Пътепис за Плевен: Паметници и безпаметност за миналото (Статия)

Паметник Майка Българя в Плевен. Снимка: www.skyscrapercity.com
Пиша ти от Плевен, драги Ванка.

Помниш ли кагда пришол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…

- Из „Писмо до Ванка с танка” от Радой Ралин

Докато моите връстници на „Запад” ( „Изток, Север и Юг”) опознават и се развиват в новата си среда и с охота я описват, аз живея в България, която е не по-малко интересна. Избирам тя да остане мой дом и да я опозная още по-добре, за да разбера причините тя да бъде такава, каквато е. Досущ като писателя и пътешественик Алеко Константинов, напук на негативната атмосфера, в която се носим, искам също да бъда „щастливец”. Да пътувам.
Именно така достигнах до Плевен или както го наричат някои – „градът на музеите”. Историята просто пулсира в неговите вени. Моята спътница, която е родом от тук, обаче отговори далеч по-лаконично на ентусиазма ми: „Този град е заспал в историята, живее в миналото.”

Площад Свободата в Плевен. Снимка: LostBulgaria.com

Първото нещо, което се набива на очи в архитектурата на този град, е големият контраст. Тук за пръв път се сблъсках с толкова ясно изразено противопоставяне между барокови сгради от Царство/Княжество България и монументалното строителство (често недовършено като прехода от социализъм към комунизъм – кой е този преход?) на „Народната република”.
Символ на соц архитектурата за мен са кварталите „Дружба” с огромните си панелни блокове и големите недовършени проекти от 80-те. „Битката” за пространство се води почти повсеместно. В самия център на града са застанали Мавзолеят-костница „Св. Георги” построен през 1907 г. по случай 30 години от Освобождението на България и Водната каскада от 1982 г., която представлява величествен фонтан, който за съжаление днес не функционира. Малко по-настрани от тях се издига един преправен паметник от социализма ? „Братската могила”. Преди той е славил падналите борци срещу фашизма и капитализма, днес вече величае и българските воини паднали в Руско-турската война.

 Братската могила днес и преди. Снимка: www.flickriver.com и Регионален музей Плевен

А петолъчката му е неумело прикрита с голям метален медал за храброст.
Но най-ясно изразеният „сблъсък” между Царството и Народната република, който впрочем е умело превърнат в симбиоза, е представен от Скобелевия парк, паметник Майка България и Панорамата. Скобелевият парк е открит тържествено отново през 1907 г. по случай 30 години от Освобождението – този парк е изграден като величествен мемориал на руските, румънски и български войници, паднали по време на обсадата на град Плевен. Когато се разхождах из този парк в близост до „Мъртвата долина” (наречена така, защото в местността са погребани около 6500 загинали руски, румънски, български войници), буквално върху едно от местата, на които се е решавал изходът от Руско-турската война, осъзнах защо нашият народ в началото на XX век е бил така русофилски настроен и признателен на царска Русия. Но точно до този паметник стоят и доказателствата за злоупотребата на Съветския съюз с българската признателност.

 Панорамата в строеж. Снимка: www.svejo.net

Статуята Майка България, която се извисява в подножието на Скобелевия парк, е построена през 1978 г. по случай 100 години от Освобождението на България. Естествено на паметника се виждат две дати – паметната 1877 г. – и 1944 г. – служеща умело на руската пропаганда. БКП не пропуска да ни припомни, че България “освободена” не веднъж, а два пъти от Русия.
Паметник Майка България. Снимка: www.skyscrapercity.com
Как може Освобождението на Плевен от 1877 г. да бъде използвано за засилване пропагандата на българо-съветската дружба? Как може същите комунисти да използват събитие, дело на монархията, която те самите отричат и презират? Как може окупацията на суверенна страна да бъде обявявана за „освобождение от монархофашизма”?
Едно нещо е пределно ясно. След динамиката на историческите събития през XX век, днес българският народ е объркан. В следствие на комунистическата пропаганда той смесва признателността за Освобожението от 1878 г. с идеята за българо-съветската дружба. И цялото това лицемерие прикрито зад паметници на лъжеосвобождения, манифестации, мавзолеи и други подобия. А объркването се смесва и с избуялата като плевел в последно време извратена носталгия към социализма.
Но за мен болестното ни състояние ежегодно навлиза в своя апогей на 9 май. Една шизофренична дата за българския народ, която винаги разпръсква крехкото ни единство като счупено стъкло. От една страна празнуваме победата над Третия райх, от друга – освобождението от монархофашизма. От какво ни „освободиха” Народния съд и Белене? Как да си благодарен на съветската армия, която „освобождава” чрез окупация една суверенна страна? За какво „освобождение” изобщо става дума след Втората световна война, след като директните последствия съпровождат тоталитарния режим от 1948?1989 г.? И накрая да се освободиш от „освободителите” през 1989 г. В този контекст понятието свобода сякаш изгубва смисъла си.
Но за съжаление изниква още по-страшният въпрос: Дали демонтажът на паметници ще доведе до демонтаж в съзнанията? Дорасли ли сме за този „демонтаж”? 25 години след края на експеримента „социализъм” нашето общество е объркано и разделено. А паметниците в Плевен и останалите ни градове носят болката от миналото и се превръщат в символ на това разделение. Тези паметници обаче носят и историята. Историята, от която можем да се поучим, за да преодолеем различията и да изчистим съзнанията си.
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…

Пазеше и немците, и чехите.
Ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята

- Из „Писмо до Ванка с танка” от Радой Ралин
Източник:www.istoriograph.wix.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉