И досега сред пловдивчани се предава прелюбопитния разказ как народния певец Георги Чилингиров направо обърнал настроението на Тито. Разказаха ми го и на мен!
Било е октомври 1965 година. Обстановката в резиденция Кричим край Пловдив е била доста тягостна – трябва да обядват Тодор Живков и неговият гост Тито, ала приказката не върви. Едно топло октомврийско слънце леко ги гали, масата отрупана с нашенски деликатеси и лакомства, певци и музиканти издуват жили, ама нищо не се получава.
Тито стои намръщен и не обелва дума.
Отговарях за културната програма по време на обяда и мрачната обстановка щеше да се лепне на мен като слаба оценка, разказва ми Димитър Бакалов, който по това време е бил секретар на Окръжния народен съвет в Пловдив. Тогава родопския певец на „Руфинка болна легнала...” - Георги Чилингиров, беше в зенита на своята слава – мощен, над 40-те години, като викне в Пловдив, чуват го чак в Пампорово. Разчитах много на него да повдигне духа, ала му казах в никакъв случай да не се поддава на навика си по време на пеене да вади пищова от пояса и да гърми. Няма, началство, кълне ми се Чилингира,
аз стоя встрани и бера срам,
че няма настроение и изведнъж идва неговия ред. Бре, като извиси гласище Чилингира, дърветата наоколо чак зашумяха, на мен при присветна, а Тито впери в него очи. Изпя „Руфинка...”, след нея захвана „Излел е Дельо...”
И както Дельо вече поръчва и заръчва, Чилингира бръква рязко в пояса, вади пищова и трясва два-три пъти! Вкамених се, а Тито опъна 24-каратова усмивка, понадигна се и вика: Хвала, хвала...Засмя се и Живков, приказката тръгна, а обядът, както се казва в протоколните съобщения, мина в сърдечна, дружеска обстановка.
Това е последното официално посещение
на югославския лидер Йосип Броз Тито, когато Тодор Живков полага неимоверни усилия „да разчисти това трагично наследство” на така наречения македонски въпрос. След края на развеселения обяд в Кричим, Тато успява да внуши на властния Тито че „в Съюзна република Македония трябва да се даде възможност населението свободно да изразява своето национално съзнание.”
Да, ама ако не е била стрелбата на бай Георги Чилингира?
Стефан СЕВЕРИН, Пловдив nabore.bg
Било е октомври 1965 година. Обстановката в резиденция Кричим край Пловдив е била доста тягостна – трябва да обядват Тодор Живков и неговият гост Тито, ала приказката не върви. Едно топло октомврийско слънце леко ги гали, масата отрупана с нашенски деликатеси и лакомства, певци и музиканти издуват жили, ама нищо не се получава.
Тито стои намръщен и не обелва дума.
Георги Чилингиров |
аз стоя встрани и бера срам,
че няма настроение и изведнъж идва неговия ред. Бре, като извиси гласище Чилингира, дърветата наоколо чак зашумяха, на мен при присветна, а Тито впери в него очи. Изпя „Руфинка...”, след нея захвана „Излел е Дельо...”
И както Дельо вече поръчва и заръчва, Чилингира бръква рязко в пояса, вади пищова и трясва два-три пъти! Вкамених се, а Тито опъна 24-каратова усмивка, понадигна се и вика: Хвала, хвала...Засмя се и Живков, приказката тръгна, а обядът, както се казва в протоколните съобщения, мина в сърдечна, дружеска обстановка.
Това е последното официално посещение
на югославския лидер Йосип Броз Тито, когато Тодор Живков полага неимоверни усилия „да разчисти това трагично наследство” на така наречения македонски въпрос. След края на развеселения обяд в Кричим, Тато успява да внуши на властния Тито че „в Съюзна република Македония трябва да се даде възможност населението свободно да изразява своето национално съзнание.”
Да, ама ако не е била стрелбата на бай Георги Чилингира?
Стефан СЕВЕРИН, Пловдив nabore.bg
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук