На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.

Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:

“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”

Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.

Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.

Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.

През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:

„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.

Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”

Бягство към свободата на Запад

Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.

Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.

От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.

През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.

На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.

Операцията по отвличането на Арсов от Дания

На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:

„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..

Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.

Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.

без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.

някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.

чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.

ПРЕДЛАГАМ:

Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.

Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.

Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.

Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.

Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.

В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.

Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.

Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”

Убит за назидание в Пазарджишкия затвор

След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.

В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:

“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”

На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:

„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.

Асен Виденов




Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.


Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.


Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".


Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.



В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.

Лицата на успеха

На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.

Духът на „Седмата петилетка“

Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.

Поглед към ежедневието

Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.

Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.



 

Румен Радев след изборната победа: Това е триумф на надеждата и морала

Лидерът на „Прогресивна България“ благодари на избирателите и заяви, че това е първа стъпка към възстановяване на обществения договор


След убедителната победа на „Прогресивна България“ на извънредните парламентарни избори, лидерът на партията Румен Радев публикува емоционално послание във Facebook, в което благодари на избирателите и очерта посоката пред страната.


Румен Радев излезе с реакция след изборния резултат, който към момента показва категорична победа за „Прогресивна България“.В публикация в личния си профил той изрази благодарност към всички български граждани, подкрепили формацията, както и към тези, които са упражнили правото си на глас.


„Благодаря на всеки един от българските граждани, които подкрепиха „Прогресивна България“. Специални благодарности към хората, които вече почти 10 години са с мен и на целия мой екип“, заяви Радев.


Той отправи признание и към българите в чужбина, които са участвали активно във вота, въпреки трудностите.


„Благодаря и на всички наши сънародници в чужбина, които чакаха с часове на опашките и показаха, че милеят за България“, подчерта той.


Радев благодари и на институциите, ангажирани с провеждането на изборите, като отдели специално внимание на усилията срещу изборните нарушения.„Благодаря на хората в комисиите и службите, които организираха тези избори и особено на органите на МВР, които положиха огромни усилия в борбата срещу срамното за България явление „купен вот“, написа още той.


В посланието си лидерът на „Прогресивна България“ направи и по-широка оценка на вота.„Гласувахме активно, победихме апатията, но недоверието от българската политика все още е голямо и това е само първа стъпка към възстановяването на обществения договор“, посочи Радев.


Той определи изборния резултат като категоричен.


„Прогресивна България“ печели безапелационно. Това е победа на надеждата над недоверието, на свободата над страха. Най-сетне това е победа и на морала“, заяви той.


В края на публикацията си Радев подчерта, че ще коментира по-подробно ситуацията след излизането на окончателните резултати.


„Всичко друго ще коментираме след окончателните резултати“, завършва той.

Източник:БЛИЦ



Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.


Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.


През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.

В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.


Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.

Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.

– Шест души – всички са убити.

– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.

Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.

– Свършили са и тези – докладва полицаят.

Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.

– Тези са живи – обажда се стражарят.

– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.

Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.

Да се провери още един път! – чува се команда.

– И осемте са убити! – докладват на началника.

Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.

Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.


Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.


Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.

Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.


След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.


В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.

Е, имало ли е фашизъм в България?!


Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.

Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия

Светозаров:

Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.


Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“


„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв……. 


А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.

Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево



Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.


„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.


Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.


Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.


След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.


През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.


Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.


През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.


През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София. 


През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.


На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: