Зад стените на затвора в Белене през 80-те (Статия)

Препечатано от сп. „Отечество“, бр 1/1989 г.
Автори: Александра Найденова и Николай Генов
Оригинално заглавие: Белене-затвор като затвор
Вървим по широк понтон. Предстои ни посещение в един затвор, разположен на дунавски остров с площ 43 хил дка, в който изтърпяват присъди над 3 години повече от 500 затворници — „затвор от закрит тип, за нерецидивисти“. Доста стъписващо определение! Всъщност затвор като всички останали — с нищо по-лош и с нищо по-хубав. Защото, казват, затворът си остава затвор, ако ще и да е в градина…
За този при Белене сме чували много разкази, доскоро витаеха дори слухове, че р. Дунав влачела наоколо трупове в окървавените си води… Слуховете бяха решително разпръснати, след като на 20 февруари м.г. го посетиха 80 чуждестранни журналисти и членове на дипломатически мисии. Но това едва ли означаваше, че една институция, като затвора, е лишена от каквито и да било проблеми.Затворите в НРБ се ръководят от сборник с нормативни актове. Във всеки има парно отопление, а килиите са „пресметнати” така, че обитателите им да имат минимум 5 куб. м въздух, удобно легло; телевизор в общо помещение; киносалон с програма, която включва филмите на месеца в цялата страна; кухня и столова с добра храна, дори и диетична, по лекар-ско предписание; обща баня и спортна площадка. Трудът е право и задължение. Разбира се, когато за това не е пречка здравословното състояние. Два работни дни с изпълнение на нормата 100 на сто се считат за три от изтърпяване на присъдата. (Работните дни тук сe наричат „кръстчета“.) Двадесет на сто от заработката затворникът ползва за свои лични нужди (съоб- разно режима тези суми са предварително определени), а останалите 80 на сто се използват за издръжка на затворното дело в страната. Трудът е и една от многобройните форми на възпитателния процес. Затворът при Белене има модерна кравеферма, свинеферма, обширна обработваема земя, цехове за производство на детайли, необходими в пещостроенето и изолациите.

Едно друго средство за въздействие на изтърпяващите присъди е образователният процес. Тези, които са под 40 години и нямат основно образование, задължително се учат. В Белене се провеждат и курсове за трактористи-машинисти. Завършилите получават дипломи за механизатори в селското стопанство.
Всеки би задал въпроса: „А защо затворът при Белене?“ Бързаме да поясним, че на острова съвсем не се намира един „затвор витрина“ — за посещения на такива като нас. От отдел „Затвори“ към МВР ни беше предоставена възможност да изберем който си искаме, в удобно за нас време и без предупреждение.
Щяхме да имаме достъп навсякъде, включително и до досиетата на затворниците, възможност да разговаряме с тях заедно и поотделно, в присъствието или в отсъствието на представители от затворническата администрация и надзорно-охранителния състав. Впрочем освен тези хора във всеки затвор работят и волнонаемни служители, като ръководители на производствени звена, счетоводители, учители, лекар, психолог… За нас най-главното беше, че Белене е затвор за нерецидивисти, тъй като се опитвахме да си дадем сметка какви добродетели запазва и възпитава един затвор. Също така ни интересуваше хода на процеси, които тук наричат реадантация и ресоциализация.От седемте отделения, на които са разделени излежаващите присъди според вида на наказанието и характера на работата, четвъртото се ползва с най-лоша слава — в него са извършилите най-тежки пре-стъпления. Споделихме със строения за проверка състав, работещ в цеха за изолации от стъклена врата, една забележителна мисъл, която чухме от майор Панов:
„ТЕХНИТЕ ПРАВА СА НАШЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ“
Веднага се чуха възгласи:
-Бият! Храним се на студено! За работата с ватата нямаме предпазни очила, ръкавици и маски! В спалните помещения е студено! Разкъсват и повреждат колетите ни!
Нужни бяха над пет часа разговори с повече от 60 души, докато се изясни следното (всъщност веднага след чутите възгласи затворниците се запрепираха помежду си):
-през последните пет години никой не е видял с очите си и не е изпитвал телесно наказание.
—           храненето в цеховете е станало по писмена молба на самите затворници, за да имат повече време за обедна почивка;
—      всички притежават ръкавици, очила и маски, но или някои преднамерено са унищожени, или се държат в джобовете (при поискване не ги показаха);
—           колетите наистина се проверяват, но без да се поврежда или унищожава тяхното съдържание.
На 17 ноември м.г. в 9,30 ч., при температура на въздуха навън плюс 2 градуса, в килиите тя беше точно 17,5. Предишния ден дневното меню се състоеше от: закуска — чай, конфитюр и яйце; обяд — свинско със зеле, и диетично — картофи с месо; вечеря — леща.
Колкото до телесните наказания, те не са прилагани дори при особено фрапиращи случаи (например по отношение на изработилите и пуснали в нелегална експлоатация спиртоварен казан; на внеслите отвън спиртни напитки; на често пъти залавяните да играят „комар“ или на двамата затворници, които откраднали от цеха 30 кв. м алуминиева ламарина и се опитали да я изнесат и продадат навън чрез трето лице).
Ето някои от нашите събеседници:
Д. Ил., 23-годишен, изтърпяващ присъда за убийство (18 години). Разказа ни, че успешно завършил втори клас и вече сам си пише писмата.
Б. П. — присъда за опит за убийство. По време на нашето посещение се намираше в наказателна килия, тъй като упорито отказвал да работи под предлог, че е негоден за работа. В досието му по-късно намерихме епикриза със заключение: „Годен за всякакъв вид трудова дейност“, подписана от д-р Косева и д-р Проданова.
Другият обитател на наказателна килия, П. Г., от няколко дни бе тук за побой. Заяви, че му е безразлично дали е в затвора или навън. Завършил е пети клас, а в затвора е попаднал 19-годишен, за грабеж. На въпроса ни с какво се е занимавал в този промеждутък от време, отговори с една дума: „Крадох.“
Красен Дунев е поетическият псевдоним на И. Г. Той ни предаде свои стихове с молба за отпечатване. След справка в досието му разбрахме, че е наркоман. Наскоро заявил на лекаря: „Ще глътна иглата и пак няма да я намериш!“
Освен с полк. Здравко Кунов разговаряхме и с началника на затвора майор Петър Винаров, със зам.- началника по стопанската част майор Николай Панов и с мнозина от останалите служители. Те подробно отговаряха на нашите въпроси. Направи ни впечатление голямото им желание да установят духовна връзка със затворниците. Особено ги впечатлиха думите на
В.В..изтърпяващ 12-годишна присъда за присвояване: „Нека не се спира при 100 процента изпълнение на трудовата норма — при 200 процента да се пишат 2 кръстчета. Досега за 6 години съм ползвал за добра работа 8 пъти домашен отпуск, за да помогна на семейството си. Това е голям стимул за нас. Доволен съм от храната. Писмата не се губят. Можем да си направим лични абонаменти за вестници и списания, освен тези, които се правят в отряда, общо. Въпреки всичко затворът си е затвор. Според мен човек се поправя, ако изобщо се по прави през първите три месеца тук само се възпитаваш…
Източник.www.socbg.com

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉