10:33
Под моментите за снимки обаче стои огромна държавна машина, пропагандираща се с постиженията на своите спортисти. Организираният спорт започва да се политизира от 30-те години на ХХ век, разказва спортният журналист Теодор Борисов. Завършил „Съвременна история“ в Софийския университет, в докторантурата си той решава да комбинира поприщата си и изследва „Спортът като политика и пропаганда в социалистическа България“. През миналото столетие спортът лека полека започва да бъде част от многобройните съревнования на голямата политика. Хитлер легитимира режима си с Олимпийските игри в Берлин през 1936. Още преди това целият живот на младежите в Третия райх е организиран около създадените гимнастически дружества. Освен всичко, така германската младеж се подготвя физически и за приближаващата война, уточнява Борисов. Олимпийските принципи се превръщат в пропагандни инструменти. Това няма да подмине социалистическа България. След 1944 на дотогава любителския спорт в България му предстои коренна промяна. „В България създаването на ръководен спортен орган е едно от първите неща, които се случва след 9 септември 1944г. Старите организации са забранени, клубовете са реорганизирани“, разказва Борисов. Както във всички сфери на живота, и в тази новата власт следва съветския модел. До началото на 50-те той предполага изолационизъм. Сталин не вижда смисъл от участие в капиталистическите състезания. Българският олимпийски комитет е обявен за фашистка организация. Гражданите са призовани да участват в масови движения като „Готов за труд и отбрана“. Идеята е всеки човек да може да покрива нормативи по тичане, плуване, по желание и стрелба. Организират се и различни първенства и спартакиади на национално ниво. В началото на следващото десетилетие курсът се променя. Комунистическите лидери решават, че големите спортни мероприятия могат да се използват с пропагандна цел. На игрите в Хелзинки през 1952г., България ще спечели първия си медал – бронз на Борис Георгиев-Моката в бокса. Умовете на милиони вече са насочени към спортния терен.
Стефка Костадинова преди да постави все още действащия световен рекорд във високия скок през 1987
БСФС и постановленията на БКП - мегаструктурата на соцспорта В следващите десетилетия в България се развива мащабно спортно движение на всякакви нива – държавата влага огромни средства в създаването на шампиони, построяването едновременно на стадиони, басейни и обикновени площадки. Развиват се и международни връзки по спортна линия. Всичко това от 1958 е под шапката на една организация – Българският съюз за физкултура и спорт. „Идеята на БСФС е да централизира всички спортни федерации и това да е органът, който да контролира всичко“, обяснява Борисов. Приходите от Спортния тотализатор и управлението на спортните имоти също са отговорност на съюза. „Периодично се появяват постановления и разпореждания на Министерски съвет, т.нар. Партийни директиви. Те засягат развитието на определени спортове. Например през 1969 излиза Постановление 48 за развитието на борбата. Оттам нататък този спорт, който и преди това се радва на популярност, реално се превръща в национален“, разказва журналистът. През годините на социалистическо управление българските борци донасят 14 златни, 27 сребърни и 15 бронзови медали от Олимпийски игри. Причината са целенасочените усилия на държавата. Повече или по-малко успешни постановления на Министерски съвет е имало също за художествената гимнастика, зимните спортове и в други дисциплини. При проблеми, партията може да действа и твърдо и да налага нов курс. Така се случва след световното по футбол през 1970, след което "Работническо дело" излиза с прочутата програмна статия "Докога ще се търпят недъзите в българския футбол", довела до цялостна реорганизация в този спорт. Директивит обаче са въпрос и на международни отношения.
Кои спортове ще са „българските“?
„Макар и грубо, спортната организация в бившия соцлагер може да се сравни с разпределението на производствата в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)“, смята Борисов. Лидерите на Източния блок имат идея страните им да вземат максимален брой олимпийски медали. Нужно е разделение на труда. В Полша и ГДР се развива лека атлетика, германците се специализират и в плуването. България се насочва към борбата и вдигането на тежести. Заедно с Румъния, влагаме много усилия и в художествената гимнастика. Мастодонта СССР се бори за отличия във всички дисциплини. „Няма разпределение на медалите в проценти, но има обща идея социалистическите страни да вземат максимално много отличия и да прокарват обща политика в международните спортни организации“, разказва журналистът. По този начин определени спортове се превръщат в национален приоритет. Освен специалното отношение към развитието на треньорите и състезателите, внимание се обръща и на „задните пътеки“ - допингът, влиянието върху съдии и т.н. Естествено, българските спортни успехи през социализма не изключват леката атлетика или футбола. Партийните директиви обаче определят здравите мъже и изящните жени за националните ни емблеми.
„Златните момичета“ и злощастните момчета Подбраните „български“ дисциплини се радват на инвестиции в структурите и методиката им.
Големите треньори като вече покойния Иван Абаджиев в щангите или Нешка Робева в гимнастиката не жалят усилия в развитието на „златните“ си състезатели. Още през социализма изплува обратната страна на медала. Златото означава психически тормоз, специални медикаменти, адски диети и пиене на вода от тоалетните казанчета. Целта оправдава средствата. Националните политики обаче водят до ефект на доминото, обяснява Борисов. „Колкото повече се трупат успехи, толкова повече момичета и момчета ги записват на тренировки, а партията отделя още повече средства за подготовката им.“ Специално художествената гимнастика има особена пропагандна стойност. „От Исландия до Африка се търсят наши треньорки. Ансамбъла и индивидуалните състезателки получават покани за най-различни изяви зад граница. Така например в Япония те постепенно придобиват култов статут“, разкрива Борисов. Други спортисти обаче са ощетени от политическия характер на спорта. Борецът Александър Томов е многократен световен и европейски шампион. Очаква се през 1984г да се пребори и за олимпийско злато. България обаче бойкотира игрите в Лос Анджелис, САЩ. Подготовката на Томов и още много български спортисти, съобразена изцяло с олимпийския цикъл, остава напразна. През 80-те с пълна сила тече и Възродителният процес. „Боксьорът Исмаил Мустаков става Ивайло Маринов. Така става известен по света и след 90-та решава да запази българското си име“ Наим Сюлейманов обаче отказва да е Наум Шаламанов. Така България губи един от най-големите си щангисти, който под името Наим Сюлейманоглу печели 3 златни олимпийски медала за Турция между 1988 и 1996. Първото му отличие е и първа олимпийска титла за Турция изобщо.
Атлетът-аматьор Спортистът трябва да се вписва в критериите на политическата идеология. Самите клубове се развиват на ведомствен принцип.
Народната армия осигурява условията за състезателите на ЦСКА в различните спортове, милицията тези на „Спартак“ (София) и по-късно Левски-Спартак, мините и заводите в Перник се грижат за местните „Миньор“ и „Металург“ и т.н. „Спортистите са аматьори. Те се водят на работа в предприятията като инструктори по физкултура. Имат съответните за ведомството чинове и заплати, но реално са спортисти. Нямаш случаи, в които състезател на „Левски-Спартак“ е първа смяна в милицията и след това отива да тренира“, разказва Борисов. Това има различни плюсове. Състезателите в софийски клубове се ползват с преференции за получаване на апартаменти. „В „Миньор“ се водиш на работа в съответната мина, на която си виждал само външния вход. Това обаче е първа категория труд, с по-ранно и по-добре платено пенсиониране“, допълва журналистът. Атлетът-аматьор на хартия се вписва в официалната идеологическа линия – това са хора, ангажирани наравно в спорта и прогреса на обществото. Хора като легендата на футболния „Левски“ Георги Аспарухов-Гунди властта превръща в емблема на добродетелите - едновременно спортни майстори и "синове на партията и народа", както го определя една от главите на биографичната му книга. Реалността обаче е друга. От една страна аматьорския спорт е източник на привилегии, а част от спортистите съвсем не са изтъкани само от добродетели. Колеги на Гунди, еднакво обичани от публиката, като Никола Котков или Георги Соколов са неизменна част от нощния живот на София. Корупцията в спорта също не съответства на „социалистическия морал“, но е налична. Противно на очакванията на много хора, цели национални състезания не са се „нареждали“ на високо партийно ниво, твърди Борисов. Има обаче доказателства в стенограми от различни конгреси на спортните федерации за уговорени срещи дори в спортове като борба и шахмат. Причините са много. Ведомственият принцип може да доведе до това определено предприятие да се бори за субсидии чрез спортния си отбор. „Колкото по-висок е статута на съответния клуб или ведомство, толкова повече той може да влияе на съдии или други отговорни фактори“, смята още Теодор Борисов. На регионално ниво, особено във футболът, ситуацията не е по-различна от днешната. "Домакинството в "Б" групите е определящо и ако не свири за домакините, съдията може и да си тръгне набит", разказва за документирани случаи Борисов. През 80-те тогавашният ръководител на българския футбол Димитър Николов - Мобуто дори влиза в затвора заради повсеместно уреждане на мачове. Георги Аспарухов вдига титлата на "Левски" през 1965г.Източник: YouTube Футболът – опиум за масите „Царят на спортовете“ има по-особен статут. Той се развива извън системата за подготовка на важните олимпийски медалисти. По-голямата му атрактивност обаче пълни стадионите. „Това не е спорт, а социален феномен“, изтъква Борисов. Популярно е възприятието на столичния ЦСКА като футболна „емблема“ на социалистическия режим. „Армейците“ имат достъп до най-добрите футболисти в България, които рано или късно трябва да преминат през наборна военна служба. Наред с това са захранвани и от други „военни“ отбори“. „Те действително играят ролята на витрина на прохождащия социалистически спорт“, защото играят в големите турнири, обяснява Борисов. Доминиращата функция на „червените“ обаче е преувеличена, а вечният враг „Левски“ и други отбори също се радват на ведомствени привилегии, смята Борисов. Затворената социалистическа система има и плюсове. „Един провинциален отбор може да запази ядро от играчи в продължение на 10 години“, поради липсата на трансфери. Добър пример е Марек (Станке Димитров), по-късно Дупница. В средата на 70-те отборът не само е фактор в националното първенство, а постига победи на международната сцена, включително срещу шотландския Абърдийн на легендарния треньор сър Алекс Фъргюсън и германския колос Байерн (Мюнхен). Баварците са победени с 2:0 в драматичен мач на ст. „Бончук“ през 1977. Трудно е да си представим съвременния Марек да достигне до изиграване на такъв спектакъл.
Оправдана ли е соцносталгията в спорта?
„Изобщо не би трябвало да се чуват негативни нотки за спортната система през социализма“, смята Борисов. Той дава пример със сегашната методика, по която Великобритания подготвя олимпийците си и която не се различава от тази в социалистическите държави. „След 90-та година в България се тръгва изцяло по линия на отрицанието, както се е случило и след 1944. Системата се разрушава. Борците, част от „Олимпийски надежди“, се превръщат в основните престъпници в страната. Стигаме до днешния момент, в който 2 или 3 медала на Олимпиада се възприемат като успех“, смята журналистът. Що се отнася до другата страна на спорта, тя не се е изменила. „Винаги е имало допинг или влияние върху съдии. Както в България, така и в СССР или САЩ. Не трябва изцяло да се отрича тази спортна система. Нужно е да се даде балансирана оценка и не пречи положителните страни от нея да се възприемат наново.“
Източник: Vesti.bg.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук