„Изстрел в тишината“


Лятото на 70-те имаше особен вкус – на прах, на изгоряла от слънцето трева и на онази безгранична свобода, която само едно дете може да понесе. Вечерите бяха дълги, а нощите – нашето бойно поле за доказване на смелост.

Бяхме момичета на прага на тийнейджърството, подхвърлящи си предизвикателства като разгорещени въглени. Най-голямото от тях беше „Гробището“. В два през нощта светът принадлежеше на сенките, а ние се промъквахме между паметниците, за да покажем, че не се боим от мъртвите. Не знаехме, че трябва да се боим от живите.

Онази нощ беше задушна. Въздухът трептеше, а щурците изведнъж млъкнаха, сякаш някой беше срязал звука с нож. Бяхме се скрили в гъстата растителност в края на парцелите, когато чухме тежкия звук на двигатели. Светлини на фарове разрязаха тъмнината, местейки се нервно по старите кръстове.

Притиснахме се към земята, сърцата ни биеха толкова силно, че се бояхме да не ни разкрият. Видяхме силуети – униформени мъже и един друг, по средата, чиито движения бяха тежки и несигурни. Всичко се случваше като в ням филм, докато тишината не беше разкъсана от сухи, резки изстрели. Не бяха като по филмите. Бяха глухи, окончателни.

Нямаше викове. Само звукът на лопати, забиващи се в пръстта, и миризмата на изгорял барут, която се смеси с аромата на нощни цветя.

Прибрахме се тичешком, без да обелим дума. През онази нощ детството ни приключи в два часа сутринта. Разбрахме, че гробищата не са страшни заради духовете, а заради тайните, които живите погребват в тях под прикритието на мрака. Години наред не смеехме да се погледнем в очите, защото всеки от нас носеше в себе си тежестта на онези изстрели – истината за една присъда, на която не трябваше да бъдем свидетели.




Една от най-трагичните и емблематични истории за края на социалистическия период в България – случаят с Тодор Дечев, екзекутиран през 1986 г. за убийство. 

Неговата майка, Стойка, прекарва години в търсене на лобното му място, в среда на пълна секретност и държавен отказ за информация.


Ето как тя успява да намери гроба:


Системата на секретност: По онова време телата на екзекутираните не се предават на близките, а се погребват тайно в необозначени гробове, като на роднините не се съобщава дори датата на изпълнение на присъдата.


Случайното разкритие: Баба Стойка започва да посещава Софийските централни гробища всеки ден, надявайки се на чудо или информация от гробари. 


Тя успява да открие мястото благодарение на възрастен гробар, който се смилява над нея.


Белегът: Гробарят й посочва  изкопан и зарит гроб в отдалечен и запуснат парцел (често наричан "парцелът на смъртниците"), където са били погребвани разстреляните. За да бъде сигурна, че това е нейният син, тя забелязва специфичен детайл – обувките или част от дреха, с които той е бил в затвора, подаващи се от пръстта или оставени наблизо до заровеното тяло.


Символичният акт: 


След като идентифицира мястото, тя започва да го поддържа тайно. Тъй като държавата не позволява поставянето на паметници на "престъпници", тя засажда цветя и маркира мястото по начин, известен само на нея, докато политическите промени след 1989 г. не й позволяват да постави истински кръст.


Тази история става широко известна чрез публикации в пресата след 1990 г. и се превръща в символ на майчината обич, която преодолява репресивната машина на тогавашния режим. 


Случаят е описан в различни разследвания за смъртното наказание в България и съдбата на последните екзекутирани преди мораториума от 1990 г.



Катя Филипова си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.


Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.




Големи лъжи и пропагандни клишета се тиражират за социалистическия дълг на България. Какви ли не измислици се пускаха и пускат за това колко била задлъжняла страната от онова време – управлението на Тодор Живков. Едни опъваха ластика за 30 милиарда долара, други намаляха на към 20, трети гледаха по-трезво и стигаха до 15 милиарда… 


Целта беше да се внуши колко много е задлъжняла държавата по време на „комунизма“ и как се е харчело с лека ръка.


А каква е истината – не по политически партенки, а по документи. Когато свалят Тодор Живков, имаме външен дълъг от 9,2 милиарда долара. Обаче държавата има валутен резерв от 1,3 милиарда долара, и то не тук, а в западни банки. Освен това на нас са ни длъжници други държави с 2,6 милиарда долара и 300 милиона долара в злато. Дръпнете чертата и какво остава – 5,3 милиарда долара! Сега знаете ли колко ни е дългът? Три пъти повече! 


Дългове имат дори и най-развитите държави, а Щатите – идеалът на маса българи, има по-голям външен дълг на човек от населението, отколкото България след свалянето на Живков. И най-голяма част от него е в най-голямата комунистическа държава – Китай!


Но за нашия външен дълг се сипят нагло лъжи и манипулации, за да се оправдават сегашни финансови безобразия! България е вземала заеми, защото е била силна и е можела да ги връща! Петър Младенов – външният министър на Живков, който не се слави с обичта си към Тато, свидетелства как Живков е взел за пет минути два милиарда заем от Иран. 


Това е станало по време на гостуването на шахин шаха Мохамед Реза Пахлави през 70-те години на миналия век. Тълпи от народ го посрещаха по улиците на София и Пловдив тогава. Самият Младенов се смаял как без никакви договори и условия шахът казал: „Нямате проблем, господин Живков. Имате ги милиардите!“ Съмнявам се дали сега Бойко Борисов може така да поиска не два милиарда, а поне два милиона. А и да поиска, няма кой да му ги даде!

Стефан СТЕФАНОВ, Габрово



Иранската революция, Ислямската революция или Революцията от 1979 г. е събитие в историята на Иран, което довежда до свалянето от власт на шах Мохамед Реза Пахлави и премахването на монархията в Иран. 


Основна роля в нея изиграва аятолах Рухолах Хомейни, който с помощта на различни леви и ислямски организации и студенти по ислямско богословие, установява управление, организирано според традиционното ислямско право и нарича това правителство „представител на Али“. Религията става основа на целия политически и икономически живот. Революцията е подкрепена и извършена и с пряката помощ на СССР, който започва да играе роля на главен партньор на Иран в следващите години, като по този начин Съветската държава си връща загубените позиции в Иран, които губи, след като през 50-те години ЦРУ извършва преврат в Техеран, поставяйки на власт шах Реза Пахлави и отстранявайки просъветски настроения ирански политик д-р Мохамед Мосадък.


Изтъкнатите причини за избухването на революцията и нейният популистки, националистически и по-късно шиитско-ислямски характер, включват консервативната реакция срещу западните влияния, либералната реакция към социалната несправедливост, нарастване на очакванията, създадени от приходите на петролния басейн през 1973 г. и прекалено амбициозната икономическа програма, гняв срещу рязкото свиване на икономиката през 1977 – 78 г. и други недостатъци на стария режим.


В международно отношение основна роля за извършването ѝ играе СССР, който отдавна иска да включи Иран в своята сфера на влияние в Азия и Близкия изток, но сега му се отдава удобен момент, тъй като религиозните водачи на революцията демонстрират лоялност при съветската подкрепа за революцията. Причината Съветското ръководство – Генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев, Политбюро на ЦК на КПСС, Секретариатът на ЦК на КПСС, Президиумът на Върховния съвет на СССР и Министерски съвет на СССР – да вземат такова решение да подкрепят религиозно-политическа, а не социалистическа революция, се дължи на факта, че в Иран религиозните водачи имат огромно влияние върху масите докато светските идеологии не са толкова популярни, а за СССР е особено важно да включи Иран в списъка на своите съюзници в Близкия изток не само исторически (Царска Русия векове наред осъществява политика на икономическо присъствие и протекции над Персия), но и поради основния факт, че това е една от най-богатите страни на петрол, граничеща със Съветската държава, която вече има за съюзници повечето от останалите ислямски държави в региона, главно арабски – Ирак, Сирия, Египет, Палестина, Йеменска народна република, Либия, Алжир, Тунис и Мароко. В Москва е съставен план, с който трябва да се подпомогнат революционните сили в страната, защото е ясно, че по друг начин може да претърпят провал. Съветското ръководство, чрез своите въоръжени сили, осъществява доставка на оръжие на революцията, която в крайна сметка успява.


Шахският режим става все по-потиснически, брутален, корумпиран и неразумен. Страда също и от основни функционални повреди, които донасят икономически затруднения, недостиг и инфлация. Когато американският президент Джими Картър приема политиката на човешките права, която гласи, че страни, които нарушават правата на човека, ще бъдат лишени от американски оръжия и помощ, това помага на някои иранци да съберат смелостта да публикуват отворени писма и петиции с надеждата, че репресиите на правителството могат да бъдат разсеяни. 



Веднага след победата на ислямската революция в Техеран, новата власт променя съюзниците си и от американски става съветски съюзник и приятел, което влошава отношенията на Иран със САЩ в следващите години. Иранците дори организират взимане на заложници в американското посолство в Техеран, като знак на скъсване на отношенията си с американците. Президентът на САЩ Картър контраатакува с дипломатическа и военна офанзива, в Израел е подписан Договорът от Кемп Дейвид, с който Президентът на Египет Ануар Садат и Израел прекратяват конфликтите си и започват топли отношения, а в следващите години Израел атакува Ливан и Сирия, стигайки до Голанските възвишения, а като отговор на 22 декември 1979 г. СССР взима решение и в следващите месеци на 1980 г. нахлува в Афганистан и поставя просъветски настроения Мохамад Наджибула за Президент на Афганистан, с цел заздравяване на позициите си в средноазиатския регион, след успеха на революцията в Иран. 

Иран в снимки преди ислямската революция.Добър пример за това какво може да направи едно средновековно правителство на една държава само за няколко десетилетия.











За да предотврати възможен контрапреврат в Иран от ЦРУ, СССР подкрепя и едната, и другата страна в избухналата война между Иран и водения от Саддам Хюсеин Ирак, от 1980 г. до края на войната през август 1988 г.


 


Той се бореше с онкологично заболяване 


Една от големите ни футболни легенди - Георги Велинов-Джони, е починал, съобщи току-що в социалните мрежи тарторът на агитката на ЦСКА Иван Велчев.


Бившият вратар в последните дни се бореше за живот във Военномедицинската академия. Преди няколко години той бе диагностициран с коварн онкологично заболяване, подложи се на операция в Турция. Трансплантираха му черен дроб, но заболяването му се оказа изключително рядко и лечението даде кратковременен резултат, но не и траен.


Велинов е шесткратен първенец на България, четирикратен носител на Купата на страната, а през 1981 година бе обявен за най-добър футболист на България. Той бе част от великия отбор на ЦСКА достигнал до полуфинала за КЕШ през 1982 година.


Той е роден на 5 октомври 1957 година, играл е за Черно море, ЦСКА в два периода - 1978-1987 и 1991 до 1993 година. Има над 330 мача с червения екип, дългогодишен титулярен страж на националния отбор.


За само два месеца време ЦСКА се прости с две от най-големите си легенди – Велинов и Димитър Пенев, починал на 3 януари.

Източник:Флагман


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: