8:41
Убих го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не, споделила Спаска
На 20 август 1985 г. сутринта мощна бомба разтърсва тихия планински курорт Вършец. Адската машина е поставена в автомобил и тежко ранява собственика му, старшината от авиополка в Габровница Зарко Харалампиев. Три дни по-късно военният умира от раните си. Минути след експлозията на крак е вдигната цялата милиция,
Държавна сигурност и Военното разузнаване в Северозапада, припомня "Труд" драмата отпреди 30 години. По това време в България тече насилственото преименуване на българските мюсюлмани, известно като „възродителен процес”. В страната вече са станали няколко терористични акта, за които властта мълчи, но хората знаят.
Първите подозрения на разследващите са насочени към радикални турски националисти, но такива в Северозападна България няма. Криминалистите започват разпити на роднини и приятели на взривения мъж и постепенно стигат до истината – старшина Харалампиев е убит не от терористи, а от любов, превърнала се в ревност и омраза. Зарко Харалампиев работел като автобусен шофьор в Михайловград (днес Монтана).
Бил висок, строен и красив мъж, душа на компанията и любимец на жените, описват го познатите му. Заради чара и нежните му завоевания приятелите го наричали Ален Делон. Всяка минала през леглото му жена хубавецът записвал в специално тефтерче. Съпругата му Спаска Дмитрова, за която се оженил през 1974 г., обаче никак не се радвала на приказките за забежките на мъжа си.
Младото семейство, което вече имало и малка дъщеря, се тресяло почти всяка вечер от скандали. За да избяга от ядове и да спечели повече пари, Зарко заминал за няколко години като шофьор в Либия. Но тогава историята се обърнала. До Зарко започнали да достигат слухове, че Спаска събира компании и мъже остават да преспят в дома им. Гурбетчията предупреждавал в писма жена си да внимава и да не го срами, но накрая, побеснял от ревност, се върнал. В началото общият живот като че ли потръгнал.
Тогава Зарко започнал работа като старшина в авиоподелението в село Габровница. Срещите му с хубави жени обаче пак започнали и скандалите отново пламнали. Заради караниците Зарко често посягал и на жена си и тя се оплакала на командирите на авиополка. Те скастрили старшината и го предупредили, че ще изхвръкне от армията. Стреснат, той предупредил съпругата си да мълчи и дори се заканил, че ще я убие.
Разядена от ревност, изтормозена от скандалите и уплашена до смърт, Спаска потърсила за помощ брат си Иван. „Вече не се издържа! Не стига, че не спира да хойка и ме бие, но вече се кани и да ме убие!”, изплакала жената. И брат й се заел да реши проблема. Той се снабдил с тротил от познат иманяр и сглобил самоделна бомба, пише още "Труд". На 19 август 1985 г. Иван Митов, придружен от приятел, пъхнал взрива под ладата на Зарко и свързал жиците с радиото на колата. Когато на следващата сутрин старшината включил радиото, колата заедно с него хвръкнала във въздуха.
Арестувани от милицията, Спаска и участниците в атентата признали всичко. Иван Митов и иманярът Симеон Димитров били осъдени на смърт, а Спаска – на 20 години затвор. Двамата мъже били разстреляни – екзекуциите им са сред последните в България преди падането на комунизма. Планът на убийците поне според тях бил перфектен. Заради възродителния процес през 80-те години на ХХ век адски машини експлодирали в Пловдив, на летище Варна, на гара Буново и в хотел в Сливен. Бомбите убили осем души, сред които две деца, ранени били над 50. За да прати следствието в грешна посока, ден след взрива Спаска занесла в милицията парче от вестник, на което пишело „Така покръстваме ние! Иде ред и на други!”.
Криминалистите не се хванали на номера. Оказало се, че почеркът не е на терористи, а на самата Спаска. „Убихме го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не”, заявила на разпитите Спаска. Тя прекарала 10 години в затвора и през 1995 г. излязла на свобода. Животът й вън от килията не бил лек.
Комунизмът вече бил паднал, заводите в родния край били затворени, царели безработица и бедност. За да изкарва прехраната си и да помага на отрасналата без нея дъщеря, Спаска заминала на гурбет в Италия. Няколко години след като се върнала в България заболяла тежко и починала. „Бях малка, когато се случи всичко, но постепенно научих за станалото. С майка ми не говорехме много за атентата. Тя ми разказа, че се е уплашила най-вече за мен. Баща ми се заканвал, че първо мен ще убие, а после и нея. Сигурно е имало и друг начин да решат проблемите си, но от страх и мъка майка ми не е видяла друг изход!“, разказва Албена, 36-годишната дъщеря на Зарко и Спаска. Тя отрасла при баба си и дядо си и ходела на свиждане на майка си в затвора. Анжела има собствено семейство и се мъчи да забрави преживяното в детските години, но взривът, поръчан от майка й, подпален от чичо й и убил баща й, е сложил неизличим белег на живота и.
Източник:Blitz.bg
На 20 август 1985 г. сутринта мощна бомба разтърсва тихия планински курорт Вършец. Адската машина е поставена в автомобил и тежко ранява собственика му, старшината от авиополка в Габровница Зарко Харалампиев. Три дни по-късно военният умира от раните си. Минути след експлозията на крак е вдигната цялата милиция,
Държавна сигурност и Военното разузнаване в Северозапада, припомня "Труд" драмата отпреди 30 години. По това време в България тече насилственото преименуване на българските мюсюлмани, известно като „възродителен процес”. В страната вече са станали няколко терористични акта, за които властта мълчи, но хората знаят.
Първите подозрения на разследващите са насочени към радикални турски националисти, но такива в Северозападна България няма. Криминалистите започват разпити на роднини и приятели на взривения мъж и постепенно стигат до истината – старшина Харалампиев е убит не от терористи, а от любов, превърнала се в ревност и омраза. Зарко Харалампиев работел като автобусен шофьор в Михайловград (днес Монтана).
Бил висок, строен и красив мъж, душа на компанията и любимец на жените, описват го познатите му. Заради чара и нежните му завоевания приятелите го наричали Ален Делон. Всяка минала през леглото му жена хубавецът записвал в специално тефтерче. Съпругата му Спаска Дмитрова, за която се оженил през 1974 г., обаче никак не се радвала на приказките за забежките на мъжа си.
Младото семейство, което вече имало и малка дъщеря, се тресяло почти всяка вечер от скандали. За да избяга от ядове и да спечели повече пари, Зарко заминал за няколко години като шофьор в Либия. Но тогава историята се обърнала. До Зарко започнали да достигат слухове, че Спаска събира компании и мъже остават да преспят в дома им. Гурбетчията предупреждавал в писма жена си да внимава и да не го срами, но накрая, побеснял от ревност, се върнал. В началото общият живот като че ли потръгнал.
Тогава Зарко започнал работа като старшина в авиоподелението в село Габровница. Срещите му с хубави жени обаче пак започнали и скандалите отново пламнали. Заради караниците Зарко често посягал и на жена си и тя се оплакала на командирите на авиополка. Те скастрили старшината и го предупредили, че ще изхвръкне от армията. Стреснат, той предупредил съпругата си да мълчи и дори се заканил, че ще я убие.
Разядена от ревност, изтормозена от скандалите и уплашена до смърт, Спаска потърсила за помощ брат си Иван. „Вече не се издържа! Не стига, че не спира да хойка и ме бие, но вече се кани и да ме убие!”, изплакала жената. И брат й се заел да реши проблема. Той се снабдил с тротил от познат иманяр и сглобил самоделна бомба, пише още "Труд". На 19 август 1985 г. Иван Митов, придружен от приятел, пъхнал взрива под ладата на Зарко и свързал жиците с радиото на колата. Когато на следващата сутрин старшината включил радиото, колата заедно с него хвръкнала във въздуха.
Арестувани от милицията, Спаска и участниците в атентата признали всичко. Иван Митов и иманярът Симеон Димитров били осъдени на смърт, а Спаска – на 20 години затвор. Двамата мъже били разстреляни – екзекуциите им са сред последните в България преди падането на комунизма. Планът на убийците поне според тях бил перфектен. Заради възродителния процес през 80-те години на ХХ век адски машини експлодирали в Пловдив, на летище Варна, на гара Буново и в хотел в Сливен. Бомбите убили осем души, сред които две деца, ранени били над 50. За да прати следствието в грешна посока, ден след взрива Спаска занесла в милицията парче от вестник, на което пишело „Така покръстваме ние! Иде ред и на други!”.
Криминалистите не се хванали на номера. Оказало се, че почеркът не е на терористи, а на самата Спаска. „Убихме го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не”, заявила на разпитите Спаска. Тя прекарала 10 години в затвора и през 1995 г. излязла на свобода. Животът й вън от килията не бил лек.
Комунизмът вече бил паднал, заводите в родния край били затворени, царели безработица и бедност. За да изкарва прехраната си и да помага на отрасналата без нея дъщеря, Спаска заминала на гурбет в Италия. Няколко години след като се върнала в България заболяла тежко и починала. „Бях малка, когато се случи всичко, но постепенно научих за станалото. С майка ми не говорехме много за атентата. Тя ми разказа, че се е уплашила най-вече за мен. Баща ми се заканвал, че първо мен ще убие, а после и нея. Сигурно е имало и друг начин да решат проблемите си, но от страх и мъка майка ми не е видяла друг изход!“, разказва Албена, 36-годишната дъщеря на Зарко и Спаска. Тя отрасла при баба си и дядо си и ходела на свиждане на майка си в затвора. Анжела има собствено семейство и се мъчи да забрави преживяното в детските години, но взривът, поръчан от майка й, подпален от чичо й и убил баща й, е сложил неизличим белег на живота и.
Източник:Blitz.bg
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук