Изчезналата лента на първият български игрален филм (Статия)

Приема се като безспорен факт, че първият български игрален филм е „Българан е галант“, дело на Васил Гендов.
Спорът кога е заснет – през 1910 или 1914 г. – продължава и до днес. Към неяснотите на първата ни филмова лента трябва да добавим, че тя отдавна е безвъзвратно изгубена.
Според Гендов филмът е обсебен от артистичния му събрат Стефан Денчев. Твърде оскъдни са данните за тази любопитна личност. Роден е в Трявна. Още 18-годишен изпълнява епизодични роли в Народния и във Войнишкия театър на Първи артилерийски полк. След Балканската война е актьор в „Свободен театър“, където играе Буланов в пиесата на Н. Островски „Лес“. Известно време гастролира във варненския „К. Ранков театър“ и в трупата на Матей Икономов.

Неспокойната му съдба го отвежда в Париж, където настойчиво обикаля големите студия „Гомон“ и „Еклипс“ с надежда да получи роля. Успява да се вреди в няколко участия като статист, след което опитва късмета си и в Берлин. И тук удря на камък, но започва да сътрудничи на първите наши киножурнали.
В „Кинопреглед“ (бр. 4, 1920 г.) публикува възторжена статия за успехите на Маня Цачева. Тя е първата българка, дебютирала в немските студии и направила завидна кариера. Още през 1916 г. отива в Берлин и учи в школата на знаменития Макс Райнхард. Цачева имала миниатюрна фигура, очарователна усмивка и огнен темперамент. Немската публика я обожавала и приравнявала с Пола Негри и Мия Май. Играла е в над 120 филма.

През 1921 г. Денчев се завръща в България и заедно с неразделния си приятел Александър Кребс започва да редактира списание „Киносвят“, но успява да даде живот само на 5-6 броя.
В края на годината той успява да вземе от Гендов „Българан е галант“ и заминава за Виена. Там се представя за самия Гендов (имал поразителна външна прилика с него) и започва да прожектира кинолентата из австрийските градове, а после обикаля и други европейски селища. Със събраните пари заминава за Холивуд, където отново представя филма за своя творба. Дали лентата публично е прожектирана в САЩ не се знае, както и каква е нейната по-нататъшна съдба.

Със съдействието на Макс Линдер и Анюта Стюарт Денчев започва работа като помощник-оператор. През 1923 г. става ученик в Театралната школа на „Парамаунт пикчърс“. Участва като помощник-режисьор във филмите „Любовна клопка“ на Били Уилсън и „Тримата остроумни глупаци“ на Кинг Видор. Самостоятелно поставя „Вихрушката“ с Тийдър Хауз и Руд Клифорд. Представя се успешно в кинокомедията „Глупавото шосе“ и криминалната мелодрама „Бръмчащата птичка“, където се превъплъщава в ролята на главатар на банда крадци и играе заедно с Глория Суонсън.

В лентата участва и друг наш сънародник – Благой Стефанов, снимал се в над 20 холивудски филма. Той е роден е в с. Ешки Су, Леринско, през 1886 г. Бил е учител в Македония и България. През 1910 г. заминава за САЩ и в продължение на осем години успява от фигурант да се утвърди като водещ актьор в театрите „Орфеум“ и „Елтрес“ на град Колорадо Спринг. За първи път се появява на екрана в кинокомедията „Мъж по име“. Следват водещи роли в „Ако бях царица“ с Етел Клейтън, „Наказание“ с Лон Чаней, „Бела Дона“ с Пола Негри.

През 1926 г. Стефан Денчев предизвиква небивал шум около особата си, когато се завръща за малко в България с личен асистент и внушителен американски автомобил. Няма да мине много време и от Америка долита новината, че е застрелян на нюйоркското пристанище. Находчивият българин се опитал да напусне страната, като отмъкне крупна сума на гангстерска групировка, в която участвал като секционен касиер.
Подобна, но по-ясна съдба има и първият игрален филм за българското село. През 1919 г. заможният търговец Алберт Давидов основава Акционерно дружество „Луна филм“. За художествен ръководител наема емигриралия у нас режисьор от „Ермолаев филм Москва“ Николай Ларин, а за оператор Шарл Кенеке от „Пате филм“.

Кооперацията бележи финансов успех, след като получава подкрепата на земеделското правителство, което й възлага направата на редица пропагандни филмчета. Първият игрален филм на „Луна“ е „Лиляна“. Копиран е в ателиетата на „Саша филм“ във Виена и там на 4 април 1921 г., в присъствието на министъра на вътрешните работи и министъра на войната Александър Димитров се е състояла неговата премиера. Това е първата българска кинопродукция, прожектирана извън България, но не е показвана у нас.

Сред земеделските министри е и Цанко Бакалов Церковски. Силно изкушен да види филмирана битовата си пиеса „Под старото небе“, играна с успех в „Народния театър“, води разговор с Васил Гендов, но той не поема режисурата, тъй като е ангажиран със снимките на „Бай Ганю“. Тогава филмът е възложен на „Луна“. Ролите са поверени на първите ни артистични сили: Иван Попов, Никола Балабанов, Петко Чирпанлиев, Златан Кашеров, Вела Ушева, Мила Савова, Севдалина Церковска (втората дъщеря, едно от деветте деца на Церковски) и др.

Кинолентата се снима в Бяла черква, родното село на Бакалов. Артистите от Народния театър са командировани без пътни, дневни и без допълнително възнаграждение, освен заплатите. Екипът е настанен в родните къщи на Церковски и Райко Даскалов, който отстъпил министерския си автомобил на кинаджиите.
Всички се хранят на обща трапеза. Край казаните, в които постоянно къкрели гозби, кротувала една бъчва с 200 л отлежало вино за зажаднелите артисти. Майката на Цанко, възрастна 80-годишна жена, втрещена гледала „филмовата експедиция“, която обърнала къщата нагоре с краката, тропала нервно с тояжката по двора и през час укорявала сина си: „Докога бе, Цанко, ще храниш тези гладни карагьозчии? Не виждаш ли, че ще ти изядат и ушите? Започнаха вече и сами да ходят в мазето и да тършуват в каците. Че за тях ли съм го приготвила?“.

В масовите сцени участвало цялото население на Бяла черква и Михалци. Сцената на „междуселския бой за мера“ толкова разгорещява страстите, че се превръща в истинско сражение между „статистите“, въоръжени с вили, мотики, сопи и брадви. Мнозина от участниците завършили снимките с посинели гърбове и окървавени лица.
Тържествената премиера се състои на 22 декември 1922 г. в „Модерен театър“. На прожекцията присъства земеделското правителство, начело с Александър Стамболийски, дипломатическото тяло и всички „най-отбрани хора“ на столичния елит. С нарочна заповед Министерството на просветата указва „най-горещо“ филма да се гледа от учащата се младеж.

„Под старото небе“ бележи и първата поява на по-сериозна кинокритика по страниците на българския печат.
След като филмът обикаля с успех страната, режисьорът Ларин и артистът Георги Фратев (според Маргарита Арачийска – бивш уредник на къщата музей „Цанко Церковски“ в Бяла черква, Ларин е първият съпруг на Севдалина Церковска) „открадват“ оригиналната лента и забягват в чужбина. Според Гендов са прожектирали филма във Виена и Париж, след което следите му се губят. Друга версия гласи, че е продаден скъпо на чужди филмови къщи заради „масовите селски сцени, които предизвиквали възхищение“.
Печална е съдбата на старите български киноленти. Статистиката сочи, че през периода 1915-1944 г. българските кинематографисти са произвели между 47 и 51 игрални филма. Оцелели са само 17. Всички останали са изчезнали в алчните воденични камъни на човешкото безхаберие.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉