Музиката от 90-те през погледа на едно пораснало дете

Ние сме децата на утрешния ден, за които пее вокалистът на Scorpions – Клаус Майне. Децата, които идват с вятъра на промяната и мечтаят в него. Ние сме, може би, последното поколение, което ще навива лента от музикална касетка на пръста си, ще настъпва пластмасовата ? кутия и после ще крие виновно счупеното. Ние сме децата, родени в зората на гръндж музиката, израснали с дрезгавия глас на Крис Корнел (Soundgarden), Еди Ведър (Pearl Jam) и дори безсмъртния Кърт Кобейн (Nirvana). Ние сме децата на едно от най-великите музикални десетилетия в историята. Децата на 90-те.

Като изровена времева капсула, всяка една песен от този период има необяснимата сила да връща слушателя си назад в периода на дънките с висока талия, коктейлите „Космополитън“ и семейните ситкоми. Звученето на 90-те е толкова специфично, че дори водката в коктейла ти да е повече, няма да го объркаш.

Деветдесетте продължават традицията на предходното десетилетие с все толкова силни и обичани рок парчета, като на преден план излиза алтернативният рок със своите субжанрове – Бритпоп (Blur, Oasis), гръндж (Pearl Jam, Nirvana), индустриален рок и др. Всичко започва през 1991-ва година, когато Нирвана пускат втория си албум „Nevermind“, който е един от най-продаваните албуми за цялото десетилетие. Смята се че „Nevermind“ популяризира не само гръндж музиката, а алтернативния рок като цяло. Парчето „Smells like teen spirit” чупи всички чартове на музикалните класации в продължение на две години, а MTV пускат клипа му буквално няколко пъти на час.

В момента песента се смята за най-успешната на цялото десетилетие, участва в репертоара на почти всяка банда, която ходи по участия и няма човек, който да не я е чувал заветното “Hello, hello, hello, how low?”

Славата на Nirvana е достигната, а дори и задмината от тази на съгражданите им Pearl Jam. И макар в началото албумът им „Ten”да няма моменталния успех на Кобейн и компания, година по-късно бандата прави толкова жесток и стремглав пробив, че направо да ти призлее от сирените, които Еди Ведър чува в главата си.

До Pearl Jam и Nirvana на сиатълската сцена се нареждат и Soundgarden. Всъщност тяхната песен „Black hole sun” е първият ми допир с гръндж културата, въпреки изключително странния й клип, който те кара да се чудиш дали някой не ти е сипал загадъчно прахче в питието.

Освен чрез гръндж, алтернативният рок се развива и с още един свой субжанр: пънк рок. Ако играеш на асоциации и някой ти каже „пънк рок през 90-те“ не може да не се сетиш за Green Day или The Offspring, чиито песни те карат да си свалиш прозорците на колата и да караш с часове нощем, по празната магистрала, докато уредбата на колата кънти: „And it feels, and it feels like heaven’s so far away.”

Деветдесетте наистина са златни години за рокa. Не случайно най-продаваният албум на десетилетието е “Metallica” на Metallica. И нищо чудно, всеки албум с песни като „Nothing else matters”, “Enter Sandman” и “The Unforgiven” заслужава сходен успех и място в колекцията на всеки себеуважаващ се меломан.

Но освен рок музиката, 90-те години са период, по време на който се популяризират и поп стиловете. Големи имена от съвременната сцена градят и утвърждават кариерите си в този период, като Мадона, Бритни Спиърс и Кристина Агилера.

Наравно с многото тийн сериали и филми, излизали по това време, се създава една тийн поп култура от бой банди със сладникави гласове и романтични текстове, като Backstreet boys и N’sync, чиито плакати висят по стените на младите момичета със засъхнали следи от червило по тях.

И в края на десетилетието, тъкмо когато тези момичета пораснат и е време да свалят постерите от стените си, на сцената се появява белият рапър Еминем, който разбива абсолютно всички тогавашни стереотипи за хип-хоп музика, и ето че плакатите по стените са чисто нови, а от слушалките на касетофона се чува “Hi, my name is, my name is, my name… is Slim Shady.”

Няма как да пиша статия за музиката от 90-те и да не включа българската сцена. И макар голяма част от тогавашната музика да ме кара да се срамувам от мястото, което родината ми заема на музикалната карта, всъщност има няколко родни парчета, по различни от вечния хит „Радка Пиратка“, които си заслужават да бъдат споменати.

Говоря за „Черната овца“ на Ахат – неостаряваща и безсмъртна песен, която винаги ще ме кара да пея с цяло гърло. „Бягство“ на Авеню и „Спасение“ на БТР – на които плача с цяло гърло.  Любимата група на майка ми – Сигнал, вероятно съм била на всичките им концерти в Пловдив за последните 20 години и съм пригласяла „Сбогом, дано си щастлива, утре далече от мен..“

Тогава се появи и „Ветрове“ на Лили Иванова, помня как я пускаха по телевизията няколко пъти на ден, а аз пеех заедно с нея, макар да нямах и понятие каква е тази китара без струни и на кого му е притрябвала.

   Деветдесетте години бяха най-добрият възможен край на епохата.

Хилядолетието завърши с трясък, буквално – падна Берлинската стена. Източният блок погледна на запад и развитието на „по-добрата половина от света“ го удари в носа. С промяната дойдохме и ние – децата на утрешния ден, замечтани и загледани напред.

Музиката на 90-те винаги ще бъде част от сърцата ни. И макар старите дискове и касети да са прашасали и забравени по рафтове и кашони, ние все още продължаваме да я слушаме. И винаги ще е така. Винаги ще танцуваме сами под ноемврийския дъжд на Guns n Roses, докато вятърът продължава да ни променя..

Автор: Елена Фенрир podmosta.bg

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉