14:02
Преди време сградите бяха обявени за продан от частен съдебен изпълнител с начална цена от 4,7 млн. лв. Те са купени преди 5 г. от строителен предприемач, който възнамерявал да ги превърне в елитен жилищен комплекс. Кризата обаче го притиснала и той започнал трудно да обслужва взетия кредит, след което банката завела изпълнително дело срещу него.
„Запазил съм всички над 100 ленти с филми, снимки и материали от заснемането на „Тютюн“, които намерих в складовете след покупката" – разказва инж. Георги Узунов, който е един от инвеститорите. – Сред тях е и табелата, която указва, че в тези складове започват многобройните демонстрации и стачки на пловдивските тютюноработници. Тук е била и рекламната агенция на цигарената фабрика“.
Едноименният роман също е писан в Града под тепетата. Вероятно Димитър Димов се запалва по темата под влиянието на втория си баща – тютюневият експерт Руси Генев.
Началото на тютюневата индустрия в Пловдив датира от 1872 г., когато пръв Магърдич Томасян, тогава 15-годишен, открива в бакалницата си специално отделение за рязане на тютюн с два хавана. После се сдружава с Кеворк Гарабедян и двамата създават работилницата „Златен лев". Деловите отношения между тях се бетонират с женитбата на Гарабедян за сестрата на Томасян. Съдружниците обзавеждат помещение за рязане и продажба на тютюн в големия Станчов хан до река Марица. Така се основава първото тютюнево предприятие „Томасян и сие".
Търговията потръгва и се налага внасянето на машина за рязане на тютюн с ръчно колело. По-късно тя е заменена с резачка с бензинов мотор, което се смята за началото на модерната обработка на тютюн в България. Цигарите на Томасян са първите, които получават златен медал на изложение в Лондон. През 30-те години предприятието произвежда рекордните 1 млн. цигари за смяна. То е сред 10-те най-големи данъкоплатци в страната и изнася продукцията си в Германия, Австро-Унгария, Франция, Швейцария, Англия.
През 1922 г. от фирмата на Томасян се отделят наследниците на Гарабедян – Киркор и Ервант Тютюнджиян, които създават отделна тютюнева фабрика, като взимат фирмата „Златен лев". Тя е снабдена с нови машини и от 1934 г. работи под името „Пловдив". През 1889 г. Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Константин Манджанидис създават тютюнева работилница „Слънце". На следващата година събирателно дружество „Орел" на Димитър Ставридис и Димитър Маринов открива също работилница, където първоначално се обработвал само рязан тютюн.
През 1900 г. във всички тютюневи фабрики в Пловдив се произвеждат и цигари. С годините някои фалират, другите купуват имотите им и продължават. Най-голямото и най-добре оборудвано тютюнево предприятие в България става това на италианеца Карло Вакаро, създадено на базата на бившата фабрика „Ставридис". Заради силната конкуренция през 1909 г. Вакаро основава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики", известно по-късно като „Картела". Възниква гигантско дружество, което обхваща 2/3 от тютюневата промишленост в страната и около 35% от манипулацията на тютюна.
В рамките на първите 3 десетилетия на 20 век се ражда кварталът на тютюневите складове, който започва от Централна гара, минава през Сточна гара и завършва на ул. „Иван Вазов". „Тютюнът е бил каран с каруци и впоследствие с коли от селата, след това товарен на вагони и продаван в цяла Европа", обяснява директорът на Историческия музей в Пловдив Стефан Шивачев.
През 1923 г. в Пловдив съществуват 30 тютюневи къщи, които разполагат с 32 склада за манипулация и съхраняване на тютюни, от които 20 са построени за тази цел. Те представляват масивни 4-5-етажни сгради, изградени в централната част на града. През 1929-1930 г. стотина фирми и индивидуални играчи се заявяват като тютюнотърговци. Карето между улиците „Иван Вазов", „Христо Ботев", „Авксентий Велешки", между Централна и Сточна гара се превръща в истинско тютюнево градче.
Най-популярните пловдивски фабриканти от началото на 20 век рекламират в местната преса. След появата на реклама на цигарите „Плевна", „Витоша" и „Порт Саид", илюстрирана с фотография на изискана дама с цигаре, един от вестникарите публикува възмутено антрефиле с текст: „В папиросовите кутии от тютюневата фабрика на Вакаро намират се често разни картинки, които служат за реклама. Има обаче и таквиз картини, които са противни на добрите нрави и съблазнителни за обществения морал.
Струва ни се, че тоя начин на рекламиране на папиросите противоречи на законите и трябва да престане. Иначе надлежните власти длъжни са да съставят актове, за да сезират съдебните власти, за да се тури край на такава своеобразна реклама". В началото на века Вакаро започнал да получава на гарата необичайни машини. Като научили за тях, собствениците на другите тютюневи фабрики в Пловдив изтръпнали, защото италианецът бил опасен конкурент. Предприятието му само за години се наложило като първостепенно в бранша. „Вакаро бил ударен в гръб и със задкулисни игри бил принуден да напусне могъщия тютюнев картел, а по време на Първата световна война да продаде фабриката си", разказва Владимир Балчев, главен експерт от Държавен архив - Пловдив.
Тогава в града се появил хасковският фабрикант Петър Дяков. Според родовото предание бизнесът му започнал от една кошница яйца. Син на тютюнотърговец, той започнал да трупа капитал още като гимназист и по-късно се наложил като търговец на тютюн в Хасковско и Беломорието. Дяков закупил предприятието и първокласната техника на Вакаро. Сближил се с неговия син Едмондо, който му станал съдружник в акционерно дружество „Егейско море". Но загубил всичко за една нощ, след като фабриката му изгоряла.
В публикация на пловдивския вестник „Юг" от 8 февруари 1922 г. обаче се намеква, че пожарът не бил случаен. Благодарение на приходите от тютюневата си фабрика в Харманли Петър Дяков успял да възстанови сградата на „Беломорска България" и регистрирал фирмата „Дякови събирателни тютюневи фабрики", както и акционерно дружество „Егея-табак компани". Срещу тази фабрика бил салонът на хотел „Шести август", използван за представления и кинопрожекции.
Но през 1911-12 г. той също е обърнат на склад от наследника на Карло Вакаро – Едмондо. Тютюн е складиран и в къщата на д-р Стоян Чомаков, където днес е разположена постоянната експозиция на художника Златю Бояджиев. Тютюнотърговецът Антонио Коларо прави тютюнев склад дори в чудно красивата къща на Аргир Куюмджиоглу. По-късно общината изкупува имота и го превръща в днешния Етнографски музей.
„Ако в края на ХІХ в. в България са се произвеждали около 2 милиона кг тютюн, през 1918 г. те стават 29 млн., за да достигнат в началото на 30-те години около 52-53 милиона кг. Има увеличение от над 20 пъти. Този произведен тютюн трябва да бъде преработен. Като последствие от Балканската война към България се присъединяват региони, в които се произвежда висококачествен тютюн", изтъква Стефан Шивачев. Така Пловдив се очертава като най-голямото средище за тютюнопроизводство. Градът става и център на Съюза на тютюноработниците, основан през 1908 г., който издава и свой печатен орган – вестник „Тютюноработник".
В борбата за 8-часов работен ден, спазване на трудовото законодателство и достойно заплащане през 1910, 1919, 1922 и 1929 г. в Пловдив се организират и националните стачки на работниците от бранша. Нищо чудно – под тепетата са събрани общо 1/3 от всички тютюноработници у нас.
През 1947 г. по силата на гласувания от Великото народно събрание закон за учредяване в България на държавен тютюнев монопол, складовете, съоръженията, машините и инвентарът на 81 чуждестранни и български тютюнотърговски фирми в Пловдив стават държавна собственост. На тази база се създава предприятието Държавен тютюнев монопол - клон Пловдив, което започва работа на 1 юни 1947 г. След национализацията държавата разширява многократно и модернизира производството.
Днес една част от складовете са преустроени в магазини, спортни комплекси и обществено-жилищни сгради, други пустеят, разграбени и оглозгани, а общината дори е поставила табели, че преминаването в близост до тях е опасно. „Виждал съм такъв индустриален квартал в Солун, който е превърнат в модерен младежки център. В него трийсетина стари тютюневи складове и фабрики са преустроени в художествени галерии, нощни заведения, дискотеки, ресторанти за бързо хранене. В Англия, Франция и Германия пък такива сгради се превръщат в музейни комплекси“ – споделя Стефан Шивачев. Той е на мнение, че общината трябва да глобява тези, които позволяват знаковите пловдивски постройки да бъдат полуразрушени и изоставени с времето.
www.desant.net
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук