„1300 години България“ или седмокрилия....

„1300 години България“ е архитектурен комплекс в София, посветен на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
Автори на проекта: Валентин Старчев (скулптурна композиция), арх. Александър Баров (архитектурно оформление), арх. Атанас Агура (оформление на околното пространство) и инж. Милчо Брайнов (конструктивни решения).
Монументът е разположен в градинката пред Националния дворец на културата.

За да бъде освободено мястото, където е разположен, през 1979 година е взривена последната оцеляла паметна стена на открития от н.в. Цар Борис ІІІ през 1934 г. Паметник на загиналите от първи и шести пехотни полкове, известен още като Паметник на знайния воин и Войнишки паметник.
Построен е за рекордно кратките осем месеца, за да увенчае откриването на НДК в края на март 1981 г. за XII конгрес на БКП. Открит е през октомври 1981 г. По думите на склуптора Валентин Старчев държавният глава Тодор Живков не харесал монумента, но овации изразили писателят Чингиз Айтматов и диригентът Херберт фон Караян.
 След 1989 година паметникът е оставен без поддръжка и започва да се руши. Като един от символите на социализма в страната той е подлаган и на различни форми на вандализъм.
Много точно обобщение за историческата ситуация и значение на паметника в контекста на построяването и трансформациите на НДК прави и арх. Павел Попов:
„
Паметникът на 1300-годишнината, иначе казано – Паметникът на България – по своему е феномен. Никога не е бил харесван, никога не беше одобрен и оценен от обществото. Никога никой не се опита да обясни защо и как той представлява България. Може би затова, в противовес на логиката в пластическите изкуства, той беше снабден с бронзови пояснителни надписи. Заклинанията обаче не попречиха обидните прозвища на паметника да се множат. А днес паметникът е феномен тъкмо защото четвърт век, след като беше създаден, той все по-точно представлява онова, което България е – наперена, нелогична, самодоволна, бъбрива, хаотична, сбъркана като конструкция и ориентация, саморушаща се структура. Днес паметникът много по-точно символизира това, което трябваше да символизира – страна, която от 100 години юридически и от 130 години практически е свободна да се докара сама до състоянието, което паметникът интерпретира. Винаги съм смятал, че паметникът трябва да се премахне без много шум или да се преработи драстично. Днес обаче мисля, че вземайки нужните предохранителни мерки, паметникът трябва да се остави, какъвто е, без никакви намеси... докато България не се промени дотолкова, че да заслужи друг паметник.

(Използвани са  материали от Wikipedia)

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉