10:46
Капитан Бончев почиваше облечен на кушетката и само няколко минути след позвъняването беше на мостика. Той беше прочел още в обедната прогноза за очаквано засилване на вятъра и спадане не температурата, но не можеше да допусне, че стихията ще се развихри с ураганна сила.
Последваха команди, зазвъняха телефони, щамбаят напевно издрънча за готовност на машината. Целият екипаж беше на крак. Подвеждаха пара за брашпила, размразяваха и раздвижваха всички механизми. Бързаха с отоплението на главния двигател. Температурата в машинното отделение беше спаднала до +5°С. Корабът всеки миг можеше да се окаже на брега. Подготвиха за отдаване и втората котва. Работеха и двата радара, помощник капитаните непрекъснато следяха разстоянието до брега. В машинното нещо се бавеха. Вероятно големият студ пречеше бързо да бъде подготвен за ход двигателят.
Ето че щамбаят отново запя и стрелката застана на „готова машина”. Последва „вира котвата” и на бака затракаха звената на котвената верига. Едно след друго те се отделяха от леглата си в барабана на брашпила и побелели от скреж, политаха към верижния сандък. Плачевно звучаха в нощта ударите не корабната камбана, съобщаващи за числото ключове останала верига. Прозвучаха и дългоочакваните чести удари за „станала котва” и веднага последва команда „малък напред”. Машината се позабави, но след миг стрелката на оборотомера трепна и застана на 60 оборота. Корабът беше готов да се пребори със стихията. Да се отдава отново котвата беше безсмислено.
Трябваше да се щурмува до спадането на вятъра. Определиха мястото, начертаха курса. Вятърът духаше откъм кърмата и зловещото му свирене по мостика намеля. Помощник капитаните се редуваха да следят движението по екрана на радара, докладваха обстановката. Танкерът пореше непрогледната бяла пелена на мъглата и снега, тласкан от мощния си двигател. Нищо не се виждаше. Всеки две минути сирената надаваше вой, за да известява на всички, че корабът е на ход и положението е опасно. Разсъмваше, видимостта беше по-малка от два кабелта. За кораб с дължина 175 метра движението в тези условия беше опасно, но друг изход нямаше.
Беше 08.00 часа. Третият помощник отново се качи на вахта. За него този рейс беше необичаен, оженил се беше преди няколко седмици и сега пътуваше заедно с младата си съпруга. Този беше сватбеният им рейс. Погледна навън, после се върна на щурманската маса и се надвеси над картата.
Легнаха на обратния курс. Вятърът отново засвири по мостика, а гигантският корпус се разтрисаше от ударите на вълните. Свързаха се по радиотелефона с брега. Дадоха им надежда, че при спадането на вятъра ще ги приемат на кея. Настроението на всички се повиши. Започнаха преглед и подготовка на товарната магистрала. Един след друг следваха докладите. Няколко кораба продължаваха да стоят на котва пред външния рейд. Силуетите им се отразяваха в екрана на радара. Отразяваха се и вълноломните стени на пристанището. В екрана се появи сигналът на кораб, излизащ от южния вход на пристанището. Някой смелчага тръгваше на път. Съветският кораб „Моздок” се беше отправил в далечен рейс с 10 000 тона товар (основно оръжие за Виетнам, но и 800 т ДДТ - бележка моя, Р.Т.). Взеха му пеленг и дистанция, нанесоха ги на планшета за маневриране по радара. Минутите течаха. Взеха втори пеленг и дистанция. Определиха курса и скоростта му. Корабът се движеше на изток и опасност от среща още нямаше. Беше 10,50 часа местно време. На мостика всички работеха спокойно, без напрежение. Следяха обстановката, водеха визуално, слухово и радарно наблюдение, докладваха, изпълняваха командите. Никой не предполагаше, че след по-малко от половин час ще настъпи най-страшното в моряшката професия — гибелта на техния кораб.
Точно единадесет часа. Силуетът на движещия се кораб се загуби в екрана на радара. Къде изчезна той? Застана на котва и се сля с някой друг кораб или попадна в мъртвия сектор? Очите непразно се взираха в екрана за малкото светло петънце на „Моздок”. Минутите минаваха, а в екрана се виждаха само корабите на котва и вълноломните стени. Никой не можеше да предположи, че корабът е сменил курса си и върви срещу тях, а гъстите водни изпарения пречеха на радарите да го открият.
Единадесет часа и петнадесет минути. В мъглата внезапно изплува силуетът на товарен кораб, движещ се на пресичащ курс. Картината беше страшна. Всички на мостика изтръпнаха. Да се спре корабът едва ли беше възможно — имаше голяма инерция. Изходът беше само в маневрирането. Капитанът се подвоуми за секунда, след това твърдо изкомандува „ляво на борд”. Рулевият отривисто отговори и сръчно завъртя щурвала. В същия момент от другия кораб се чуха три къси изсвирвания: „Моите двигатели работят на заден ход”.
Другият капитан беше решил да спре кораба си. Неговата инерция намаляваше, но той продължаваше да се движи напред. Сблъскването беше неизбежно. „Стоп! Пълен назад!” И преди още машината да е заработила на заден ход, последва ударът.Единадесет часа и седемнадесет минути. Носът на танкера се удари в десния борд на товарния кораб под ъгъл от около 30°, след това се увлече от инерцията надясно и се вряза почти под прав ъгъл в средата на кораба. Последва силен взрив и пламъци. След това втори, трети... пети взрив... От „Лом” остана само кърмата. Хората не вярваха на очите си. Грамадният танкер се разкъса на три части. Носовата, врязала се в корпуса на другия кораб, висеше безпомощно. Средната част заедно с командния мостик веднага след взривовете изчезна под водата, а кърмовата, наведена напред и наклонена надясно, продължаваше да плава и покрай нея гореше разлятото гориво.Хората не вярваха на очите си. Носовата част, врязала се в другия кораб, висеше някак безпомощно... Средната част заедно с командния мостуик веднага след взривовете изчез- на под водата, а кърмовата част (на преден план), наведена напред и накренена надясно, продължаваше да плава..На оцелялата кърма останалите живи членове на екипажа безмълвно видяха как морската бездна погълна капитана, всички помощници, радиста, рулевия... Нямаше връзка с брега, нямаше „SOS”. Какво да се прави? Пръв се окопити вторият механик. Извика палубния боцман, поговори малко с него и последва команда: „По места за спускане лодката на десния борд!” Всички излязоха от вцепенението. Раздвижиха се, събираха завивки, припаси, дрехи. Никой не мислеше за големия студ, Мнозина пипаха с голи ръце замръзналите въжета и метал. Кожата залепваше, ръцете кървяха, но те бързаха. От 42-ма души екипаж бяха останали живи 33-ма. Сега единствената им надежда беше лодката. Успяха де я спуснат на вода и започнаха да слизат в нея по поставения на борда щормтрап. Вълните яростно вдигаха лодката, блъскаха я в борда и можеха да я разбият. Главният механик ръководеше слизането, а вторият механик, вече в лодката, се мъчеше да пусне в действие замръзналия двигател. Палубният боцман от кърмата разпределяше хората равномерно по двата борда. Бяха се качили само 19 души, когато се скъсаха носовото и кърмовото въжета и вятърът отнесе малката лодка далеч от останките на танкера. След няколко минути лодката беше сама срещу вълните, вятъра и мъглата. Моторът отказваше де заработи. Лодката се носеше безпомощно, подхвърляна наляво и надясно. Започнаха да гребат с шест гребла, но не можеха да я насочат срещу вълните. Вълна удари силно кърмата, откачи руля и го отнесе. Един от моряците потопи във водата резервното гребло и сръчно започни да управлява лодката. Трябваше да търсят брега. Извадиха компаса. Той беше покрит с лед. Един започне да го чисти, но премръзналите ръце го изтърваха и стъклото се разби. Нямаше вече и компас, никой не знаеше къде е брегът. Всички премръзнаха. Да се гребе повече не беше възможно. Под ръководството на боцмана започнаха да изправят мачтата. След едночасов труд ветрилото беше закрепено. Леко наклонена по посока на вятъра, лодката се бореше с вълните, направлявана от умелите ръце на двама силни мъже: морякът, изправен на кърмата, държеше в ръцете си гребло вместо рул, а до него боцманът, навил около ръката си шкотите на ветрилото, отбиваше поривите на вятъра...
В това време на плаващата полупотопена кърмова част от танкера бяха останели 14 човека. Лодката на левия борд беше повредена от взривовете. Всичко изглеждаше безвъзвратно загубено. Най-старши от групата беше главният механик. Той стоеше неподвижен, хванал с голи ръце перилата, вперил поглед към изчезващата лодка. Ръцете му постепенно се вкочаняваха, но той не забелязваше нищо. От вцепеняването го извади един от огнярите.
— Другарю механик, котлите са под налягане, водата се покачва, може да експлодират. Разрешете де пусна парата във въздуха... Механикът го погледна и кимна одобрително. След малко от комина засвистя бялата пара, пусната на свобода от ръцете на човека, предотвратил следващия взрив. Събраха се в моряшката столова. всички мълчаха, никой не можеше да предложи нещо разумно. Един поиска да скочи в морето заедно с голям празен сандък. Разубедиха го. Та сега не беше юли месец, за да се скочи в Черно море! Температурата на морската вода беше около 0°, а на въздуха — минус 20°С. Потапянето в морето значеше сигурна смърт. Пожарът от разлятото гориво продължаваше.
Дочу се шум на самолетни мотори. След малко над тях направи кръг хеликоптер. Всички замахаха с ръце. От хеликоптера също им махнаха. Настроението мигновено се повиши. Стана ясно, че на брега вече знаят за тях и спасителите всеки момент може да пристигнат. Раздвижиха се, затърсиха дрехи и лични вещи. Към двата борда приближиха спасителни кораби и с мощни струи вода угасиха огъня. Единият влекач прилепи нос до борда и оцелелите започнаха един по един да скачат на заледената му палуба, посрещани от съветските моряци.
Те бяха спасени, но не забравиха за другарите си от лодката. Научил за това, капитанът на влекача бърдо извести бреговия център и не след дълго от брега повикаха имената на пет кораба с краткото нареждане: „Лодка с 19 човека на борда се е отделила от танкера. Търсете я!”. Включиха се в търсенето и двата хеликоптера.
Минаваше час, втори, но известие за лодката не идваше. Спасените четиринадесет седяха на топло в люлеещия се влекач, пиеха руски чай и непрекъснато поглеждаха към вратата с надежда, че ще влезе някой и ще съобщи радостната вест. Уви, от лодката нямаше и следа. Тези. които доскоро се смятаха обречени, са спасени, а тези, на които доскоро завиждаха, сега са обречени.
Търсенето продължаваше. Корабите ритмично си разпределяха района за търсене, съобщаваха за срещнати предмети. Целият бряг от нефтеното пристанище до Большой фонтан беше вдигнат на крак. Много хора, цивилни и военни, сновяха по брега и оглеждаха всеки квадратен метър. Прибоят беше силен и с големи рискове можеше да се доближи лодка от морето. Можеха да загинат пред самия бряг. Хората премръзваха, но продължаваха да наблюдават морето, да търсят изпадналите в бедствие. Дежурни коли и санитарни линейки кръстосваха по крайбрежния път.
В това време в лодката отчаянието беше обхванало почти всички. Може би само морякът на руля и боцманът нямаха време да мислят от напрежение. Вторият механик продължаваше да се мъчи над замръзналия двигател. Още в първите минути след влизането в лодката всички премръзнаха. Дрехите им се намокриха и бързо се обледиха. Всяка капка вода, паднала върху тях, веднага се втвърдяваше. Лодката с вдигнато оранжево ветрило им даде малка сигурност, но големият студ безпощадно ги омаломощаваше. Единствената им надежда беше, че ще успеят да стигнат до брега, преди да настъпи бялата смърт. Там ги очакваше прибоят, но те бяха готови да се преборят и с него. Бяха минали повече от два часа. Никой вече не чувствуваше крайниците си, с мъка си разтриваха носа и лицето. При най-малкото движение тялото ги болеше. И ето го щастливият миг. Седящите на носа едновременно извикаха: „Бряг!” Да, това беше брегът, към който се стремяха. Чул вика, механикът остави мотора, грабна стоящият наблизо флаг, изправи се на бака и въпреки болките и силния вятър, замаха ритмично, без спиране. От брега никой не отговаряше, а лодката идваше все по-близо до зоната на прибоя. Дали да се доближат? Ще могат ли да минат между скалите? Те още не знаеха, че съветските хора ги бяха видели, че крайбрежието се наблюдаваше от стотици хора. След малко на покрива на една от постройките се изправи човек и размаха червен флаг. Разбрал, че от лодката го виждат, той започна да ги насочва към мястото, където можеха да излязат на брега. Флагът говореше с езика на морето: „надясно”, „така дръж”, „още малко надясно”, „така”... Ето че лодката заби носа си в пясъка, веднага към тях се спуснаха няколко души с високи рибарски ботуши и смело нагазиха във водата, поемаха ги като деца и ги отнасяха на сушата.
Късият зимен ден бързо угасна. Вятърът продължаваше да духа, студът сковаваше земята, а над морската повърхност се носеше полупотопената кърма на танкера, силно накренена. На няколко кабелта от нея другият кораб с вклинена носова част на танкера увеличаваше крена си надясно и бавно потъваше. Спасителите бяха снели и неговия екипаж, от който беше загинал един моряк, намирал се вероятно по време на удара на палубата.По-късно край стърчащите над водата два корабни комина ми- наваха кораби, улисани в еже- дневието, бързащи с товари. От мостиците им вахтените с почит и любопитство разглеждаха стърчащите останки, които напомняха за суровия моряшки живот и борбата на човека с природната стихия, която не винаги може да се преодолее.
Източник:Васил Евтимов
ФАР ’76 – Научно-Популярен Алманах
издателство „Георги Бакалов”, Варна
стр. 224
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук