В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. 

Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. 

И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. 

Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). 

Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.


Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue




Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. 


Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев.Приятно четене!


– Сега е време за футбол –

казва футболистът на годината, капитанът на националния отбор и на ЦСКА Христо СТОИЧКОВ


…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия „Панатинайкос“ и именития испански клуб.


Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?


– Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.

– А свободните удари?

– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…

– Благодарност има и за други, нали?

– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! – На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…

– Има и хора, за които не искаш да си спомняш.

– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“


– Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.

– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу „Спарта“ се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.


Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:

– Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.


Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол. Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?

– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.

– А какво му казваш, когато тръгва за мач?

– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“

– А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…

– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.

– Какви ги приказваш бе, жена?Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:

– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?


– Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.

– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.

– А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…

– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.

– Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?

– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.

– Любимият писател?

– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…

– Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?

– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.

– Любимо цвете?

– Розата.

– Предпочитан парфюм?

– „Адидас“.

– Любимо ястие?

– Нямам. Или по-точно обичам всичко.

– Каква заплата получаваш?

– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.

– Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?

– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!

– Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?

– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас пред Петьо Зехтински от „Ботев“.

– Да завършим с любимия ти видеоклип?

– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.


После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.

– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка. Искам в следващите 3-4 години да играят голям футбол, а после, кой знае, може и да се откажа. Но последния си мач искам да изиграя с екипа на „Марица“ – клуба, откъдето тръгнах. Мисля си дали би бил възможен един прощален мач между „Марица“ и „Барселона“?

…Защо не? Ако е живот и здраве, Христо, сигурен съм, че ще успееш. Където и да си и срещу когото и да играеш. Знаеш ли кога повярвах в това? Спомняш ли си онази вечер в дома на твоите родители в Пловдив? Не беше си идвал отдавна и всички в къщата се радваха. Майка ти приготвяше вечерята, но ти не изчака да я сложи, а стана с думите: „Трябва да вървя, утре заминавам на лагер…“ Баща ти като истински мъж не каза нищо, майка ти обърна глава настрани и също преглътна мъката. Но баба ти не издържа, разплака се: „Не можем да те видим, бе синко. Ще умра, без да мога да ти се порадвам…“ И на теб ти стана мъчно, прегърна старата жена и каза: „Няма как, бабо. Сега е време за футбол. Нямам право да спирам и да се поддавам на чувствата си!“ После добави на смях: „Нали ме гледаш по телевизията, значи всичко е наред.“

Тогава разбрах, че нищо не може да те отклони от пътя ти.

Източник:sportal.bg



Снимка, която напомня за една от най-големите трагедии, ставали някога в София, обикаля социалните мрежи. Кадърът е публикуван в групата Забелязано в Красна поляна и Западен парк (Оригиналът). На него се вижда катастрофа между влак и трамвай, станала в района на „Красна поляна“.


„Злополучният инцидент на прелеза на Красна поляна. Кръстовището на бул. Вардар /тогава Яне Сандански/ и бул. Възкресение/тогава „Стоян Лепоев“/

– 29 юни 1987 г. Влак и трамвай

! ! ! Интересно е защо всички снимки са изтрити от мрежата от тази зверска катастрофа?!

Снимка: Веселин Александров“, пише авторката на поста.


В хрониките на най-тежките влакови катастрофи, ставали у нас, има данни за инцидента, но е посочено, че е станал година по-рано:


„Юни 1986. На жп прелез в жк „Красна поляна“ в столицата товарен влак удря трамвай по линия №4. Загиват десет души, много други са ранени. Причината – преминаване на трамвая при спусната бариера.“


В коментарите потребителите също се чудят защо липсват повече фотографии от инцидента. Някой от коментиращите споделят, че познават и пострадали при катастрофата. Спомените им за трагедията са потресаващи. Някои разказват, че помнят как са събирани части от тела в чували, а други, че на мястото е имало павета, като кръвта е била пропита във фугите и дълго време е останала там.

Ретро снимка на мястото, където е станал инцидентът, не е ясно от коя година е.



Почина Данаил Биков. Той е един от големите виртуози на акордеона в България. Дълги години, Биков е свирил у нас и в чужбина. Любим изпълнител на хиляди българи.


Данаил Биков е баща на голямата звезда на балканската музика, Юлия Бикова, известна с хубавите си ромски песни, поп-фолк, сръбски, гръцки и турски изпълнения не само в България, а и на целия Балкански полуостров.


Данаил Биков- Суходолско хоро.Видеоклипът е заснет в р."Копитото"; КК "Св св.Константин и Елена " гр.Варна през 2014 година  

Часове след кончината на големия музикант, дъщеря му проплака: „Тати, душата ми отиде, тате защо ме остави, тате“.


Данаил Биков е родом от Варна. Той е акордеонист с дългогодишен международен опит. Известен е в скандинавските страни и Русия като изпълнител с репертоар на народна музика и световна класика, предава Фокус.


На 22 октомври той навърши 71 години.

Поднасяме искрени съболезнования към близките на Данаил Биков.Поклон пред паметта му!



Една бабичка не може да излиза на сцената и да пее-казва примата през далечната 1981 година.


Кеворк Кеворкян: Искам да ви дам да прочетете нещо…


Лили Иванова: Съгласна съм…К. К.: Прочетете първите четири стиха…


Л. И.: На глас ли?


К. К.: Да, разбира се.


Л. И.: Кой ли ще отмине равнодушно

песента ти, чудния ти глас.

Славеят ще се сведе послушно

теб да слуша с часове в захлас!


К. К.: Това е стихотворението, което ви е посветил един от нашите зрители, поет-аматьор вероятно. Ето още едно. Подарявам ви ги.


Л. И.: Благодаря.


К. К.: Вие може би не се отнасяте много сериозно кьм подобни неща, не знам…Л. И.: Не, събирам си ги.


К. К.: Предлагам да минем към въпросите на зрителите. Филка Маркова от София: „Има ли концерт, след който да сте плакали“?


Л. И.: Не си спомням.


К. К.: Сега, между другото, искам да ви покажа една снимка, на която сте с две непознати възрастни жени… Какви са тия жени, помните ли ги, знаете ли им имената?


Л. И.: Спомням си ги. Това беше скоро. Исках да направя няколко снимки на Роженския манастир и минахме през селото. И там няколко баби поискаха да се снимат с мен и аз не можах да откажа.


К. К.: И какво си говорихте с тези баби? За естрада те положително не биха могли да говорят?


Л. И.: Ами какво трябва да си говорим, достатъчно е, че аз чувствувам тяхната обич.


К. К.: По какъв начин я изразяват? Как се обръщат към вас, какво ви казват — „Другарко Иванова“ или…


Л. И.: Всички ме наричат Лили.


К. К : Лили?


Л.И. Или „Наш’то Лили“…


К. К.: Въпрос на Мария Генова от София: „Ако се наложи отново да се върнете към медицината, ще можете ли да постигнете това, което постигнахте в естрадата? Впрочем какви са отношенията ви с медицината от ония години в Кубрат, когато бяхте медицинска сестра?“


Л. И. Аз не се сещам за медицината от доста време, може би от двайсет години.


К. К.: А как присъствува в спомените ви Кубрат?


Л. И.: Мога да кажа нещо, което е свързано с детските ми спомени и години. В Кубрат има един часовник, който аз, не зная защо, много обичах и много харесвах. И когато сега ми спомнят нещо за Кубрат, винаги пред мен изпъква този часовник.


К. К.: В ония времена сама ли разбрахте, че имате глас? Как стана това?



Л. И.: Това стана във Варна, когато учех в Медицинския техникум. Имах няколко приятелки, които много повече от мен се интересуваха от музика и постоянно слушаха радио. Веднъж една от тях ми каза, че чула по радиото някаква много хубава песен. Но аз така и не можах да я чуя два-три дни. И когато я чух, опитах се да я изпея…


К. К.: За коя песен става дума?


Л. И.: „Цял Париж бленува за любов“. И с тази песен всъщност разбрах, че имам глас.


К. К.: И кога усетихте, че успехът е вече близо?


Л. И.: Това беше през 1964 година в зала „Универсиада“. Аз трябваше да пея в комбинация с Джеймс Сверт и нейния оркестър „Северните тигри“, които имаха невероятен успех в България. И наистина залата беше препълнена и всички бяха дошли за Джеймс Сверт и за „тигрите“. Дори когато аз излизах да пея, някой ми подхвърли: „Малката, по-бързо свършвай, защото сме дошли за „тигрите“. Но след това нещата се обърнаха в моя полза. Стана така, че когато публиката си излизаше, говореше за мен, а не за шведката.



К. К.: Как се отнасяте към колегите си от естрадата, имате ли чувство на някакво превъзходство над тях?


Л. И.: Нямам такова чувство, но усещам, че те не ме обичат. Не знам защо.


К. К.: С какво си обяснявате това?


Л. И.: Мисля, че е нормално все пак. Въпреки че аз с удоволствие бих помогнала на всеки, както и съм помагала на доста хора.


К. К.: Да не би тази неприязън да се дължи на обстоятелството, че сте много амбициозна, в хубавия смисъл на думата? Хората трудно понасят амбициозни личности около себе си!…


Л. И.: Много слабо е да кажа, че съм амбициозна. Аз съм ужасно амбициозна.


К. К.: Вие сте ми казвали, че трябва да побеждавате непрекъснато…


Л. И.: И винаги побеждавам!


К. К.: Кой ви го е внушил това?


Л. И.: Защо трябва някой да ми го внушава?


К. К.: Но кога стигнахте до това убеждение? Може би постепенно се натрупват тия неща?


Л. И.: Не знам. Още от Кубрат обаче дойдох с амбицията да се наложа и да стана най-добрата.


К. К.: Някои хора твърдят, че вие сте жертва на стремежа си да популяризирате на всяка цена българската песен. Вярно ли е това?


Л. И.: Да, това е така. Мога да ви кажа, че навсякъде към печелила наградите си само с български естрадни песни.


К. К.: Какво правите вечер, за какво мислите, ако нямате концерт?


Л. И.: Обикновено уча песните си вечер, и то между единайсет и три часа през нощта. Това е времето, в което подготвям новите си песни.


К. К.: Какво представлява всъщност личният ви живот? Имам усещането, че не е много лек?


Л. И.: Личният ми живот е малко скучен, дори доста скучен. Винаги се намирам между четири стени, в хотела или в къщи. Но непрекъснато се стремя да правя нещо.


К. К.: Кое ви е обиждало най-много в артистичния ви живот?


Л. И.: Може би това, че хората от Концертна дирекция, от които съм зависима, не обръщат достатъчно внимание на някои неща по време на нашите турнета, аз говоря и от името на своите колеги. Това обижда донякъде.


К. К.: Наистина странно. Преди двайсетина дена вие изнесохте в Бургас за девет дни осемнайсет концерта. Това е нещо изключително. Ние можем да си мислим каквото искаме за естрадата, за Лили Иванова, но вие имате издадени десет милиона грамофонни плочи при осем милиона население — във всяка българска къща има по една ваша плоча. Защо тогава все пак съществува такова пренебрежение към онова, което правите?


Л. И.: Не мога да ви кажа. Забелязала съм подобно отношение и у някои журналисти — те пишат доста пестеливо за естрадата, или ако пишат — винаги критикуват. Има някакво несериозно отношение към естрадната музика, към естрадната песен. Не мога да си обясня това… Има даже някаква война…


К. К.: Тайна война?


Л. И.: Тайна война между класическата музика и естрадата, нещо, в което аз не виждам логика. Защото всяка музика намира своето място.


К. К.: Въпрос на Юлия Радева: „Как виждате своето бъдеще? Знаем вече как сте започнали, но как мислите да приключите кариерата си?“


Л. И.: Не съм мислила по този въпрос, още не ми се вярва, че ще настъпи ден, в който няма да мога да пея. Аз трябва да бъда винаги на сцената!


К. К.: Това не е съвсем възможно, все пак има един предел на възможностите.


Л. И.: Знам, че една бабичка не може да излиза на сцената и да пее. Но не искам да мисля за тези неща…


К. К.: Всички говорим за Лили Иванова, всички се вглеждаме във вас, в личния ви живот, в частните ви отношения, коментираме ги, одумваме ги. А вие как ни виждате? Как виждате един обикновен човек, какво представлява той за вас?


Л. И.: За мен представата за обикновения човек е да бъде честен към себе си и към обществото, да се справя с всички трудности, да не хленчи!


К. К.: Има ли нещо, което да ви накара да хленчите?


Л. И.: Мен специално — не. Понякога съм се отчайвала, разбира се, но при мен отчаянието идва за много кратко време. Обикновено за един, два дни, на третия ден вече съм решила какво трябва да направя, за да изляза от положението.


К. К.: Какво си казвате в такива случаи?


Л. И.: Трябва пак да победя!

Източник: сп. „Жената днес“


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив