„Най-лошата демокрация е много за предпочитане пред най-добрата диктатура.” Руи Барбоса, „Писма от Англия”

Напоследък все по-настойчиво се говори за разпад на ценностната ни система – и то в национален, в общонароден мащаб пише bulgariaanalytica. За съжаление подобни опасения не са лишени от основание. Корупцията, лъжата, измамата не само си прокараха път в общественото битие – те и го завладяха пълномерно. Доколкото обаче всяко общество се състои от личности, всички тези пороци не биха се масовизирали, ако не бяха се превърнали в елементи и на личностното морално съзнание, и на персоналната ценностна скала на отделните граждани – общественият морал не е нищо друго, освен съвкупност от моралите на членовете на съответното общество. И когато сочим с пръст държавните си лидери с предупреждението на Плутарх, че рибата се вмирисва откъм главата, не бива да забравяме, че това е само част от истината. Другата, по-невидима част от същата истина се съдържа в обстоятелството, че пътят е и обратен: Както примерът свише е заразителен и, спуснат по вертикала от държавните върхове до масите, създава школа и печели последователи, така заразителен е порокът и в обратната посока, отдолу нагоре – неговото популяризиране сред електората подхранва лансирането му и по високите етажи. Процесът, с други думи, е диалектичен, двупосочен и реципрочен – и в порочността, и в добродетелността общество и личност, редови гражданин и лидер, принц и лакей не само си влияят, повлияват се, а и се съдържат взаимно. Тъй като и в най-демократичните общества държавническите висини са труднодостъпни за нас, простосмъртните, най-добри шансове за противодействие имаме, ако всеки, както съветва Карлос Кастанеда, тръгне от себе си. Това обаче не става на практика. Питайки се защо, един античен римски мислител с огорчение установи, че всеки от нас запретва ръкави да громи външното зло, срещу което често е безсилен, а не насочва усилията си към злото в себе си, което му е подвластно.

Така или иначе, онези многобройни мои колеги по перо, които се жалват от разпада на ценностите в ново време, имат донякъде право. От което формалнологически следва, че донякъде и нямат право. Къде и доколко имат право, е, струва ми се, видимо – корупционните скандали на всички равнища в държавния, в обществения, че и в частния сектор и господстващото по улиците не само на големите градове насилие го илюстрират ден след ден. По-невидимо, по-трудно доловимо, по-неразпознаваемо е къде и кога нямат право. Нямат право според мен тогава, когато, съзнателно или не, дума по дума превърнат разобличаването на порочността, колкото и действителна да е тя, на новото време в носталгия по старото време. Сиреч когато от критичните им тиради ни лъхне въздишката, че, видите ли, под слънцето на мира и социализма децата ставали в трамвая, за да отстъпят мястото си на възрастен пътник; добросъседството било на почит – хората, особено в малките селища, се поздравявали най-учтиво; обединени в тимуровски команди, чавдарчета и пионерчета чистели домовете и прекопавали градините на старците от квартала; от градските улици и заведения били прогонени всички хулигани и т. н., и т. н. – та чак до спретнатия външен вид на строителите на социализма.

Всички тези елементи на комунистическия морал не са мистификация – те действително съществуваха. Аз съм жив свидетел на техния триумф и ако, въпреки това, ги наричам не добродетели, а елементи на човешкото поведение, си имам своите основания, които ще споделя. Не са добродетели според мен, защото са въдворени чрез насилие и чрез насилие са поддържани и контролирани. А добродетел, наложена чрез насилие, няма. За да бъде едно качество или дори само една постъпка добродетелна, тя трябва да бъде израз на съзнателен свободен избор, на свободната воля. Това е така, защото свободата е не просто и само добродетел, а висше благо, чието върховенство легитимира всички останали духовни блага. И не само духовните – дори произведените чрез насилие материални блага не обогатяват, а оскотяват едно общество. Ето защо, доколкото насилственият труд е престъпление, за мен основоположникът на метода на социалистическия реализъм, Максим Горки, който десетилетия наред ни бе натрапван от партийната идеологическа пропаганда като литературен и граждански идеал, е знаменосец не, както ни учеха, на прогреса, а на престъпността. В такъв той го превърна, обстоятелството, че е първият автор в руската и световната литературна история, възпял (именно възпял, а не просто отразил) принудителния труд в съветските наказателни лагери.

Що се отнася до възпитаните и спретнати деца и младежи на комунистическото общество, и тяхното възпитание бе продукт на насилие – насилието, под чието господство протичаше и изтичаше безследно от пустото в празното и целият граждански живот. А иначе и днес моят син отстъпва място на възрастните и немощните в трамвая, защото така съм го учил от малък. Правя го и аз, защото и мене така са ме учили от малък мама и тате. А техните уроци са незабравими, защото са протекли не под надзора на партията-ръководителка, а под знака на любовта. Няма що: любовта е по-убедително начало от партийността, родителската загриженост теши и топли повече от партийната грижа за човека. Която има качеството да обезчовечава – отново защото е продукт на насилието. Вярно е също, че навремето от улиците бяха прогонени хулиганите, но тяхното улично насилие бе ликвидирано със силата на по-могъщото, на държавното, на тоталното насилие, удавило цялата ни страна. Става дума значи не за установяване на един правов ред, а за тотално обезправяване, за победа на крупното, централизирано общодържавно зло над по-дребните злодеи и злодейства по места. От което пък закономерно следва, че краен победител е не обществената нравственост – краен победител е безнравствеността, въдвореното по ведомствен път насилие над личността, господството на институцията над духа. Тъкмо затова всички добродетели, с които ветераните на комунизма и техните многобройни днешни последователи показно се кичат, са измамни. Една измамност, която, скрита зад завесата на ловки пропагандни постулати, често остава неразпозната. Коментирайки парадоксалността, с която англичаните усвояват римския начин на живот, Корнелий Тацит отбелязва: „Неопитни, те наричаха култура онова, което е било част от робството.” Всъщност не древните островитяни – лично днешните български носталгици по мистификациите на зловещото комунистическо минало е портретирал античният римлянин…

Автор:Димитър Бочев bulgariaanalytica

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉