветков, Плевен

Научете повече