През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Испания излязоха подробности за Любо Пенев

 MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха тревожната новина за здравословното му състояние

Тревожната новина за здравословното състояние на Любослав Пенев е централна за големите спортни медии в Испания. Именно там славният нападател изгради бляскава кариера с екипите на Валенсия (85 гола), Атлетико Мадрид (20), Селта (18) и Компостела (36).

MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха, че Пенев е диагностициран с рак на бъбреците. AS допълва и известната до този момент информация с името на германския град, където първо е лекуван Любо – Аугсбург. След това той е насочен към друг град в страната.

Загубата на тегло

„Лекарите, които се грижат за 59-годишния бивш футболист, решават как да продължат лечението му предвид деликатното му здравословно състояние. Загубата на килограми допълнително усложнява и без това тежкото му положение“, посочва AS.

„Ситуацията вече е публична в родината му. Бивши съотборници и фенове изпращат съобщения за подкрепа в този изключително труден момент от живота му“.

Славна следа

Публикацията продължава с богатата визитка на Пенев и със следата, която е остави във футбола в Испания.

В понеделник съпругата на Любослав – Кристина, отправи апел за финансова помощ във връзка с лечението, като предостави дарителска сметка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си

На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.

Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.

При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.

Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.

Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.

Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.

Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.

Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.

“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.

Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион

Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.

След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.

След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден е преди 45 лета в София. Големият му възход започва преди 20 години

Преди 45 години в София се ражда едно  момче, на което в навечерието на 10. 11.1989 г. таман са му сложили червената връзка и е трябвало да я сваля. След като завършва гимназия в кв. Изток става част от Царската партия и се появявя рамо до рамо с Илия Павлов. А преди 20 години започна безспорният му възход

Делян Славчев Пеевски е роден на 27 юли 1980 г. в София в семейство, което още преди промените и най-вече след тях придобива значителни позиции в системата на държавните институции и медиите. Майка му, Ирена Кръстева, е една от най-влиятелните държавни служителки в началото на прехода. Тя става директор на Българския спортен тотализатор — позиция, която й осигурява влияние, контакти и достъп до финансови и политически кръгове. В семейството често се споменава и нейният баща, дядото на Пеевски, който е бил ръководна фигура в Държавна сигурност във Враца — факт, който се свързва с наследствената среда на власт и институционални позиции, в която израства бъдещият политик.

Пеевски прекарва детството и ученическите си години в София и завършва 119-то училище „Акад. Михаил Арнаудов“, в софийския квартал Изток. Още в тези години се говори, че е амбициозен, уверен и със самочувствие, несъразмерно на възрастта му — нещо, което по-късно ще стане негова запазена марка. След гимназията записва право в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където по-късно завършва като магистър.

Началото на политическата му кариера е необичайно рано. През 2001 г., едва 21-годишен, той става член на НДСВ. По това време неговата майка вече е фактор в държавните структури, а самият той е част от младежки среди, близки до жълтото управление. Пеевски става съучредител на „Младежко НДСВ“, заедно с Росен Дичев — син на говорителката на Симеон Сакскобургготски. Малко след това самата партия се разграничава от тази структура, но това не пречи на стремглавото му издигане.

Министърът на транспорта Пламен Петров го назначава за парламентарен секретар — едно от най-младите лица, заемали такъв пост. Допълнително му е поверено и място в борда на директорите на „Пристанище Варна“ — позиция, която отваря врата към сериозни икономически интереси. Според публикации от онова време някои от първите му действия включват искане за предоставяне на луксозен служебен автомобил — детайл, който остава като любопитна и често коментирана случка за ранното му самочувствие и усещане за влияние.

Скоро след това той е освободен от борда заради липса на необходимия образователен ценз — тогава все още е само студент по право. Но това по никакъв начин не прекъсва развитието му. През 2005 г. става следовател в Столичната следствена служба — позиция, за която се изисква двегодишен юридически стаж, какъвто той няма, но назначението минава въпреки това. Малко след това е повишен до заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии, където наблюдава Държавния резерв и получава участие в комисията, която издава лицензите за търговия с оръжие — сфера, белязана от огромни икономически интереси и контроли.

През 2007 г. идва първият голям публичен скандал. Изпълнителният директор на Булгартабак Христо Лачев се оплаква, че Пеевски е упражнявал натиск върху него, за да бъдат дадени договори на фирми, свързвани с неговото обкръжение. Повдигнато е обвинение за изнудване и злоупотреба със служебно положение. Той е уволнен, но малко по-късно прокуратурата прекратява делото поради липса на доказателства. Висшият съдебен съвет го възстановява като следовател, а правителството — като зам.-министър. Само по себе си това е рядко срещан пример за политическа устойчивост.

През следващите години майка му изгражда мощна медийна империя, която постепенно включва телевизии, вестници и сайтове, и която мнозина свързват именно с Пеевски — въпреки че той формално не фигурира като собственик. В публичното пространство се затвърждава образът му като човек, който комбинира политическо влияние, контрол върху медии и силни позиции в определени бизнес кръгове.

На 14 юни 2013 г. идва моментът, който го превръща в една от най-разпознаваемите фигури в новата българска история. Тогава Народното събрание го избира за директор на ДАНС — служба, която символизира държавната сигурност и която има изключително широки правомощия. Решението предизвиква незабавни и масови протести, които ще продължат месеци. Само ден по-късно назначението е отменено. Това събитие окончателно поставя Пеевски като символ на кризата на общественото доверие към институциите и на опасенията от концентрация на власт.

Въпреки това той остава дългогодишен народен представител от квотата на ДПС. Влиза и излиза от листи за Европейския парламент, избира се, отказва се — действия, които често предизвикват спорове за законност и тълкувания на изборните правила. След вътрешни напрежения в партията през 2024 г. той става председател на новата формация „ДПС – Ново начало“, запазвайки позицията си като ключова фигура в политическия живот.

Извън официалната биография, любопитни моменти от личния му живот рядко достигат до медиите. Известно е, че Делян Пеевски има две деца. Сред жените, с които е свързван, е поп-фолк певицата Цветелина Янева. В медиите се съобщава, че тя е майка на едно от децата на Пеевски — син, роден през 2017 г. Връзката между тях често присъства в публичните дискусии, а фактът, че личният му живот включва известна поп-фолк звезда, добавя допълнителен пласт любопитство и внимание.

Днес Делян Пеевски е един от най-влиятелните, но и най-противоречиви хора в българския публичен живот. Той е пример за това как политиката, медиите и бизнесът могат да се преплетат в една фигура, носеща едновременно власт, съмнения, подкрепа, критики и митология. Биографията му — започнала с раждане в семейство с влияние и преминала през скандали, назначения, възходи и падения — остава една от най-обсъжданите и характерни истории на българския преход.

Статията е написана въз основа на публично оповестената информация в медиите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ