Разказ на Бай Ибрахим от с.Шейново за ужасите по време на възродителния процес (СТАТИЯ)

С нас - мюсюлманите се заловиха през 1972 - 74 г. Не съм видял добро оттогава. Изселиха ни от Благоевградско. Там, в село Корница, имаше 6-7 души Застреляни. Докараха пожарни и караха хората да чистят кръвта с метли а след това никой не научи, къде са закопани труповете!

Със семейството си се заселих в Шейново и започнах работа в Завода за инструментално оборудване Казанлък. Мислехме, че тук поне ще ни остават па мира а то-цялото ръководство на предприятието се изреждаше да заплашва, че ще ме бият. Директор тогава беше Филип Димитров от Казанлък. Един ден  бях на работа и ме затвориха в постройката на управлението. Държаха ме 24 часа затворен и гладен. После ме пуснаха, но в Шейново, с пистолет на тила,ме вкараха в една от стаите на училището. "Ти ли си най-големият бабайт в селото, бе ?!" -ми викаше единият. Бяха много. Все от селото. Атанас Арнаудов, Тенчо Корумилев,Димитър Пинтев,Христо Конкулов,Филип Мартинов, ясеновският милиционер Ненко "Ако щете ме убийте - името си не сменям" - им казах. Единият си свали сакото и започна да ме бие с юмруци.

После ми държаха ръката да драсна чертичка в предварително подготвения паспорт.

Синът ми служеше в Пещера, в строителни войски. Началникът на поделението му казал, че може да си смени името, ако иска, ако не - няма да го закачат.Пуснали го 6 дни отпуск за награда. Когато отиде в кметството да му подпечатат книжката,кметът Кърпачев му казал да си смени името иначе ще го задържи. Синът ми излязъл от кметството и се прибра в къщи. Вечерта към 2 часа ,петнадесетина души наобиколиха къщата и крещяха, че ще разбият вратата. Казах им, че нямат право, но те не си отидоха.

Синът ми скочи през прозореца.Партийният секретар, Иво Геров стреля с пистолет след него и извика:Дайте ми пушката, тоя май е избягал от поделението си. И да го убием - няма загуба."

Синът ми избягал в Казанлък. Смениха името му, след като се уволни. Прибраха го в кметството и му смениха паспорта.

Седях на простичкия стол до него и слушах. Не посмях да го прекъсвам с въпроси. Виждах един улегнал, възрастен човек пред себе си. С тих, ясен говор и открито лице държеше напуканите си ръце върху коленете.Очите му излъчваха дълбока тъга, тъгата на онзи човек, когото в собствената родина са преследвали и унижавали безспир - само за това, че името му е по-различно от нашите. И от простичкия му разказ за това, което се беше случило с него и с хилядите като него, прозираше ужасът на чудовищното отдалечение между всички нас - толкова голямо, че не сме могли да усетим скритата рана, пълзяща отново по снагата на народа ни.

Димитър ВАСИЛЕВ-Вестник "Домино" 17 март,1992 г
Снимка:Интернет

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉