Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.


Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.


Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".


Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.



В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.

Лицата на успеха

На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.

Духът на „Седмата петилетка“

Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.

Поглед към ежедневието

Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.

Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.



 

Румен Радев след изборната победа: Това е триумф на надеждата и морала

Лидерът на „Прогресивна България“ благодари на избирателите и заяви, че това е първа стъпка към възстановяване на обществения договор


След убедителната победа на „Прогресивна България“ на извънредните парламентарни избори, лидерът на партията Румен Радев публикува емоционално послание във Facebook, в което благодари на избирателите и очерта посоката пред страната.


Румен Радев излезе с реакция след изборния резултат, който към момента показва категорична победа за „Прогресивна България“.В публикация в личния си профил той изрази благодарност към всички български граждани, подкрепили формацията, както и към тези, които са упражнили правото си на глас.


„Благодаря на всеки един от българските граждани, които подкрепиха „Прогресивна България“. Специални благодарности към хората, които вече почти 10 години са с мен и на целия мой екип“, заяви Радев.


Той отправи признание и към българите в чужбина, които са участвали активно във вота, въпреки трудностите.


„Благодаря и на всички наши сънародници в чужбина, които чакаха с часове на опашките и показаха, че милеят за България“, подчерта той.


Радев благодари и на институциите, ангажирани с провеждането на изборите, като отдели специално внимание на усилията срещу изборните нарушения.„Благодаря на хората в комисиите и службите, които организираха тези избори и особено на органите на МВР, които положиха огромни усилия в борбата срещу срамното за България явление „купен вот“, написа още той.


В посланието си лидерът на „Прогресивна България“ направи и по-широка оценка на вота.„Гласувахме активно, победихме апатията, но недоверието от българската политика все още е голямо и това е само първа стъпка към възстановяването на обществения договор“, посочи Радев.


Той определи изборния резултат като категоричен.


„Прогресивна България“ печели безапелационно. Това е победа на надеждата над недоверието, на свободата над страха. Най-сетне това е победа и на морала“, заяви той.


В края на публикацията си Радев подчерта, че ще коментира по-подробно ситуацията след излизането на окончателните резултати.


„Всичко друго ще коментираме след окончателните резултати“, завършва той.

Източник:БЛИЦ



Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.


Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.


През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.

В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.


Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.

Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.

– Шест души – всички са убити.

– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.

Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.

– Свършили са и тези – докладва полицаят.

Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.

– Тези са живи – обажда се стражарят.

– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.

Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.

Да се провери още един път! – чува се команда.

– И осемте са убити! – докладват на началника.

Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.

Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.


Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.


Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.

Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.


След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.


В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.

Е, имало ли е фашизъм в България?!


Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.

Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия

Светозаров:

Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.


Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“


„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв……. 


А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.

Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево



Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.


„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.


Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.


Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.


След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.


През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.


Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.


През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.


През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София. 


През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.


На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.



Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално. 


Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга. 


Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.


Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията. 


А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….

Автор: Мариела Нордел


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: