8:56
Инж. Илия Гунчев е несменяем генерален директор на Държавно стопанско обединение „Металхим холдинг“-Сопот, в продължение на 22 години. Той го ръководи до 1997 г. Обединението включва над 20 военни предприятия у нас, сред тях най-големите са ВМЗ в Сопот и „Фридрих Енгелс“ (днешният „Арсенал“) в Казанлък. Илия Гунчев е родом от Панагюрище. Завършва инженерство в София, специалност авиационна и ракетна техника. Стажът му във военнопромишления комплекс (ВИК) е 40 години.
Дългът на Ирак към България бе натрупан от продажбата на боеприпаси. Размерът на главницата бе 1,3 млрд. долара (с лихвата стигна 1,7-1,8 млрд.) Бихте ли осветили този вид търговия?
Дългът се оформи през последните години. Дотогава не е имало никакви затруднения относно плащанията. На всеки два месеца на бургаското пристанище пристигаше иракски танкер с нефт, който българската страна продаваше и така печелеше добре.
Ирак спря да плаща, след като започна войната в Кувейт, когато имаше наложени условия от международната общност. Само ние ли пострадахме финансово?
Дотогава не само България, сделки с оръжие в Ирак правеха и САЩ, и Франция. В началото на 80-те Щатите продадоха на Ирак военна техника и боеприпаси за 5 млрд. долара само за една-две години. За една година Франция продаде на Багдад военна продукция за 4-5 млрд. долара. Ние продавахме в Ирак цялата гама от оръжия, военна техника и боеприпаси, които произвеждахме – автомати и патрони за тях, противотанкови ракети, мини, РПГ 7. Също системите ГРАД, които представляват четвърто поколение на известните „Катюши“ – вече с обхват до 40 км, артилерийска техника. Известно време Ирак купуваше артилерийска техника от западните страни. Но след една сделка с България, те казаха: „Няма по-добра артилерийска техника от българската“, и купуваха вече само от нас.
При производството и реализацията на оръжия кое надделява – качеството или политиката?
Разликата между нашето военно производство и тяхното бе огромна в наша полза. Много интересни от политическа и от икономическа гледна точка бяха отношенията САЩ-Иран-Ирак-СССР. Преди Ирак да нападне Кувейт, САЩ и Ирак поддържаха добри отношения. Тогава в Иран дойдоха на власт религиозните водачи, които национализираха петролните компании. Бяха засегнати сериозно интересите на компании от САЩ и Великобритания в тази зона. Тогава САЩ започнаха да подтикват Саддам Хюсеин да нападне Иран, което не стана. Иракските войски влязоха на 600 км в иранска територия. Войната засягаше южната граница на СССР. И руснаците, които до този момент също продаваха оръжие на Саддам, се оттеглиха.
Бихте ли посочили малко числа, за да разберем защо ВПК бе кокошка, снасяща златни яйца?
Между 1984 и 1990 г. България изнасяше по т.нар. второ валутно направление- за долари оръжие, военна техника и боеприпаси за около 800-900 млн. долара годишно. Продавахме военна продукция и за още около 2 млрд. преводни рубли, чийто курс се доближаваше до долара. Или общо за около 2,5-3 млрд. долара продукция годишно, произведена в нашите заводи, се реализираше в Арабския свят, в Африка, в Латинска Америка. Страните от Третия свят, които се бяха разделили с колониалното владичество, трябваше да създадат и да укрепят своите армии, да ги въоръжат. Ние много бързо и точно оценихме това и се насочихме към тях. Лидерите им също разбраха, че за тях е по-изгодно да се въоръжават от България. Те се страхуваха да купуват оръжие от бившите си метрополии, за да не попаднат отново под тяхна зависимост. Освен това те познаваха руското оръжие, ние произвеждахме руско оръжие по руска документация и технологии и го предпочитаха като по-надеждно от западното.
Нашата военна продукция беше ли търсена и от соцстраните?
Дори СССР, когато започна войната в Афганистан, купуваше оръжие от нас. Всъщност без СССР България нямаше да може да развие толкова голямо военно производство. Получавахме цялата документация от Съюза, без да плащаме нито копейка. Не плащахме за лицензи. Плащахме само за копирането по една копейка на страница. Няма такъв прецедент в света във военното производство, а може би и в гражданското. Едва около 1986-1987 г. Горбачов поиска да плащаме малки суми за някои лицензи. Това, че СССР не искаше да плащаме лицензи, бе огромна помощ за нашата страна. Всъщност това нареди България сред първите 10 страни в света, които произвеждат и търгуват с най-голямо количество военна техника, оръжие и боеприпаси.
Като сме били в десетката, има ли нещо, по което да сме били първи в света?
Разбира се. Във възможностите за производство на леки бронирани бойни машини от типа на МТЛБ (артилерийски влекачи) и CAV „Гвоздика“ (самоходни гаубици). Имахме капацитет за производство на 3600 машини годишно, докато заводите в Курган (СССР) можеха да пуснат 1700 бр. Щатите произвеждаха още по-малко. Ще ви кажа нещо, което е малко известно. Ние продадохме 20 000 бронетранспортьора на СССР и Съветската армия се возеше на наши машини. Отделна тема е водещата ни роля в производството на боеприпаси и ракетни противотанкови средства и системи за противовъздушна отбрана.
Какво печелехме на практика?
Валутната възвращаемост на изнасяната военна техника бе 240 процента, което означава, че на 1 лв., вложен в производството, се получаваха 2,4 долара печалба от износа. Военната промишленост имаше система от научни институти. Те внедряваха изделия с високи световни показатели. Бяхме развили мощности за 8 хил. бр. годишно производство на зенитни ракети тип „Стрела“, от вида „стреляй и забрави“, с по-добри показатели от американските „Стингер“. България бе голям производител и износител на военна електроника и оптикоелектроника. Военната промишленост бе перлата на българската индустрия.
Вие наричате провежданата от държавата приватизация на ВПК „дива и варварска“.
Тя е злонамерена, некадърна и антидържавна. Парчета от военните заводи се продават на безценица, някои просто се подаряват при пълна корупция. ВПК е почти напълно ликвидиран. Десетки военни заводи са изхвърлени извън ВПК. Около 145 000 работници са на улицата. Двадесет пъти се намали продукцията. Не останаха военни заводи. Има още 4-5 тлеещи въгленчета, от които може да се тръгне да се възражда ВПК. Във военните заводи държавата не притежава нито контролен пакет акции (над 51%), нито блокираща квота (под 51%), с които да може да влияе на тяхната дейност и развитие, да насочва каква нова военна техника да се усвоява и други въпроси, свързани с националната сигурност.
Значи България трябва да има държавен ВПК?
Да, така е. Преди 9 септември 1944 г. България имаше няколко ремонтни работилници за военна техника, наречени гръмко Държавни военни фабрики. В тях работеха 6-7 хил. работници, фабриките бяха 100% държавна собственост. До 1989 г. ВПК нарасна до 180 000 работещи в 100% държавни завода групирани в холдинги и консорциум. В обединение „Металхим холдинг“ – 136 000 души, в консорциум „Електрон“ – 27 000 души, в холдинг „ТЕРЕМ“ – ремонтни заводи към МО – 17 000 души.
Как е организирана военната промишленост в други страни в света, в т.ч. и в Европа?
В една част от страните е 100% държавна, като Белгия, Турция, Израел, Гърция, Индия, Иран, Виетнам, Китай и др. Има страни като Италия и Франция, където има смесена собственост: заводи със 100% държавна собственост; заводи, в които държавата притежава контролен пакет от акции; в други държави притежава блокираща квота от акции от 20-30%; има и заводи, където държавата притежава само 2-3% златна акция. Въпреки това държавата има право да се намесва по определени въпроси и да има по тях решаващ глас.
Каква би трябвало да бъде организацията на ВПК у нас?
Решителна намеса на държавата във ВПК. Държавата е длъжна да се върне във военната промишленост. Да се покровителства ВПК и да се подпомага на чужди пазари чрез разумна междудържавна политика. Произвежданото у нас оръжие е със световно качество. Например на боеприпасите даваме 25 години гаранция при съхранение на открито от -50 до +50 градуса, във всяка точка и във всяко време. Оръжие с такива качества не може да не се търси.
в-к „Дума”, януари 2008 г, стр. 11, автор: Разговор на Васил Попов с инж. Илия Гунчев
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук