На 26 август 1987 г. жителите на близо 200-хилядния тогава Русе се събудиха жители на Разградска област.
Тогава, в духа на т.нар. Юлска концепция, с Указ 2704 на Държавния съвет, одобрен от политбюро на ЦК на БКП и гласувано в Парламента, беше определено ново териториално деление и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по големина град в България, стана вилает на Разград. Или, както се шегуваха зевзеците, Разград се сдоби с пристанище. Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подведомствен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени съответно на Михайловград, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били определени новите областни центрове и до ден днешен остават неясни. Като една от основните причини за новото административно делене тогава се посочва, че над 3/4 от финансовите потоци, насочени към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на разпределение на ресурсите в страната задълбочава и изостря противоречията между центъра и периферията. Според други – надделели са местническите чувства на част от тогавашния партиен елит. Специално за Разградска област се говори, че е надделяло становището на родения в Лозница Пенчо Кубадински. Според трети, „реформата“ е била опит на Тодор Живков „безкръвно“ да се освободи от някои местни партийни феодали.Противопоставянето на разполагащите със значителен икономически, административен и кадрови потенциал утвърдени центрове (над 80 на сто от ръководния състав на новоизградените областни, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в битката и населението. Хората от новите областни центрове се почувстваха ощастливени, тези от загубилите статута – унизени. Защото нищо особено не се бе променило – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, само губернаторските местоседалища се промениха. И цялата местническа пара под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
През 1990 г. Разградска област е преименувана на Русенска област, а седалището е преместено в гр. Русе. Административната карта на България в този си вид съществува до 1998 год., когато правителството на Иван Костов възстановява броя на старите окръзи, вече под името „области”.„Нешка няма грешка“ – казваха хората в годините на нейната най-голяма слава. Живков пращаше телеграма след телеграма до нея и гимнастичките й, след всяка тяхна победа ги приемаше така, сякаш са ни освободили от Съветския съюз. Дори си позволявал да каже и по някоя шегичка срещу братушките, за да поощри момичетата още повече. Но когато Нешка наистина сбърка – според партийните канони – изведнъж всичко се обърка.
Именно тя гласува срещу едно от най-гламавите решения на вече обърканото Политбюро, с което родният й Русе мина в Разградска област. Нешка гласува „против“ в Народното събрание – нещо нечувано в комунистическата история на България, след унищожаването на опозицията в края на 40-те години. И веднага започнаха да й търсят цаката. Но не можаха да я сломят. Тя се изправи сама срещу системата, чийто идеали споделяше, но беше непримирима срещу неправдата, фалша и лицемерието й. Беше оплюта, но остана несломима, така както й днес!
Тогава, в духа на т.нар. Юлска концепция, с Указ 2704 на Държавния съвет, одобрен от политбюро на ЦК на БКП и гласувано в Парламента, беше определено ново териториално деление и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по големина град в България, стана вилает на Разград. Или, както се шегуваха зевзеците, Разград се сдоби с пристанище. Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подведомствен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени съответно на Михайловград, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били определени новите областни центрове и до ден днешен остават неясни. Като една от основните причини за новото административно делене тогава се посочва, че над 3/4 от финансовите потоци, насочени към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на разпределение на ресурсите в страната задълбочава и изостря противоречията между центъра и периферията. Според други – надделели са местническите чувства на част от тогавашния партиен елит. Специално за Разградска област се говори, че е надделяло становището на родения в Лозница Пенчо Кубадински. Според трети, „реформата“ е била опит на Тодор Живков „безкръвно“ да се освободи от някои местни партийни феодали.Противопоставянето на разполагащите със значителен икономически, административен и кадрови потенциал утвърдени центрове (над 80 на сто от ръководния състав на новоизградените областни, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в битката и населението. Хората от новите областни центрове се почувстваха ощастливени, тези от загубилите статута – унизени. Защото нищо особено не се бе променило – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, само губернаторските местоседалища се промениха. И цялата местническа пара под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
През 1990 г. Разградска област е преименувана на Русенска област, а седалището е преместено в гр. Русе. Административната карта на България в този си вид съществува до 1998 год., когато правителството на Иван Костов възстановява броя на старите окръзи, вече под името „области”.„Нешка няма грешка“ – казваха хората в годините на нейната най-голяма слава. Живков пращаше телеграма след телеграма до нея и гимнастичките й, след всяка тяхна победа ги приемаше така, сякаш са ни освободили от Съветския съюз. Дори си позволявал да каже и по някоя шегичка срещу братушките, за да поощри момичетата още повече. Но когато Нешка наистина сбърка – според партийните канони – изведнъж всичко се обърка.
Именно тя гласува срещу едно от най-гламавите решения на вече обърканото Политбюро, с което родният й Русе мина в Разградска област. Нешка гласува „против“ в Народното събрание – нещо нечувано в комунистическата история на България, след унищожаването на опозицията в края на 40-те години. И веднага започнаха да й търсят цаката. Но не можаха да я сломят. Тя се изправи сама срещу системата, чийто идеали споделяше, но беше непримирима срещу неправдата, фалша и лицемерието й. Беше оплюта, но остана несломима, така както й днес!
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук