Три любими игри от нашето детство

Играта на ластик:

Любима игра, най-вече за момичетата. Все още помня заветното „Ем-а-еса-са, еса-са, о-пипи-я!” Подскачахме в разни сложни схеми и комбинации. Като се замисля, това е една наистина прекрасна игра, която не само беше забавна, но и доста полезна за оформянето на бедрата и седалището. Нищо чудно, че едно време момичета с наднормено тегло бяха доста по-рядко явление.
Понякога скачахме с тези ластици от сутрин до вечер, купувахме ги от Универмаг-а на големи топчета, които пазехме като най-съкровена ценност.

Криеница:

Тя има страшно много имена и когато сме се събирали по селата лятото и идваха деца от всички краища на страната носиха по някое наименование. Викахме й криенка, кришка-мишка, мижитарка, миженка, жмичка, жуменка и т.н. Правилата все пак си бяха едни и същи.

Играе се от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка*** и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на пейка, дърво, камък или друго предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра.
За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!

Ако търсещият играч сбърка при заплюването, т.е. сбърка някого от криещите се играчи с друг, играта се повтаря като отново той жуми. Грешката се известява на криещите се играчи с викове Спукано гърнето, млякото тече! (Или само Спукано гърне!). Ако търсещият не успее да заплюе никого, отново той жуми следващата игра.
Вече заплюлите се играчи могат да издават на криещите се местоположението на търсещия с викове — Салам, стой си там!, ако търсещият е близо до мястото за заплюване и излизане би било неподходящо или Суджук, бързо тук!, ако търсещият играч е далеч и моментът за заплюване на криещите се е подходящ.
Когато търсещият реши, че последният играч, когото той е заплюл е най-добре да жуми следващата игра, той може да обяви Царски път до десет, при който се брои бавно до десет и всички криещи се могат да излязат и да се заплюят, без да се притесняват, че търсещият ще ги заплюе. Царски път се обявява и когато все още има неоткрити играчи, но търсещият не може да ги намери.

Ако те не се появят след като търсещият преброи до десет на висок глас, той може да ги преплюе и последният преплют играч жоми . Възможно е, при по-големи игри, когато времето на царския път е било недостатъчно, да се даде последващ с по-голяма продължителност (напр. Царски път до 20).

Стражари и апаши:

Криене, търсене, бягане, тайни пароли… Звучи като съвременна компютърна игра, но не е. Това просто е играта „Стражари и апаши”, която играехме до късно в летните вечери. Толкова се улисвахме в нея, че едва когато някоя майка се провикнеше от балкона „Жоро, прибирай се”, се сещахме, че вече е станало тъмно. Но пък умората беше приятна, а сънят – безценен.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉