8:53
В спортната ни история са записани имената на много шампиони, прославили страната ни през годините. Голяма част от тях обаче не могат да останат да работят в сферата на спорта и не се радват на славата, която са имали. Това са историите на трима големи спортисти, които днес преживяват кой както може, далеч от спортната зала, всеки със своята съдба, но не са забравили за дните в залата и успехите си на терена.
Един от тях е щангистът Ангел Генчев, който за ден е златен олимпийски медалист, а останалата част от живота си прекарва като рецидивист. През 1988 г. в Сеул печели златния медал, но само след няколко часа му го отнемат, заради допинг. Оттогава твърди че станал жертва на световната политика, а той жертвал себе си и останал в България заради първото си дете. “Тогава на американски самолетоносач взеха да правят пробите на леката атлетика, а на руски взеха тези на щангите. - разказва Генчев - Друг начин нямаше да ни бият, но така двете велики сили си поделиха каквото им трябва, за да станат първи и втори. Кой би могъл на такъв секретретен обект като руски самолетоносач да види пробите?!” Казва още, че тогава бил избягал от България, но разбрал, че чака първото си дете и се върнал. Твърди, че и до днес плаща опита за бягство с натиск от системата. За първи път го съдят още 1990 г. за изнасилване, но през 1994 г. го пускат от затвора, за да отиде в Турция на световно първенство. Там става втори, след само три месеца подготовка. В момента отново е в затвора и излежава последната си присъда от 2,5 г. в затворническото общежитие Разделна, защото е обидил прокурор, докато му гледали мярката за шофиране в нетрезво състояние. Между решетките и свободата става баща на още две деца. Споделя още, че малкия му син дори не знае, че е в затовра, казали са му, че е на кораб.
Интерeсна е и историята на световната шампионка по вдигане на тежести Милена Трендафилова, която от сутрин до вечер продава плодове и зеленчуци на кварталния пазар. Тя има три световни, 9 европейски, 4 вицесветовни титли, 2 трети места на световно, 2 втори места на европейско и 4-о и 6-о място на олимпиада. “Химнът като се чуе всички се гордеят с нас. - разказва Трендафилова - Посрещаха ни за протокол, правеха приеми. С Тодор Живков, с Жельо Желев, с Иван Костов съм била на приеми и всичко е до там. По закон обаче само олимпийските медалисти у нас имат право да получават пожизнена пенсия, а световните шампиони нищо. Какво прави за нас държавата? И ние сме си дали 20 години от живота, но тя не го оценява.” Шампионката обаче че гордее с успехите си и казва, че няма никога да продаде медалите си, защото това е найната гордост, труд и ръце. Предпочита да си работи спокойно на пазара, защото в момента не вижда бъдеще и добри условия в спорта у нас.
Подобно безславно ежедневие има и една от баскетболните ни легенди Пенка Методиева. Без да се отличава с висок ръст, тя е звезда от отбора с най-добро постижение в баскетбола до днес. Жените ни взимат бронзови медали в Монреал 1976 г. и сребърни в Москва 1980 г. Дълги години (след края на кариерата си) Методиева прекарва продавайки вестници на вестникарската будка. “Срамна работа няма. - казва тя - Много хора се възмущават, как така майстор на спорта, медалист на две олимпиади продава вестници... Какво да прави? Като спрем да играем и нищо не сме спечелили, започва кой където може да работи. Тежко ми беше, да, но нямаше какво друго да продавам. В будките мръзнехме като кучета. Парно няма, ток няма, топлехме се вечер с шишета с топла вода.” Тежка контузия от спорта и дългите години студуване на павилиона днес са се отразили на здравето и походката й, а мизерията навремето я принуждава да продаде и двата си медала от олимпиадите, за да изхранва детето си. “Купих му маратонки, другото за храна. - признава шампионката - Продадох ги с голяма мъка, но предпичитах детето ми да има какво да яде. Сега ми е неудобно да говоря за това, но когато детето гладува и ходи босо...” Днес Методиева вече не мизерства, не продава вестници, защото от няколко години държавата вярва, че някои шамшиони заслужават спокойни старини и им дава пожизнени пенсии. Дните й са осмислени, защото открива радостта в грижите за внука си, който разпознава баба на черно белите снимки с медала и с купата. Казва, че славата и сега я има и по улиците хората често я разпознават и я карат да се връща да играе...
От вестник „Златна възраст”
И след 100 години няма да имаме медали в колективните спортове на олимпийски игри, нито на европейските шампионати. Онзи отбор от 80те беше изключителен. Тогава пак нямаше бази-любимо оправдание за чалгарщината и в спорта
ОтговорИзтриване