Почина авторът на "Ветрове"

Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.

Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.

Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".

Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Героите на делничния труд: Жените от завод „Ернст Телман“ през 70-те

В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.

Лицата на успеха

На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.

Духът на „Седмата петилетка“

Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.

Поглед към ежедневието

Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.

Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Румен Радев с емоционално послание към всички българия и към сънародниците ни в чужбина

 

Румен Радев след изборната победа: Това е триумф на надеждата и морала

Лидерът на „Прогресивна България“ благодари на избирателите и заяви, че това е първа стъпка към възстановяване на обществения договор

След убедителната победа на „Прогресивна България“ на извънредните парламентарни избори, лидерът на партията Румен Радев публикува емоционално послание във Facebook, в което благодари на избирателите и очерта посоката пред страната.

Румен Радев излезе с реакция след изборния резултат, който към момента показва категорична победа за „Прогресивна България“.В публикация в личния си профил той изрази благодарност към всички български граждани, подкрепили формацията, както и към тези, които са упражнили правото си на глас.

„Благодаря на всеки един от българските граждани, които подкрепиха „Прогресивна България“. Специални благодарности към хората, които вече почти 10 години са с мен и на целия мой екип“, заяви Радев.

Той отправи признание и към българите в чужбина, които са участвали активно във вота, въпреки трудностите.

„Благодаря и на всички наши сънародници в чужбина, които чакаха с часове на опашките и показаха, че милеят за България“, подчерта той.

Радев благодари и на институциите, ангажирани с провеждането на изборите, като отдели специално внимание на усилията срещу изборните нарушения.„Благодаря на хората в комисиите и службите, които организираха тези избори и особено на органите на МВР, които положиха огромни усилия в борбата срещу срамното за България явление „купен вот“, написа още той.

В посланието си лидерът на „Прогресивна България“ направи и по-широка оценка на вота.„Гласувахме активно, победихме апатията, но недоверието от българската политика все още е голямо и това е само първа стъпка към възстановяването на обществения договор“, посочи Радев.

Той определи изборния резултат като категоричен.

„Прогресивна България“ печели безапелационно. Това е победа на надеждата над недоверието, на свободата над страха. Най-сетне това е победа и на морала“, заяви той.

В края на публикацията си Радев подчерта, че ще коментира по-подробно ситуацията след излизането на окончателните резултати.

„Всичко друго ще коментираме след окончателните резултати“, завършва той.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кървавият годеж в село Лехчево

Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.

Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.

През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.

В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.

Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.

Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.

– Шест души – всички са убити.

– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.

Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.

– Свършили са и тези – докладва полицаят.

Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.

– Тези са живи – обажда се стражарят.

– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.

Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.

Да се провери още един път! – чува се команда.

– И осемте са убити! – докладват на началника.

Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.

Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.

Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.

Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.

Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.

След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.

В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.

Е, имало ли е фашизъм в България?!

Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.

Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия

Светозаров:

Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.

Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“

„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв……. 

А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.

Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Маестро Кирил Икономов

Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.

„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.

Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.

Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.

След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.

През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.

Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.

През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.

През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София. 

През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.

На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За първи път разбрах за тази категория свалячи през далечната 1986, когато и за първи път летувах сама на къмпинг „Делфин“ до Ахтопол

Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално. 

Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга. 

Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.

Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията. 

А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….

Автор: Мариела Нордел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ