18:34
Веселин Андреев влезе в българската поезия след 1944 година с славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. По време на съпротивата той е човекът, стоящ най-близко до командира Добри Джуров.
Отстрани погледнато Веселин Андреев (истинското му име е Георги Георгиев Андреев) можеше съвсем спокойно да мине за придворен поет – толкова често хората го виждаха в първите редове на президиумите, на метри от Първия човек на държавата. Но всички, които са познавали писателя отблизо, твърдят че той запазил за цял живот идеализма си от Балкана. В някаква степен Веселин Андреев
минаваше за правоверен поет
на партийния дълг – след партизанските си стихове, се обърна към документалната проза и публицистиката. В погледа му запечатан на старите фотографии повече се чете неудовлетвореността на писател, който рано-рано е останал без музата си. В годините, когато беше още жив в писателските среди почти нямаше достоен човек, който да не уважава в някаква степен партизанския поет. Вечно наблюдавания с подозрение от тогавашната власт Валери Петров си спомняше: “След едно от кирилометодиевските или деветосептемврийските раздавания на отличия получих писмо от Веселин Андреев, който ми казваше, че се срамува от неприлично ниската степен на ордена, който ми бил даден. Един достоен акт от негова страна...”
Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисарят на бригадата научава за смъртта на брат си Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но
навсякъде среща ледено мълчание.
Дори и от страна на Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се потърсят досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора.
След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки. Още през зимата на 1991 г. разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – един ден творецът бе намерен мъртъв в дома си в столичния квартал “Изток”. На 11 февруари Веселин Андреев сложи край на живота си, поглъщайки голямо количество медикаменти. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна.
Не ме осъждайте.
Не казвайте, че проявявам слабост.
Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”
На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Особено неловко се почувстваха неговите доскорошни съпартийци. По-шумно самоубийство на публична личност в България не бе имало от времето, когато Пеньо Пенев погълна отровата в Димитровград.
Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа житието на на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко... Така си отиват само смелите.”
Д-р Боян ЗАХОВ nabore.bg
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук