През социализма притежаването на „Лада“, „Москвич“ или „Трабант“ беше повод за гордост, но и източник на специфични главоболия

Автомобилни абсурди от онова време

Едно от най-абсурдните, но масови явления беше „кражбата на чистачки“.

В епохата на дефицита, ако някой ти откраднеше чистачките пред блока, не отиваше в магазина за нови. Просто нямаше такива. В „Мототехника“ доставките бяха редки, а опашките – безкрайни. Така се завърташе порочен кръг: на теб ти ги крадат, ти оставаш „сляп“ при първия дъжд и, притиснат от обстоятелствата, често се озоваваш в ситуацията да „вземеш назаем“ от съседната улица.

Ритуалите за защита

Шофьорите развиваха истинска параноя, която доведе до няколко класически „защитни механизма“:

Прибиране в купето: Най-масовото явление. Паркираш колата, слизаш, откачаш внимателно чистачките и ги прибираш в жабката или под седалката. Сутрин, преди работа, първият ритуал беше да ги монтираш обратно.

Маркиране: С пила или нож върху металната част на чистачката се гравираше регистрационният номер на колата. Идеята беше, че никой няма да иска да кара с чистачки, на които пише номера на чужд автомобил – това беше явно доказателство за кражба при проверка от КАТ.

Домашни изобретения: Някои по-технични собственици монтираха специални болтове с контра или дори малки катинари, които правеха свалянето невъзможно без подходящия инструмент.

Атмосферата

Представете си дъждовна есенна вечер в голям жилищен комплекс. Уличните лампи едва мъждукат. Човек с балтон се приближава до паркиран „Жигули“, оглежда се гузно, прави две бързи движения „щрак-щрак“ и изчезва в тъмното. На сутринта собственикът излиза, вижда стърчащите голи рамена на чистачките и тихо изпсува, знаейки, че днес ще трябва да кара с глава през прозореца или да търси „нови“ от черния пазар.

Това беше време, в което чистачките не бяха просто консуматив, а ценност, която се пазеше вкъщи до телевизора „Опера“ или в джоба на балтона.

В един софийски квартал живееше бай Ганчо – горд собственик на лъскава „Лада“ 1500с. Той беше толкова патил от крадци, че беше стигнал до крайности. Освен че прибираше чистачките, той сваляше и капачката на резервоара, а вечер вадеше акумулатора и го качваше на четвъртия етаж без асансьор.

Комичният инцидент

Една вечер бай Ганчо се прибирал от банкет, леко почерпен и заплеснат. По навик спрял пред блока, свалил чистачките, източил водата от казанчето (да не замръзне) и се прибрал. На сутринта обаче завалял проливен дъжд. Ганчо изтичал, монтирал чистачките и потеглил за работа.

На първия светофар пуснал механизма, но... чистачките не помръднали. Моторчето бръмчало, но перата стоели неподвижни. Той изскочил под дъжда и видял абсурда: в тъмното предната вечер, вместо своите чистачки, беше свалил и прибрал в жабката... две тънки клонки, които някакви хлапаци били подпрели на стъклото му за шега. Истинските му чистачки си стояли на колата цяла нощ, но той, в „автоматичен режим“ на паника, беше „откраднал“ клонките от собствената си кола и ги беше прибрал на сигурно място.

Други автомобилни абсурди от соца

Тенис топката на теглича: Почти всяка втора кола имаше разрязана тенис топка, нанизана върху теглича. Не беше за красота – просто металът ръждясваше бързо, а и така се предпазваха пищялите на преминаващите пешеходци в тъмното.

Спирачна течност във фаровете: Много шофьори наливаха малко червена спирачна течност (често „Нева“) директно в рефлекторите на фаровете. Вярваше се, че тя абсорбира влагата и пречи на рефлектора да потъмнее. Резултатът? Фаровете светеха в странен, розово-психоделичен цвят.

Вестник пред радиатора: Зиме предната решетка на „Москвича“ задължително се покриваше с картон или дебел вестник „Работническо дело“. Без тази „изолация“ парното просто отказваше да духа топло, а двигателят така и не достигаше работна температура.

Магнит за икономия: Някои вярваха, че ако закачат силен магнит около маркуча за бензина, молекулите ще се „подредят“ и колата ще гори по-малко. Ефектът беше нулев, но надеждата – огромна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на групата "Дятлов" открит след 63 години

В продължение на 64 години изследователите се опитват да разгадаят мистерията на смъртта на туристическата група на Игор Дятлов.

Издигат се най-различни версии за случилото се: някои говорят за експерименти на военните, други приписват трагедията на отмъщението на местните духове. Племенницата на участника в лагера обаче е сигурна, че знае истинската причина за смъртта на момчетата.

Марина Казанцева е само на девет години, когато чичо ѝ Николай Тибо-Бриньол отива на фаталния поход с Игор Дятлов. Тя обаче си спомня как следователят разпитва майка ѝ за трагедията. Марина си спомня също, че представителят на правоохранителните органи така и не дал на семейството фотоапарата на загиналия.

"Тя искаше да си го вземе обратно, но той каза: "Не мога да ви го дам, защото е заразен с радиация. Не можете да го използвате."

След като каза това, той го скри обратно в сейфа. "Мисля, че имаше снимки на някои хора, които властите искаха да скрият от любопитни очи", сподели Казанцева в студиото на предаването "За истински" по Първи канал.

Жената смята, че изложените снимки са внимателно подбрани, а някои от тях умишлено са покрити с черни петна. "Мисля, че тук е снимана група хора, но в процеса на обработка кадърът е умишлено развален, за да се скрият лицата", казва племенницата на Тибо-Бриньол.

Според Казанцева туристите са загинали насилствено: "Мисля, че туристите са били убити и лавината няма нищо общо с това. Защото в палатката е имало пръчка. Ако имаше лавина или сноуборд, тя също щеше да бъде обезпокоена.

Изследователят Валентин Дегтярев също подкрепя версията на жената. Той показа на експертите снимки, на които според него са изобразени възможните убийци.

"Предполагам, че това е един от тези, които са следвали групата на Дятлов. Мъжът е там, зад дърветата. А тук мъжът крие нож в ръкава си", каза Валентин, посочвайки архивните кадри.

Изследователят смята, че учениците може да са били избити от избягали затворници: "Там е имало незаконен добив на злато, защото всички лагери в Колима, които са били част от системата ГУЛАГ, са се занимавали с това."

Наталия Варсегова, специален кореспондент на "Комсомолская правда", обаче припомня друга версия. Журналистката открила в Министерството на отбраната някои документи, които сочат участието на военните.

"Оказва се, че подполковник Михаил Фьодорович Шестопалов е отговарял за претърсването. У мен възникна един голям въпрос, защо подполковник? Един старши лейтенант беше достатъчен.

Една от мисиите му е свързана с явлението огнени кълба от 31 март.

Един от сапьорите изпраща радиограма: "Видяхме нещо подобно на огнено кълбо, моля, разберете какво е". Съдържанието на мисиите на подполковника е засекретено", казва Наталия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от най-мрачните и трагични епизоди в съвременната българска криминалистика .Една екзекуция извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила

Една жена  остава в летописите като последната жена, над която е изпълнена смъртна присъда в България

Денят, в който празникът угасна.Историята на Елина Златанова

Датата е 8 март 1988 г. Докато останалата част от страната празнува Международния ден на жената, в двора на затвора в Сливен една 35-годишна жена се изправя пред своята последна съдба. Иронията на датата е смразяваща – жената, която е отнела живота на собствените си деца, напуска света в деня, посветен на майката.

Предисторията: Пламъци от отчаяние и гняв

Трагедията, доvela до този фатален край, се разиграва две години по-рано в София. Елина Златанова, съпруга на дипломат, живее в свят, който изглежда подреден, но зад стените на дома ѝ се крие разрушителна семейна драма. Според свидетелствата, тя е била подложена на системен тормоз и унижения от страна на съпруга си.

В момент на пълно душевно помрачение и желание за отмъщение, Елина взема немислимо решение. На 19 януари 1986 г. тя залива апартамента им с бензин и го подпалва, докато вътре са двете ѝ деца – Елин (на 10 месеца) и Невен (на 4 години).

Малкият Елин издъхва в леглото си от задушаване.

По-големият Невен опитва да избяга от пламъците, но в опита си да "спаси" децата от бъдещи страдания, майката го напада с кухненски нож.

Самата тя първоначално планира да загине в огъня, но инстинктът за самосъхранение надделява и тя излиза от горящото жилище.

Присъдата

Процесът е кратък и безпощаден. Социалистическото правосъдие по това време не проявява милост към престъпления срещу деца. Въпреки опитите на защитата да изтъкне психическото ѝ състояние и системния тормоз, съдът е категоричен: смърт чрез разстрел.

Последните минути

Екзекуцията е извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила. В досието ѝ остава записано, че до последно тя не е потърсила прошка, сякаш духът ѝ отдавна е изгорял в онзи апартамент заедно с децата ѝ.

Само две години по-късно, през 1990 г., в България е въведен мораториум върху смъртното наказание, а през 1998 г. то е окончателно отменено. Елина Златанова остава последната жена в българската история, преминала през "стената на плача".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кошмарният край на Ленин . Серия инсулти превръща първия лидер на СССР в развалина(Снимки)

Преди 102 години, на 21 януари 1924 г., умира Владимир Ленин – основател и първи лидер на съветската държава. Серия от инсулти в последните му години променя Илич до неузнаваемост и се превръща в убедителна причина за неговите съперници да отстранят болшевишкия лидер от всички дела.

Неговият край е описан подробно в книгата на Лев Данилкин „Ленин“, пише lenta.ru.

 

След инсулта на 10 март 1923 г. болестта на Ленин приема ужасна, сърцераздирателна форма. Този път огледалото на целия му живот се пропуква. Озовавайки се в мрак, уплашен, оглушен, ослепен и объркан, той изпитвал толкова силни мъки, че се опитвал да започне протокола за „евтаназия“, който се обсъжда от 22 декември (в случай че парализата се разпростре върху говора, да се получи калиев цианид „като мярка за човечност и в подражание на Лафарг“, дъщерята и зетят на Маркс, които се самоубиват, вместо да живеят като старци).

 

Поне до юли 1923 г. той не можел да бъде оставен сам нито за минута, без медицинска сестра: психиката и двигателните му умения били нестабилни.

Той не можел да спи и страдал от тежки мигрени. Безсънието можело да продължи няколко дни и било особено изтощително. Той изпитвал нервна възбуда, гняв и често било невъзможно да контролира емоциите си. Понякога не можел да сдържи сълзите си на публични места. Имал моменти, в които трескаво жестикулира, крещи, пее и вие, за ужас на близките си, които никога не били виждали нещо подобно. В тези моменти той изглеждал луд, обладан от демони, слабоумен, психично болен, идиот.

 

Сънувал кошмари и халюцинирал. Доста често губел съзнание за 15-20 секунди. Понякога тези припадъци били съпроводени с болезнени конвулсии.

Слухът и зрението му били нарушени. Той имал говорни нарушения. „Той не можеше“, пише един лекар, „да изрази най-простите, най-примитивните мисли, отнасящи се до най-належащите физиологични нужди. Не можеше да говори, но можеше да разбира всичко. Това е ужасно. Лицето му беше изписано със страдание и някакъв срам, но очите му блестяха от радост и благодарност за всяка мисъл, разбрана без думи“. Почти през цялото време той запазваше способността да използва поне няколко думи, „речеви остатъци“, особено „почти за“ и „какво-какво“. Понякога той мърморел и мрънкал, напомняйки Шарик на Булгаков в гранично животинско-човешко състояние. Тези, които се опитвали да осмислят брътвежите му, чуват нещо като: „Помощ-дявол-йод-помогна-ако-този-йод-аля-води-гутен-морген“.

 

Някои части на тялото – особено крайниците му, изтръпвали и спирали да се огъват. Цялата дясна страна на тялото спорадично изтръпвала. Това можело да се случи както в покой, така и по време на ходене. След това той падал на земята, удряйки се болезнено, и лежал безпомощен известно време, освен ако наблизо нямало човек, който да го повдигне. Лявата страна била по-надеждна.

 

Понякога напълно губел апетит, понякога страдал от гадене, киселини, стомашен дискомфорт и повръщаше. Понякога ядял много, а сутрин пиеше кафе.

Често се „преструвал“, че е погълнат от нещо, например гледане на филм, но в действителност се отдръпвал в себе си и започвал да плаче.

 

Още през 1922 г., в лоши дни, тенът му се променял драстично – лекарите понякога го наричали „жълтеникав“, понякога просто „лош“. Това обезобразяване било също толкова видимо доказателство за страдание, колкото и разширяването на зениците му.

 

Той доброволно се подлагал на всички форми на нехимично лечение: масаж, общи и локални бани, и приемал лекарства с очевидна неохота.

 

Още през 1922 г., след първия си инсулт, редовно му давали хапчета за сън, бром за намаляване на нервната възбуда, аналгетици, арсен и хинин. Непрекъснато се опитвали да го успокоят и в идеалния случай да го приспят. Сутрин бил по-спокоен. Надежда Крупская казвала, че в тези моменти „Володя се радва да ме види, хваща ме за ръка и понякога си говорим безмълвно за различни неща, които така или иначе нямат имена“.

Той се дразнел и обиждал, когато чувствал, че го възприемат като слабоумен – разубеждавали го да ходи в Москва, защото пътищата уж били кални. Оставяли вече нарязани гъби край пътеката, по която го водели на разходки, знаейки, че той обича да ги намира.

 

Понякога прогонвал хората около него – лекари, съпругата му и сестра му. Надежда Крупская „беше отчаяна от това“. В последните си месеци Владимир Иличи изобщо отказвал да допуска лекари близо до себе си, като ясно давал да се разбере, че никой на света не може да излекува разбития му мозък. Очевидно е имал нужда от уединение, от система от паравани: по този начин е можел да скрие агнозията си, която е смятал за своя „деформация“, своята грозота, своята патология, своята чудовищност.

 

Ленин не умирал наведнъж, а на цикли. През юли в продължение на месец страдал от непоносима болка, халюцинации и безсъние, а след това отново последвал „добър“ период от края на юли 1923 г. и до самия край.

Последните месеци на Ленин не са само неговата болест, но и историята на борбата му срещу нея. Той правел отчаяни опити да събере себе си, разбитата си личност, от развалините, за да се възползва от онези моменти, когато мозъкът му възвръща силата си и е способен да командва тялото си. Той се борел и ту вярвал, ту не вярвал в собствените си сили.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет години не и дават роля в киното за наказание

 

Директорът на театъра Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца

Виолета Гиндева (1946-2019) е една от най-красивите български актриси по времето на соца. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1968 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Редом с големите ѝ театрални превъплъщения незабравими остават и филмовите ѝ роли в „Черните ангели“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Снаха“, „Князът“, „Иконостасът“ и др.

 

Ето някои любопитни истории от биографията ѝ, които тя е разказвала в медиите през годините.

Уволниха ме от Народния театър

„През 1993 г. от Народния театър ме уволни директорът Васил Стефанов. Тогава открито се обявих против пенсионирането на големите ни актьори, въпреки че аз самата бях на 46 години – далече от тази възраст. В света няма такъв феномен „пенсиониран артист“. Играят, докато имат сили, докато са здрави и са на крака, докато публиката ги иска. Като бях в Америка, гледах последния сериал с Джейн Фонда, която играе като фурия, независимо че не вижда, краката я болят, всичко това е вкарано в ролята ѝ и е блестяща!

Та тогава Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца. Това беше една „синя“ метла на тогавашните управляващи, а той е искал да се натегне.

Дори на борсата за безработни се бяха обадили да не ме приемат!“.

Стефан Данаилов не ми говори заради „На всеки километър“

„Наказаха ме и защото отказах да участвам в „На всеки километър“. Видя ми се много наивен, звучеше ми като детско-юношески. Стефан Данаилов много ми се сърдеше, че не харесвам „На всеки километър“, много се обиждаше. Даже не ми говори известно време. Не можеше да го понесе. Но след като не се съгласих да играя в „На всеки километър“, беше спуснато едно разпореждане да не ми бъдат давани роли във филми. Въпреки че режисьорите ме искаха. Пет години за кариерата на една млада актриса е страшно много! За толкова време една жена остарява, най-малкото...

По това време бях омъжена за първия ми съпруг – актьора Кольо Дончев, чийто баща е бил осъден от Народния съд и е лежал в лагера в Белене до неговото закриване. Може би такава връзка са правили, но това си е тяхна работа. Но истината е, че просто не харесах материала на „На всеки километър“ и не съм имала никакви политически съображения“.

Заповядаха ми да абортирам по политически причини

„Точно започваха репетициите на „Почивка в Арко Ирис“ в Народния театър. Филип Филипов беше режисьор и някъде около вече десетата-единадесетата репетиция аз разбрах, че съм бременна.

 

Имахме колебания с мъжа ми какво да правим. Кольо ми каза: „Каквото решиш ти!“. Баща ми обаче беше категоричен: „Това ти е първа бременност, няма да абортираш!“. Това наклони везните. Казах най-напред на режисьора. Смятах, че така е най-почтено, защото към него имах ангажимент. Той обаче побесня – крещеше, викаше!... Не можах да разбера защо се ядоса толкова... Доста време след това разбрах защо е било така. Той поканил Иван Кондов да играе в тази постановка, но Кондов отказал. Поканил Апостол Карамитев – и той също отказал. А постановката бе посветена на един от поредните конгреси на БКП... Тогава Филипов решил, че аз се присъединявам към тях, само че завъртам работата по женски и лъжа, че съм бременна!

 Наредиха ми да представя медицинско от трима лекари, че съм бременна. Аз, разбира се, представих без проблем. Занесох документа в деловодството, а жената ме пита: „Ами как да го заведа?! Такъв документ досега не съм завеждала!“. Отговорих ѝ: „Върви да си питаш директора как да го заведеш!“.

И не щеш ли – след като представих и документа, се свиква дирекционният съвет на Народния театър. Какво са решавали там, не зная, но ме извика директорът на театъра Александър Гетман в кабинета си. Той тъкмо два месеца беше ходил във Виетнам, тогава беше войната. Донесъл истинска кока-кола, каквато нямаше тук. Тогава казваха, че американските войници се напивали с кока-кола. Сложи ми една бутилка пред мен, една пред него и започна да разказва – за Виетнам – как жените оставят децата и мъжете си, вземат картечниците и се бият срещу американските войници. Чудя се защо ми разказва това всъщност?! И... разбирам!

 В един момент той изстрелва: „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Целият ми свят се превъртя! Какво значи ние решихме?! Аз ли решавам какво да се прави, моят мъж ли решава какво да се прави, баща ми ли решава какво да се прави – кои са те, че да решават вместо нас, че трябва да абортирам?! Много се ядосах и без да се усетя, извиках:

„Сега разбирам защо вашият син се е самоубил!“.

 

Беше много грозно от моя страна, но афектът ми беше много голям. Напуснах Народния театър и отидох в Театър „София“.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убили го заради предателство

24 години след разстрела на Аруба килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия.Година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

24 години след разстрела на Поли Пантев на остров Аруба, все още няма сигурна версия за покушението.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ