Страшният четвъртък преди Великден на 16 април,1925 година

От ляво на дясно, седнали: Крум Луков, Йордан Милев, Аврам Стоянов. 

Прави: Асен Киселинчев, надзирател, Георги Чулев, Кръстен Раковски, Владимир Томов.

Кърджалийски околийски затвор.

Един разказ на Георги Милев (син на Йордан Милев):

— Денят, за който искам да разкажа, беше 16 април 1925 година, четвъртък, преди Великден. И аз като всички деца се събудих с радостно нетърпение: днес се боядисват яйцата. Сетнешните събития обаче нямаха нищо общо с моето момчешко вълнение.

Беше около три часът след обед. Децата от махалата се бяхме събрали на улицата пред дома на наше другарче. В един миг необикновено силен взрив разтърси всичко наоколо. Изплашихме се, но не бързахме да се прибираме. Настъпи необичайно оживление по улиците. Най-напред видях един млад комшия — не знаех името му, но го познавах по физиономия. Беше с окървавено лице и притискаше челото си с кърпа. (По-късно узнах, че този човек е художникът Александър Жендов) Минаваха уплашени, из прашени хора, някои с драскотини или рани, други — превързани с бинтове. Наблизо се намираше складът на търговците братя Паланкови. Забелягах,, че един младеж започна да лепи позиви върху дървената ограда. Дали беше налепил два-три, когато двама конни полицаи се доближиха с извадени шашки и буквално го притиснаха до оградата. Единият замахна и видяхме труп, разсечен на две. А те удряха и удряха. Насъбраха се хора, разпръсваха ги. След минути спря файтон. Свалиха торбата за зоб и напъхаха в нея насеченото тяло. Камшикът на кочияша изплюшя и файтонът изчезна по ул. „Цар Симеон“. Гледката беше страшна. И сега, след толкова години, тя е пред очите ми. Ужасен, побягнах да разкажа на мама. Никой не знаеше какво точно се е случило. След време татко се прибра — напуснал работа в печатницата. Каза, че е извършен атентат в църквата „ Св. Неделя“. Първото му предположение беше, че е провокация: „Сега ще обвинят комунистите и ще искат да се раз-
правят с нас. Положително ще ме арестуват.“ Мама го увещаваше да се укрие за няколко дни. Той решително отказваше: „Това означава, че се чувствувам виновен и че атентатът действително е дело на комунистите.“

Часовете минаваха бавно. Мълчаливо напрежение беше обхванало всички. Стояхме на тъмно. Изпратиха сестра ми и мен да си легнем, но сън не ни хващаше. Скоро тишината беше нарушена от стъпки на много хора по плочника.Скочихме. През перденцето, без да палим осветлението, видяхме, че  дворът е пълен с униформени и цивилни, а срещу прозореца е насочена картечница. Заблъскаха с приклади по вратата. Татко, привидно спокоен, отвори. Нахвърлиха се върху него. Ние заплакахме. Започна обиск. Извадиха и кюнците от печката. Книгите, без дори да ги поглеждат, пъхаха в един чувал. На масата беше „Клетниците“ — и тя отиде в чувала, който никога не се върна. Поведоха татко без всякакви обяснения. След два дни отведоха и брат му Славе, когото вече никога не видяхме. Страшни предчувствия се вселиха в дома ни. Научавахме за все нови и нови арести. Никой не знаеше къде са задържаните. Отпращаха ни от участък на участък с думите: „Тук няма такъв.“ Скоро се разбра, че по-голямата част от арестуваните са в "Обществена безопасност". Не допускаха до тях никого от близките. Събирахме се на отсрещната страна на реката по бул. „Сливница“. Взирахме се с надежда, че ще зърнем нечие познато лице зад решетките. Така — всеки ден, седмици наред. Дежурихме ту аз, ту майка ми, ту сестра ми, често и тримата. Случваше се, макар и рядко, някой от арестуваните да бъде освободен. Цялата тълпа се втурваше към него. Всеки питаше за „своя“ — жив ли е?

След около два месеца, през юни, бях „на пост“ и едва повярвах на очите си: на най-горния етаж, опрян на решетката, видях татко. Не мога да опиша какво ми стана. Помня, че изкрещях силно: „Татко-о-о“, и замахах с кърпа. Сред мно-
жеството той също ме видя и ми махна.

Учениците вече бяха във ваканция и нашето училище „Константин Фотинов“ беше превърнато в затвор. Той не беше така страшен — обикновено след него идваше освобождаване. Научихме, че татко е преместен тук. Сега можехме и по-често да го виждаме. Един ден чухме съседско момиче да вика: „Лельо Кико, чичо Йордан си идва!“

От разказите на татко след време научих какво се е случило. Започнали с разпит и инквизиции. След това го затворили в една стая, където арестуваните били наблъскани като хамсии в кутия. Прозорците нямали решетки, затова били обковани. Всички били нахвърляни върху голия под само с по едно одеяло. При физиологични нужди чукали продължително по вратата и дежурният полицай ги придружавал. Нощем, когато изгаряли трупове в пещите, парното пращяло, в стаите оставали без въздух. Лампите светели цяла нощ. Към един-два часа след полунощ се чувал зловещият вой на „черните камионетки“. В стаята влизали военни и цивилни, всички с домино на очите. Те почти не говорели, само с бича или сабята посочвали този, който трябва да ги последва. Това бил мигът на раздялата. Който излезел, не се връщал. Дошъл ред и на татко. Простил се с другарите си. Двама цивилни го повели. По стълбите към „мазето на смъртта“ срещу тях се задал някакъв полковник (татко разпознал пагоните), също с домино на очите. „Къде?“ Единият от агентите отговорил: „Там.“ Последвал зашеметяващ удар по лицето и кратко разпореждане: „Върнете това куче, искам лично да се разправя с него!“ Върнали го. Вече никой не го потърсил. Кой и защо е спасил татко по този начин — дълги години сме гадали. Явно, че е бил човек, който го е познавал, и то добре. Може би някой съгражданин. „Рано или късно ще разбера кой е. Той ще ме потърси, ще има нужда от мен“ — казваше татко. Но никой никога не го потърси. Може би спасителят му не е вече между живите. Но е спасил един живот.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉