Някакво младо момиче оставило стръкче здравец. Бабата го посадила. Всички в стаята на старческия дом се грижат за него. Здраве им носел.
Беше през 1986 година в един голям студ. А и домът за стари хора се намираше далече. Бях видяла много човешки мъки, алчни синовни погледи, миризмата на лавандула не можех вече да понасям. Преди да отида при болните и неподвижните, за да поставят пред мен подписа си (кой за имот, кой за пари, кой за . . пенсия), старите пръскаха стаята с лавандулов спирт. А аз носех в чантата си стръкче здравец и го помирисвах, като излизах навън. Отглеждах го в саксии, в сандъчета, топях го в менчета. Какво чудесно цвете е то, от корен се захваща, с коренища расте, всяко стъбълце от корена на другото взима сила. И затова водата, в която е натопено, не замирисва, затова е толкова непретенциозно. Коренът му е здрав.
А къщите, в които влизах, не бяха със здрави корени — тънки, хилави, подхранвани с пари, с имоти. И чашата вода, поднесена на стария човек, е дадена със сметка.
—За какво ще ходим в дома за стари хора? — попитах аз.
—Жената трябва да ми подпише пълномощно, за да й получавам пенсията — отговори мъжът.
Тогава поисках да ми осигури превоз. Дори не го и погледнах. А в таксито той започна да ми разказва. Останал вдовец. За три малки деца не можел сам да се грижи и се оженил. Тя отгледала децата му. И нахранени, и облечени били. И прибрани в свой дом. Пораснали. Тя пак ходела — при дъщерята да помогне в почистването, при снахите — нещо да им ушие, на внуците да се порадва. И никога с празни ръце. Но. . . паднала лошо и сега не може да ходи. Няма кой да я погледне — мъжът й има задух. Те, децата, сега се сетили, че имат не майка, а мащеха. Три месеца старата жена си изгледала очите, някой от тях вратата да й отвори. Но лоша дума не казала.
Помръкнаха очите на старата жена, като ме видя. Друго лице очакваше да види, затова заплака. Подписа се. Аз й подадох стръкчето здравец от чантата си, а тя го целуна.
— Все така плаче, а аз плача, като си тръгвам. Всеки ден идвам — сутрин и вечер. Говорим си, а тя ме пита за децата, за внуците ... И аз измислям. Та знам ли как са! И родния си баща не поглеждат, нали само една пенсийка ми остана.
Сбогувах се със стария човек и си тръгнах. Не исках да види сълзите ми, от срам за собственото си буздушие, от гняв пред чуждата нехайност. Срамувах се и от коренчето здравец в старческите ръце, и от благия син поглед . . .
Женицата запазила цветето. Останало то в стаята, стръкче топлина от света. Стариците си отивали завинаги от стаята, а здравецът оставал . . .
Автор:Бистра Борисова
Беше през 1986 година в един голям студ. А и домът за стари хора се намираше далече. Бях видяла много човешки мъки, алчни синовни погледи, миризмата на лавандула не можех вече да понасям. Преди да отида при болните и неподвижните, за да поставят пред мен подписа си (кой за имот, кой за пари, кой за . . пенсия), старите пръскаха стаята с лавандулов спирт. А аз носех в чантата си стръкче здравец и го помирисвах, като излизах навън. Отглеждах го в саксии, в сандъчета, топях го в менчета. Какво чудесно цвете е то, от корен се захваща, с коренища расте, всяко стъбълце от корена на другото взима сила. И затова водата, в която е натопено, не замирисва, затова е толкова непретенциозно. Коренът му е здрав.
А къщите, в които влизах, не бяха със здрави корени — тънки, хилави, подхранвани с пари, с имоти. И чашата вода, поднесена на стария човек, е дадена със сметка.
—За какво ще ходим в дома за стари хора? — попитах аз.
—Жената трябва да ми подпише пълномощно, за да й получавам пенсията — отговори мъжът.
Тогава поисках да ми осигури превоз. Дори не го и погледнах. А в таксито той започна да ми разказва. Останал вдовец. За три малки деца не можел сам да се грижи и се оженил. Тя отгледала децата му. И нахранени, и облечени били. И прибрани в свой дом. Пораснали. Тя пак ходела — при дъщерята да помогне в почистването, при снахите — нещо да им ушие, на внуците да се порадва. И никога с празни ръце. Но. . . паднала лошо и сега не може да ходи. Няма кой да я погледне — мъжът й има задух. Те, децата, сега се сетили, че имат не майка, а мащеха. Три месеца старата жена си изгледала очите, някой от тях вратата да й отвори. Но лоша дума не казала.
Помръкнаха очите на старата жена, като ме видя. Друго лице очакваше да види, затова заплака. Подписа се. Аз й подадох стръкчето здравец от чантата си, а тя го целуна.
— Все така плаче, а аз плача, като си тръгвам. Всеки ден идвам — сутрин и вечер. Говорим си, а тя ме пита за децата, за внуците ... И аз измислям. Та знам ли как са! И родния си баща не поглеждат, нали само една пенсийка ми остана.
Сбогувах се със стария човек и си тръгнах. Не исках да види сълзите ми, от срам за собственото си буздушие, от гняв пред чуждата нехайност. Срамувах се и от коренчето здравец в старческите ръце, и от благия син поглед . . .
Женицата запазила цветето. Останало то в стаята, стръкче топлина от света. Стариците си отивали завинаги от стаята, а здравецът оставал . . .
Автор:Бистра Борисова
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук