18:50
Най – ранните ми впечатленията са от началото и средата на петдесетте години на миналия век. Помня вълнението, с което го очаквахме. Брояхме с нетърпение дните до шести май. Когато най-после той дойдеше, въпреки, че сънят упорито ни дърпаше към постелите, тръгвахме още в ранното утро към полето за цветя. Майките ни вече бяха измели улицата пред къщите. Те правеха винаги това в неделя и по празниците, а някои, особено младите булки, всеки ден. В нивите имаше много от красивите гергьовчета, великденчета и синчец. След като набирахме достатъчно, още по пътя за вкъщи, момичетата изплитаха малки венчета, с които закичваха всички пътни врати в махалата. През това време младежите бяха направили люлка на бряста. На тях се качваха момите и ергените. И онези от децата, на които много им се искаше да пораснат. Този, който ги люлееше, не спираше и увеличаваше скоростта, докато не чуе, изречено на висок глас, името на момчето, или момичето, за което люлеещият се мисли постоянно...
Тогава нямаше фурни на улиците. Хората си имаха свои в домовете, в които изпичаха два пъти седмично хляба за семейството, а на Гергьовден - агнетата. После излизаха всички на общата трапеза. Селото ни нямаше регулация и улиците не бяха така прави, каквито са сега, но пък бяха доста живописни. Баба Рашка и дядо Цанго си бяха построили своята кирпичена къщичка насред пътя. Когато понякога се е налагало по улицата да мине каруца, е трябвало да я заобикаля и да внимава, някоя от щъкащите кокошки да не попадне под колелата. Не, че ще стане зян, но ще се намалят яйцата, на които семейството разчиташе - можеше и да се изкара някой лев от тях. Леля Пенка – Димовичка, ги купуваше и ги препродаваше след това в града. За нас, децата, нейното малко магазинче, беше любима „дестинация“. Често претърсвахме полозите в къщи и с яйца в джобовете търчахме натам.
Със спечелените стотинки си купувахме халва, локум, или марципан от сладкарницата. Но най вече ползвахме наличния капитал за „тенгери“ – любима игра, при която удряш монетата в камък, или дърво и ако другият прати своята на педя разстояние от нея, става негова. Срещу Кодошеви, почти по средата на улицата, беше израснал бряст, на който връзвахме люлките на Гергьовден, а чичо Иван налбантина - конете, които подковаваше. До къщата на дядо Пенчо Ганчев, където улицата беше най – широка, се подреждаха масите с яденето и пиенето... Бил съм твърде малък, за да опиша подробно тези общи софри, но във всички случаи, комшиите се веселяха здраво... След като в центъра на селото вече се продаваше хляб, нуждата от отделни малки фурни по къщите отпадна. Пък и хората бяха дали нивите си в ТКЗС и нямаха редовно брашно. Започнаха да бутат домашните си фурни и да строят във всяка улица по една обща.
Нашата я изградиха по-късно. Чичо Тошо Тютюков, Бог да го прости, чиято градина започваше от края на уличката, отстъпи няколко квадрата и въпросът беше решен. Вечерта, срещу Гергьовден, фурната се опалваше. Дърва осигуряваха съседите, на които бяха останали от зимата. За подготовката и за изпичането на агнетата на другия ден, се грижеше човек, за когото знаеха, че е тертиплия и притежава нужните умения. Той си избираше един, или двама помощници, с които стояха до късно среднощ, като периодично хвърляха дървета и с железен прът ги разпределяха. Съседи им носеха вино или ракия, за да се стоплят, защото в началото на месеца, само на метър от фурната, се усещаше хлад. За компания, някои оставаха за дълго и почти сами си изпиваха шишетата... На сутринта всяка домакиня пълнеше агнето с полусварена дроб - сърма и го зашиваше, преди да го постави в тавата. След което го покриваше с булото („кърпата“), или с тесто, а често и само с листа „лападиц“, за да не прегори. Преди да се „нахвърлят“ във фурната, в тавите се наливаха по 2-3 литра вода, която се превръщаше в превъзходна чорба.
За злоядите, като мен, деца, тя беше съвсем достатъчна, за да напълним стомасите. След това на входа на фурната се слагаше връшник и той се зазиждаше. Докато всички чакаха агнетата да се изпекат по – добре, отколкото в днешните многозвездни ресторанти, насядалите по масите пийваха ракия и похапваха марулени салати, с варени яйца и деликатесните, за времето, маслини. Някои пригласяха на песните, които се носеха от грамофона, други шумно играеха на карти и табла, заобиколени от компетентни кибици. На моменти се чуваше от към люлката, силен момчешки глас : „Чалъкова Ивана, Стояна - поп Ивановата дъщеря “... Празникът се усещаше и във въздуха. Тези, които носехме името Георги, бяхме с по - високо самочувствие, чувствахме се горди, че това е нашият имен ден. Всички ни честитяха, а ние ги черпехме с бонбони „Карамел му“. След около три часа, агнетата се изваждаха от пещта. Тавите, след като поизстинат на земята, се поставяха на масите, при баниците и питите, които сръчни домакини бяха направили покрай другото и до дамаджаните с вино и шишета с ракия.
Тогава още чашите бяха лукс – ракията се пиеше направо от бутилката, а виното - от прясно калайдисаните, с тънки стени, медни тасове. Този момент съвпадаше с идването на гостите от Пловдив. Те не биеха път до село, само заради едното ядене и пиене, а защото бяха петимни за атмосферата, в която са живели, преди да се преместят, поради различни причини, в града. По онова време хората нямаха телефони по домовете си. Поканата „и да не забравите за Гергьовден“, които калояновци са им отправяли, при събирания по различни поводи – весели или тъжни - е важала за години напред... След като всички заемаха местата си на дългата трапеза, празникът за възрастните навлизаше в същинската си част. Избираше се водещ - „тамада“, който даваше думата на всеки един от къща – да изпее песен, или да разкаже интересна история. Които не умееха, се задоволяваха с вдигане на тост за здраве и берекет. След обилния обяд хората ставаха да се разкършат с хоро или ръченица. После се разотиваха да починат, за да са готови за вечерта.След като вече бяха изпратили гостите си, самите те тръгваха по „честито“. Не бяха нито гладни, нито жадни, но така изразяваха уважение...
Отдавна не е същото. Няма ги люлките. По тротоарите, пред домовете си, живеещите на оредялата ни улица, са си засадили плодни дръвчета, които не стават за тази цел. Пък и никой вече не се сеща за обичая „люлеене“. Няма и цветя по вратите. Днес оживлението около фурните, донякъде само напомня за онзи Гергьовден. Но, след като пещите се отворят, вместо да се отправят към масите, хората се прибират с пълните тави по домовете си. На улицата се възцарява тишина. Само по паркираните отвън коли личи, че празникът продължава... Те, роднините, естествено, спомагат за гергьовското настроение, но не могат да заменят общото махленско тържество. Вечерта много калояновци, уморени след празника, си лягат рано, като преди това, някои включват скайпа, за „да се видят“ със синовете и дъщерите си, тръгнали по широкия свят... Днес по - напредналите държави ни сочат с пръст и казват: “ Българите колят животни по домовете си, това е недопустимо“. Нищо чудно, нашите безгрижни управници, да се опитат да забранят тяхното отглеждане в селата - освен като домашни любимци. Щяли да ги развъждат само в големи ферми, при много по-добри условия, където едва ли не, ще посрещат смъртта с радост... А ние ще си ги купуваме разфасовани, от търговската мрежа. Замразени. Само, че - ще има да вземат! Селянинът винаги ще тачи този ден, защото така са му завещали дедите. Още от езически времена. Ще чества Гергьовден, макар и не така пищно, както моето поколение. И друг път, през вековете, е имало трудни моменти. Но, не случайно, Свети Георги е наричан Победоносец...След 10 ноември 1989 година, комисията за смяната на тоталитарните имена в Калояново, в която участвах и аз, преименува нашата малка уличка, с двайсетина къщи в нея, на „Синчец“ . Едно от цветята, с които кичехме пътните врати на Гергьовден.
Георги СЛАВКОВ nabore.bg
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук