7:56
Самата битка се предхожда от акцията в Сърница от август 1944 г.Акцията е успешна, а партизаните, без да дадат жертви, се снабдяват с храна и боеприпаси. Все пак силите на властта се организират и обграждат изтеглилите се в планината партизани в местността Милеви скали, намираща се близодо днешния Велинград.
Разказът на нашия свидетел започва от момента, в който двата отряда са се обединили след проведените акции по запасяване с продоволствия и укрепили на безопасно разстояние от населените места и военни поделения.
„…Методи Шатеров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе слово. Между другото си спомням, каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4- ти септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници. Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.
Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!” Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. При слизането на долу, срещнахме М. Велев, който ни нареди веднага да се върнем обратно и да заемем позициите, на които сме били. В същото време някой стреляше зад нас и няколко куршума минаха около раницата на М. Велев, който беше залегнал. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Аз дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часа.Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в партизанска колона на запад от Милеви скали. Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля. Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина. Аз отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият. Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на м. Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода. Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов – Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на пети септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана. Постарахме се горе-долу да го погребем. Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона. Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?”Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на Санаториума на 4-ти километър. Беше 7-ми септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари.
Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през м. Паничките, през м. Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за м. Пъдарница. Там видяхме видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева, Запрян Василев, сина ми и други партизани”.
Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му),Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното място от Тодор Вецов намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и Вера.
Разказът продължава с това как партизаните се укриват до 9 септември и как заедно са мобилизирани за фронта. Нека обаче видим перипетиите на Вера, която по време на битката е разделена от съпруга си и се среща с него едва след няколко дни.
Разказва Вера:
Вера на 9 септември 1944 в Чепино. Женската суетност не и позволява да се снима с окъсаните и раздрани по време на сражението дрехи. За щастие брат й току що е получил чисто нови панталони, които, въпреки протестите си, е принуден да даде на заем за снимките.
„…Последната акция беше на връх Милеви скали. Тази акция остави голяма рана в душата ми, която и до днес ме боли.
Денят беше 3 септември 1944 г. Немската армия беше разбита и остъпваше. Червената армия беше вече при река Дунав. Отряд “Чепинец”, вече бригада, спадаше към ІІІ въстанническа оперативна зона. По заповед на ръководството на зоната трябваше да заминем за Милеви скали. Там се събирахме всички отряди и чети от зоната, след което щяхме да пресечем пътя на немците.
Нашият отряд се намираше в Баталач. Ръководството реши в лагера да останат по-младите и необучени партизани. Останалите да се стягат на път.
Тръгнахме надвечер в колона по един. Само ръководството знаеше къде отиваме. Надвечер – вече се беше стъмнило. Надвесихме се над Клептуза. Втренчихме очи към селото. Всеки от нас се взираше да открие по светлинките на прозорците бащината къща. И на никой не минаваше мисълта, че може да не се върне повече там. Минахме Чепинското поле. Скрихме се във високите избуяли царевици и слънчогледи. Цела нощ се движехме и осъмнахме в подножието на Милеви скали. Когато се изкачихме на поляната, там бяха дошли няколко чети. Напалиха се бойни огньове. Викахме “Смърт на фашизма!» Цяла нощ играхме и пеехме. Чак в Пазарджик са виждали нашите огньове.
Но когато звяра умира той е най-страшен. Герман Елинков , командир на 27 чепински полк на своя глава организира акцията на Милеви скали. А вече бяха пуснати и амнистирани политическите затворници и в цялата страна бяха прекратени акциите против партизаните.
На 4 септември 1944 г. към десет часа, разузнаването докладва, че от всички страни ни обгражда войска. Веднага всички се стегнахме и заехме кръгова отбрана. Отделението ни беше дежурно горе на върха. Там сега е паметника. Когато погледнахме надолу видяхме голям брой войници, жандармерия, въоръжени, вкл. с картечници. А ние имахме само пушки и няколко шмайзера. Когато наближиха Коце Йовчев (Спартак) започна да вика на войниците: «Войници не стреляйте ние сме ваши братя!» Но думите му бяха заглушени от силна стрелба.
Залегнали край буките ние стреляхме с пушките. Първата ни жертва беше Сюлейман Фасински, родом от смолянско село. Той работише в Селище и се присъедини към нас. Аз бях санитарка, носих превързочни материали Трябваше да ида до него. Това беше равносилно на смърт.Не се наложи –провикнаха се, че е убит.Боя продължи почти почти 2-3 часа. Ние почти виждахме войниците. Успехме да пробием обръча и в колона започнахме да се изтегляме. Но от тука вече започна трагедия ни. Целия връх Милеви скали беше осеян със засади. Най-напред вървеше Вълчан и след него Ванчо, аз и другите. Тогава ми казаха да мина назад; като санитарка. Изчаках: минаха около 40 души. И точно тогава се обади една картечница и разкъса колоната. Тези четирийсет партизани минаха напред, като голямата част-партизани се спуснаха надолу към едно дълбоко дере. Аз се заклещих в едни шикли. След като успях да сваля раницата започнах да викам, защото чувах че войниците наближават. Лесе Алексов се върна и ме измъкна.
Когато се спускахме надолу бяхме посрещнати със силна стрелба. Преминахме през много засади. Накрая се спряхме на едно закътано место. С нас беше и Методи Шатеров. Той ни говореше да не се паникьосвасваме и да остъпваме организирано. Ване Мавриков дойде при мен и ми каза, че е видял скала, в която можем да се скрием. Лесе Алексев го чу и каза: «Недейте, нека се изтеглим с другите». Ние виждахме, че войниците ни заграждат, чувахме командите на офицерите. Над нас се чуха псувни…Започнахме да се изтегляме. На едно открито сечище до мен Наско Мавриков изохка. Видях, че част от главата му изхвръкна. Спуснах се към него, но Никола Грънчаров ми викна: “Наташа, стой! Не виждаш ли, че Наско е мъртъв!” Последното, което си спомням – Камен Благов хвърли една бомба и стана затишие. Когато се огледах бяхме само 12 души заедно със стария партизанин Никола Грънчаров.
Започнахме да прибягваме като пазихме пълна тишина. На много места виждайки войници – залягахме. Успяхме да преминем доста встрани от мястото на сражението. Вече се пробелваше, когато минахме на отсрещната страна на гара Цепина. Едва там забелязах изранените си крака. От здравите спортни обувки преди сражението бяха останали само капаците. Боса, цялата изподрана и наранена, без дрехи – само с панталон и някаква блуза! Три дена се движихме успоредно и над жп линията Към 7 септември.бяхме в Чепинското поле. Скрихме се в в гората над Бачовица. Една жена от Диваковите беше на нивата. Печеше царевица и ни донасяше. Не бяхме яли нищо.
Мисля си, че ако бяха стреляли всички войници много от нас нямаше да останем живи. Много клони падаха по главите ни. Разбрах по-късно, че отделението на Борис Тодев, по негова команда, е стреляло високо, по дърветата. Целото Чепинско корито е било огласено от канонадата.
На 7 септември се бехме скрили в един гъсталак. По едно време там ни намери Дине Мавриков. Той беше пуснат от затвора. Дине тръгнал да търси братята си. Диваковата жена го насочила към нас. На 8 септември ни намериха Ванчо, Георги Алексов и Георги Бандаков…
…Дойде победата. От всяка улица, от всеки дом ни срещаха хора с много цветя и поздрави. Баща ми ме прегърна и заплака. И аз се радвах на свободата, но когато майките питаха „Кога ще дойдат нашите…?” не ти е до радост. Баба ПенкаМавриковaвикала „Да дойде Вера и тя да ми каже дали е вярно!” И отидох с разкъсано от болка сърце да u кажа: „Бабо Пенке, не ги чакай! Те няма да се върнат!”…
В резултат на сраженията загиват 12 партизани и неизвестен брой войници. Интересно е да се отбележи, че цялата акция е самоволно решение на полковник Герман Еленков, в разрез на политиката на правителството, което по това време вече е взело решение за излизане от войната като съюзник на Оста. Друга интересна подробност е, че войниците от 27 Чепински полк, стреляли по партизаните на 4 септември на Милеви скали, дни по-късно се сражават на фронта рамо до рамо с партизаните, този път обединени заедно срещу общия враг – германците.
Споделеното от Иван Алексов е записано на 3 март 1972 г., а Вера написва своите спомени на 3 февруари 1997 г. Екипът на socbg.com и bgspomen.com, благодари на внучката им Вяра Алексиева за предоставените снимки и оригинални спомени.
Препечатано от socbg.com
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук