Убиец осъден доживот пред “Ничия земя”: “В затвора е 1000 пъти по-добре, хората навън умират. И насила да ме карат – няма да си тръгна оттук.”

Нов разговор с Михаил Лещарски в “Ничия земя” отново разтърси зрителите. Осъденият на доживотен затвор без право на замяна за едно убийство, но подозиран за още, този път твърди, че е напълно невинен.

Припомняме, че в два епизода през 2020 г. бе излъчен специален проект, реализиран съвместно с криминалния психолог Тодор Тодоров, който влезе в затвора и разговаря с Лещарски. Тогава той призна за още няколко убийства. Днес обаче версията му е коренно различна.

Въпросите остават –- защо променя твърденията си, защо отрича думите си, заснети с няколко камери, и защо вече говори за пари?

Самият Лещарски не крие, че се чувства добре зад решетките:

„Значи изобщо не съжалявам, че съм тук сега, защото съм между живите. Досега, ако бях навънка, да съм умрял 100 пъти! Или да са ме гръмнали някъде, или да съм се пребил с кола. Можеше да не съм жив, а ето че съм.”

Той дори сравнява живота си с този на свои връстници:

„Аз съм жив, а моите набори масово са под земята.”

Лещарски описва ежедневието си в затвора като напълно задоволително:

„Сред живите съм, в затвора съм, но съм добре! Ама съм много добре! Ям каквото искам, спя когато искам, рисувам по всяко време, имам телевизия и радио… всичко имам! Полицаите се държат добре с мен и аз с тях.”

Той е категоричен, че не желае помилване:

„Не искам помиловка. Навън нищо не мога да работя, на 67 съм! Къде ще ида? Как да не ми е добре тука?!”

И завършва с най-шокиращото си признание:

„В затвора е 1000 пъти по-добре от навън, хората навън умират. И на сила да ме карат – няма да си тръгна оттук.”

С доза цинизъм Лещарски добавя:

„Липсват ни жени, но все още имам дясна ръка.”

Така интервюто в „Ничия земя” повдига още повече въпроси около личността и думите на един от най-противоречивите затворници у нас.

БГ днес

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фаталната българка, която преди 18 години бе най-добрият модел на Европа а голямата и любов загива пронизан от куршуми

През последните години сякаш все по-рядко чуваме името на Цеци Красимирова. Някога, тя бе сред водещите топ модели у нас – и бе добре познато лице от рекламите и модните подиуми.

Около Цеци се шумеше много и по отношение на личния й живот и често бе свързвана с имената на редица популярни българи. Но през 2010 г. тя внезапно реши да напусне България – и до днес дели времето си между родната страна и Испания.

И предпочита уединения начин на живот. Преди две години призна, чрез публикация във Facebook, че се е развела със съпруга си милионера Майкъл Струмейтис, с когото сключи брак през 2019 г.

Оттогава насам Цеци развива собствен бизнес. Разработва кремове и интимни гелове на базата на конопа, създадени с мисъл за автентична грижа и хармония с природата.

В профила си в Instagram Цеци често споделя новите продукти, които са разработвани с помощта на специалисти технолози.

Когато не е заета с козметичния и бранд, 45-годишният модел е отдадена на грижи за своите котки. Признавала е, че са нейна голяма страст и дори мечтае един ден да създаде приют за бездомни котки, защото тези институции според нея не са толкова много, колкото приютите за кучета.

Преди няколко месеца се похвали с най-новото си попълнение – белия пухкав котарак Аполо, към чиято снимка написа: „Ново бебе у дома“.

Цеци е на етап в живота си, в който с чиста съвест може да се грижи преди всичко за своите котки – дъщеря й Джудит е вече пораснало момиче и има свой собствен път.

Коя е Цеци Красимирова.Рождена дата: 24.01.1980

Цеца (по-известна като Цеци) Красимирова Петкова е родена на 24 януари 1980 година в Мездра. Хубавицата е зодия Водолей. Още като ученичка се мести в Елин Пелин, за да се запише в местното в хореографското училище. „В града всички ме познават“, смее се днес манекенката. Забелязват я и от агенция „Визаж“. На 17 г. се явява на конкурса „Мис Шопкиня“ с фамилното си име. Записана е като Цеци Петкова. Печели безапелационно. В журито е и писателят Дончо Цончев. Още същата година е избрана за най-добър модел на България. Най-добрият модел на България за 1997 г. признава, че едва 10-годишна е усетила първия досег с модата.

Тогава красивото дете Цеци е записано на курс за модели, който постепенно възпитава на дисциплина и отговорност манекенката с котешки очи. След като е обявена за най-добър модел на България, красивата нашенка отива на конкурса най-добър модел на света, в който се състезава за приза с още 80 претендентки за короната. Неочакваното се случва – Цеци Красимирова става най-добрият модел на Европа за 2007 година. Модни агенции от Италия и Франция я затрупват с предложения за работа. Но тя решава, че детето, което е на път, е по-важно от кариерата й. Тогава Цеци е едва на 18 години. Ражда дъщеричката си Джудит. „Тя ми е одрала кожата“, радва се Цеци. Днес малката е висока почти колкото нея.

По-късно се разделя с бащата на детето, но си остават приятели и заедно се грижат за отглеждането му. Напълнява близо 30 килограма след раждането. Никой не може да си представи, че някога ще се върне на модния подиум. Цеци обаче може. Прави всичко възможно. Смъква излишните килограми само за два месеца и половина. Единствената й храна са ябълките. Пие по 3-4 литра минерална вода. Блъска във фитнеса от зори. Завръща се победоносно на модния подиум. С перфектните мерки 90-61-91 и височина от 1.77 см българският топмодел работи както в България, така и в чужбина.

“Мъжко момиче, което все се бори сама с живота, непредвидима, избухлива, интересна, фрапантна, жената­ вамп, жената хиена, буен нрав, силен характер“. Така шефката на агенция Визаж Евгения Калканджиева определя Цеци Красимирова.

Цеци Красимирова се оказа на фронта на войната в престъпния свят, на площад Дам в Амстердам, където застреляха Косьо Самоковеца, а тя самата беше ранена в главата от същия куршум. Зловещото парче остава в кухината под едното й око. Докато фаталната жена се бореше за живота си в болница в Германия, в България се чуваха насмешливи подмятания.

Косьо Самоковеца за Цеци е голямата любов. „Да. И каквото и да говорят сега за него, за мен той ще си остане един от най-невероятните мъже, с които съм била. Той ме научи как да бъда силна и да не се огъвам пред трудностите. Той често обичаше да казва: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!““, разказва тя пред пресата. Куршумът удари нея, но отприщи и канонада от думи.

Личният живот на топманекенката винаги е бил коментиран. Все я свързват с имената на известни персони. Скандалите се редуват един след друг. Клюката я сочи за любовница на малкия Маргин, който я завел навремето във Визаж, на Георги Илиев, на бившия нападател на Левски Георги Иванов. Наравно с любовта си към ревютата, обучението на млади модели и грижите за дъщеря си, Цеци намира време и за любимото си хоби – танците. Многолики като лицето й са страстите на красавицата – грижа за домашния уют – апартамент над салона на Мая Илиева на Патриарха, наравно с увлечението по екстремни спортове.

Източник:ladyzone, slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тръмп с първи коментар след отказ на Саудитска арабия

Американският президент Доналд Тръмп направи първи коментар, след като стана ясно, че Публичният инвестиционен фонд на Саудитска арабия се отказва от финансирането на веригата LIV Golf след края на годината. Счита се, че войната в Иран е една от причините за оттеглянето на саудитската държавна организация.

79-годишният държавен глава на САЩ, който е запален играч на голф, е един от големите привърженици на създадената през 2021 г. LIV Golf и дори през следващата седмица планира среща с участниците във веригата на специален турнир край Вашингтон. Заради неяснотата за бъдещето на петгодишната организация Тръмп изрази надежда, че Професионалната голф асоциация (PGA) ще приеме обратно в редиците отцепилите си състезатели.

„Харесвам LIV Golf, но вярвам, че най-добрите голфъри трябва да играят помежду си. Всички най-велики трябва да са в един шампионат. Искал да гледам Рори Макилрой срещу Брайсън ДеШамбо или Големия Джон Рам срещу Скоти Шефлер, който е велик. Има нещо много красиво да гледаш най-добрите един срещу друг“, заяви Тръмп.

Той дори отиде по-далеч. Не коментира дали състезателите от LIV Golf трябва да бъдат приети обратно от PGA Tour. Американският президент е категоричен, че това ще стане факт.

„Сега те ще бъдат приети от PGA. Ще се върнат в Тура, а това ще бъде великолепно“, добави държавният глава на САЩ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Славков: Людмила Живкова се омъжи за мен по сметка

Легендарният бохем Иван Славков-Батето е роден на 11 май 1940 г. Той е бивш председател на Българския олимпийски комитет. Професор по спортен мениджмънт и социално управление към Киевския университет. Носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Националната спортна академия. Бивш генерален директор на Българската телевизия.

„Доброто прекарване е винаги там, където съм. Скучно ми е там, където ме няма“, казваше без капка скромност Иван Славков. Плейбой, червен принц, зет на Тато, Човекът телевизия. Такива прякори и характеристики често може да бъдат чути за Батето. Лафовете извираха един след друг от устата му – кой от кой по-цветист. Имаше мнение по всички въпроси, независимо дали се отнасят до спорта, политиката, културата, бизнеса или геополитиката. Обявяваха го за нахален циник, а той твърдеше, че просто се забавлява. Животът му бе от „Осанна“ до „Разпни го“, макар да бе далеч от какъвто и да било библейски образ и нищо човешко да не му бе чуждо.

„Аз съм доволен от всичко в живота си. Включително и от това, че лежах в затвора“, казваше той. Носеше му се славата, че е преспал с повече от 1000 другарки и дами и че няма служителка от БНТ, която да не е минала през леглото на чаровния зет на генералния секретар на ЦК на БКП. Батето обаче приемаше с усмивка и с типичното си чувство за хумор подобни легенди.

„Не аз се ожених по сметка за Людмила Живкова, а тя за мен, за да получи софийско жителство – нали баща ? е от Правец“, така зевзекът отговаряше на подмятанията, че бракът му с дъщерята на Тодор Живков е брак по сметка и че се е издигнал благодарение на факта, че е рода с Първия. „Лично на мен бракът ми харесва. Аз съм се женил три пъти“, отсече той в мемоарите си, озаглавени чисто и просто „Батето“. Славков живее с Людмила Живкова 13 години.

По-интересна може би е третата съпруга на Батето – Валя. Тя е и последната му. Бившата манекенка остава с него до края му. Тя е и голямата му любов, както сам признава плейбоят. Любовната история със съпругата на известния актьор Ники Сотиров започва през 1987-а, но едва тринадесет години по-късно се женят. Разказват, че Батето паднал на колене, за да ? поиска ръката – нещо, което никога дотогава не е правил.

Съжителството им е хармонично, за всеобща почуда се разбират перфектно. Валя е винаги редом до Батето и на семейни сбирки, и на купони с приятели с вечната си цигара. Двамата подписват през 2000 г., навръх рождения ден на Батето – 11 май.

Стари градски легенди тръбят, че зет номер едно е откраднал булката на Ники Сотиров и го оставил с разбито сърце. Мнозина обаче смятат, че Сотиров се правел на умряла лисица за аферата на жена си с Батето, защото се надявал да намаже нещо покрай връзките в цял свят на съперника си. „Това, че съм откраднал Валя, са глупости. Аз я познавах още от малка, тъй като бях близък с баща ?. Той беше дипломат в Италия, много фин човек“, обясняваше приживе Иван Славков.

Столичната клюка разказва, че любовната искра между двамата пламнала на рожден ден на Ники Сотиров. Други пък мълвят, че Батето се влюбил в бившата манекенка, впечатлен от стройната ? фигура, когато се появила в офиса му да иска пари за някакъв бизнес. Неукротимият бохем веднага ? взел телефона, а после я поканил на романтична вечеря.

Илюзия е обаче да се твърди, че дипломатската щерка е успяла да промени привичките на закоравелия бохем, страстта му към чашката и гуляите до зори. Вече болен, Батето радваше с типичния си хумор: „Не мога да ходя, но любя жена си всеки ден!“. В едно от последните си интервюта разказва: „Тя ме познава добре. Не съм и изневерявал. Аз съм моногамен човек“.

Вдовицата на Славков не може да забрави как мъжът ? написва на лист думите „Обичам те!“, когато вече не можел да говори. И явно е изповядал самата истина, защото заради нея издига къща палат на „Хан Омуртаг“ 32. Любовта на Валя пък ясно виждат сестрите в Правителствена болница, където Батето издъхна на 1 май 2011 г.

„Изплаках очите си за него“, споделя пред близките си последната му жена. Вече вдовица, Валя е категорична, че е приключила с мъжете в живота си. Тесният и по-широк кръг около третата съпруга обаче не спира да коментира, че тя добре е осребрила брака си.

Иван Славков се сбогува с пожизненото си членство в МОК и шефството в БОК след филма на Би Би Си „Да купиш игрите“ и последвалия корупционен скандал от 2004-та, в който бе замесено името му. Макар външно да приемаше нещата с усмивка и с голяма доза цинични коментари, истината е, че обвиненията в корупция го разболяха тежко и в крайна сметка го убиха, тъй като от 2008 до смъртта си през 2011 г. непрекъснато боледуваше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха я на собствената й сватба. Била е на 16 години

На 6 юли 1944 година в село Расник, Брезнишко, се разиграва сцена, която остава като кървава рана в паметта на едно цяло поколение. Тодорка Истратиева е едва на 16 години. Тя е булка. Денят й започва с венец, с бяла рокля и с надеждата за живот напред. Свършва с куршуми.

По време на сватбата, пред очите на събрали се роднини, съселяни и деца, в селото нахлуват жандармеристи. Няма предупреждение, няма обвинение, няма съд. В един миг празникът е прекъснат от викове и тропота на ботуши. В следващия — изстрели.

Тодорка е застреляна на място. Бялата й булчинска рокля се напоява с кръв. Момичето пада пред всички — пред майка си, пред бъдещия си съпруг, пред хората, които секунди по-рано са пеели и благославяли. Настъпва шок, онова парализиращо мълчание, в което никой не разбира какво се случва.

Майка й се хвърля върху тялото й, ридае над изстиналото си дете, опитва се да я вдигне, сякаш още може да я спаси. Около тях хората са вцепенени — уплашени, безгласни, безсилни. Никой не смее да помръдне.

Бъдещият съпруг на Тодорка вижда всичко. Онемял. Неспособен да повярва, че жената, с която току-що е трябвало да започне живот, лежи мъртва в краката му. В един момент шокът отстъпва място на отчаянието и яростта. Той тръгва срещу убийците — не като партизанин, не като бунтовник, а като човек, на когото са отнели всичко. Прострелват и него.

Жандармеристите се качват на камионетката си и напускат селото така внезапно, както са се появили. След тях остават тишина, кръв и хора, които знаят, че току-що са станали свидетели на нещо непоправимо.

Тодорка Истратиева не е въоръжена, не е в гората, не е част от бойна група. Единствената й „вина“ е, че е булка на партизански брат.

В последните месеци на Втората световна война, във времената на антифашистката съпротива в България, това е напълно достатъчно, за да бъде човек убит без съд и присъда.

Да застреляш човек е престъпление. Да застреляш дете е жестокост. Да застреляш 16-годишна булка на сватбата й — пред майка й, пред бъдещия й съпруг, пред цялото село — е символ на време, в което страхът и насилието са заместили закона и човечността.

Името й днес е забравено. Но фактът, че е убита на сватбата си, остава като рана в паметта на историята. Тодорка Истратиева — 16-годишната булка от Расник — е едно от онези безгласни свидетелства, които ни напомнят докъде може да стигне едно общество, когато страхът и омразата заменят закона и морала.

Снимката е илюстративна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намериха го на Запад и го убиха в затвора, за назидание.Преди да бъде жестоко ликвидиран пише последното си писмо

На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.

Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:

“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”

Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.

Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.

Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.

През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:

„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.

Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”

Бягство към свободата на Запад

Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.

Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.

От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.

През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.

На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.

Операцията по отвличането на Арсов от Дания

На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:

„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..

Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.

Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.

без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.

някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.

чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.

ПРЕДЛАГАМ:

Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.

Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.

Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.

Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.

Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.

В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.

Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.

Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”

Убит за назидание в Пазарджишкия затвор

След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.

В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:

“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”

На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:

„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ