9:18
Разказ от първо лице на един от десантчиците там и наш приятел, отбиващ редовната си военна служба в началото на 80-те, о.з. Старши Лейтенант Тенчо Иванов.
Тенчо Иванов е от град. Пловдив. Роден през 1963 г. Разведен с 2 деца.
- Как попаднахте в поделението?
- В казармата влязох в началото на септември 1981 г. и се уволних през октомври на 1983 година. Поделението, в което служих беше едно от секретните у нас. Намираше се в близост до Гребната база в Пловдив. Всички бяхме предварително проучени и подбрани, повечето спортисти. Подготвяха ни и подбираха още като ученици. Бяхме скачали с парашут още като ученици, лично аз имам 5 скока преди казармата. Бил съм спортист – лекоатлет, дъльг скок, а бях и един от най-добрите на 1 и 3 км в поделението. И до днес си спомням клетвата пред бойното знаме на площада в Пловдив. Подписвахме и декларации, че 5 години след като се уволним, нямаме право да говорим за нашата служба, защото като цяло бе секретна.- За какво ви подготвяха?
-Водихме се десантчици, сини барети и бяхме единствените с такива униформи. Реално ни подготвяха при евентуална война да ни пуснат в тила на врага /Турция и Гърция/ и да разузнаваме техните военни обекти, да предадем информация и те да бъдат унищожени. Аз бях турско направление и много сериозно изучавахме езика, особено първата година. Директно ни казваха, че нямаме големи шансове да оцелеем, но се проиграваха различни варианти за това. В реална военна ситуация ни казваха, че ако срещнем случайно, в моя случай – в Турция, дете или местен жител, ние трябва да го лишим от възможността да ни предаде. Сещате се какво трябваше да направим, иначе ние си отиваме, жестоко но реалност…Подготвяха ни да можем да се оправяме във всякакви екстремни ситуации. На един приятел тогава му дадоха 2 дена отпуск, защото изяде жива риба. Иначе това си беше казарма, ние бяхме редовни войници. Втората година изкарах съкратен курс за старшина школник и съм офицер от запаса ст.лейтенант командир на ПРГ /парашутно разузнавателна група/.
- Под. 32990 се водеше парашутен полк с взводове, роти, батальони – турско и гръцко направление. Освен това имаше свързочен батальон, а отделно ДРО /диверсионно разузнавателен отряд/. Двата бойни батальона и хора от свързочния батальон, сформираха бойните групи, съответно турско и гръцко направление. Ако си спомняте от руските военни филми за групите, които ги пускат в тила на противника, ето за такива се обучавахме в това поделение.
- А как протичаше бойната и теоретическата подготовка?
- Първата година бяхме в учебен батальон разделени на две роти – преводачи и разузнавачи. Аз бях преводач с интензивно изучаване на турски език. Спомням си,че ни изпитваше разузнавач, който дълги години е бил в Турция. Втората година отивахме в бойните батальони- турско и гръцко направление. ПРГ/парашутно-разузнавателна група/, към която се числях и аз се състоеше от 5-7 човека, преводачи, разузнавачи, свързочник, пом. командир /какъвто станах втората година/ и командир на групата.
Изучавахме бойни изкуства. Физическата ни подготовка беше изключително натоварена. Автоматите ни бяха специални и единствени в цялата армия, наричаха се АКМС/Автомат Калашников модернизиран специализиран/. Ако не се лъжа сглобявах и разглобявах автомата за по 6 секунди. Ползвахме и други специални съоражения. Ходехме на летни /едната година на море/ и зимни лагери в планината на палатки. Цялото оборудване си го подготвяхме сами. Правехме си печки от варели, там се научих да цепя дърва, имахме специални маскировъчни дрехи /зимата бели, като по филмите/, учеха ни да караме ски и други специални умения. Жесток ред, дисциплина, организация и взаимопомощ, защото не веднъж сме изпадали в трудни ситуации.
- Нещо повече за самите учения и занятия?
- Самите учения и занятия бяха много интересни, понеже бяха много близки до реалната обстановка. Парашутите бяха руски – ПСН, нямаше случай на отказ, отделно имаше и резервен парашут отпред. Скачахме от 800-1000 м височина. Имаше едно устройство-КАП, което е нагласено на 5 секунди и тогава се отваря главния парашут и летиш 250 метра преди да се отвори. След отварянето му, отначало имаш усещането, че стоиш на едно място и като започнат да се увеличават обектите долу разбираш, че падаш нормално. Усещането е невероятно и всичко това е предхождано от много сухи тренировки и скатаване на парашутите. След всеки скок су чувстваш изцеден от напрежението, но и удовлетворен от страхотното усещане. Един пример за сравнение, тогава на всеки се падаха по два парашута, а сега доколкото знам от хора, които до скоро са служили – 1 парашут на двама души. Всичко е въпрос на пари, а тогава ги имаше.
За самите скокове ни подреждаха по килограми, по тежките отпред и се скача през 1 секунда, има си спускач и въобще всичко се проиграваше до педантизъм. Страшно си беше няма спор и който го отрича просто лъже. Във въздуха е много тихо и си подвиквахме и псувахме чат пат на майтап, ако има опасност да се срещнем и оплетем, което щеше да е фатално. Имам над 50 скока /дневни, нощни, водни/. Провеждахме много учения и занятия, които бяха съвсем близки до реалността, много марш на скок /редуване на ходене и бягане и то километри/, изучавахме чужди армии/ специален предмет/. Два месеца преди уволнението ни изпитваха от София по нашите си дисциплини и си спомням, че с един софиянец завършихме заедно /умишлено/ 3 км за 10 мин и 50 секунди/, най-добър резултат в поделението/,а норматива за отличен беше – 12 мин и 20 сек. Като наложихме това темпо и цялата рота се включи за отличен и добър по норматива, а бягахме с кубинки и отделно имахме специални парашутни обувки, малко по-олекотени.
- За храната на десантчиците, вдигането под тревога и едно убийство…
- Храната на нас войниците беше с разкладка, като за техническия състав на летците, защото изразходвахме много енергия. Имаше голямо разнообразие, много месо- агнешко, свинско, телешко, зеленчуци, различни десери. Въобще беше много питателно.
Във връзка със събитията в Полша ни вдигнаха по тревога /1981-1982 година/, но не ни изпратиха. Точно бяхме тръгнали за летището, но в последния момент заповедта се отмени и не излетяхме.
Бих искал да разкажа и за една много трагична случка оттогава.
Докато бяхме на летен лагер през 1982 година стана убийство на 18 годишно момиче до Братската могила в Пловдив, която се намираше в близост до казармата. Убиецът се оказа, че е войник от нашето поделение. Удушил я, после извършва полов акт с нея и оставил бикините й до главата. После стана ясно, че преди казармата е имал и друг подобен опит. Хванаха го много бързо. Имаше съдебен процес, на който го осъдиха на смърт. Мой приятел беше обществен обвинител, от нас войниците. Не съм сигурен обаче дали са го разстреляли, предполагам, че да. В онези години такива изверги заплащаха с живота си за такива престъпления. Беше голяма трагедия, бяхме потресени. Как са го изтървали и то да служи при нас, нямам обяснение . Аз си го спомням, беше шофьор, тих и безличен.
-За свободното ежедневие в поделението и извън него…
- Не липсваха и доста забавни ситуации. Шофьорите например най-много се кичеха с парашутни знаци, за да свалят гаджета, а те въобще не скачаха. Един от тях така се беше увлякал в лъжите, че разправял на девойките, че са ни пращали в Полша, като са ни пускали с парашут от самолетите, директно с камионите. Случи се така, че аз съвсем случайно се запознах с една от тези девойки, на които го беше разказвал, а тя се беше вързала, та паднах от смях. Иначе, като излизахме в отпуск с нашите униформи и сините барети, всички се обръщаха след нас, защото нямаше други като нас, колкото и самохвално да звучи. Дори един офицер ни говореше, че трябва да бъдем стегнати, лъснати и изрядни и като ни видят девойките да се „подпикват” /позволявам си да го цитирам/. Всеки ден, обикновено вечер се пускаше и слушахме яко актуалните тогава Рейнбоу и други западни групи, та тия дето дрънкат, че не се е слушало западна музика тогава, говорят пълни глупости.
- Каква е днес съдбата на поделението?
- През годините полка се премести на друго място в Пловдив и е парашутна бригада, но да си призная честно не съм се интересувал какво се случва днес с него.
Страхотен разказ !
ОтговорИзтриване