8:08
На третия ден след отстраняването на Живков, 13 ноември 1989 г., се провежда първата среща на хора от формиращата се опозиция и известни интелектуалци с Андрей Луканов. Срещата е организирана от съпругата на Николай Хайтов – Жени Божилова, която е много добра приятелка с Блага Димитрова. Хайтови и Луканови живеят в една кооперация на ул. „Латинка“ 15. На срещата присъстват: д-р Желю Желев, Блага Димитрова, Йордан Василев, д-р Петър Берон, Едвин Сугарев, Тончо Жечев, Деян Кюранов, Марко Ганчев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров, Петко Симеонов и Стефан Продев. По-късно д-р Желев ще нарече тази среща „нищо особено“ и „говорилня“. Единственото, на което от опозицията се впечатляват, е обещанието на Луканов да бъде премахнат член 1 от конституцията, определящ ръководната роля на БКП. Някои автори смятат тази „опознавателна среща“ за полезна. Но други и до днес продължават да я определят като най-сигурното доказателство, че опозицията е назначена от Луканов.
Цяла седмица се оказва необходима и на БКП, и на дисидентите, за да изразят своите цели и намерения пред обществото. БКП го прави на митинг, проведен на 17 ноември, пред Българска народна банка. На него е подкрепено новото ръководство и обявените от него реформи, а своята песенна подкрепа дава и световноизвестната оперна певица Гена Димитрова. Дисидентите от своя страна, (не без дискретната помощ на Андрей Луканов) организират своя митинг на следващия ден – 18 ноември, събота преди обяд, пред храм-паметника “Св. Александър Невски”. Това би следвало да ни доведе до мисълта, че организаторът и на двата митинга е един и същ – Българската комунистическа партия.
Но нека първо проследим първия митинг организиран от БКП в неина подкрепа, след извършения дворцов преврат на 10 ноември. Денят е отново петък, минала е точно една седмица от свалянето на Живков. В същия ден на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски критикува Живков и най-близките му сътрудници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството. В късния следобед площад „Девети септември” е изпълнен с хора. БКП организира общонароден митинг в подкрепа на промените в страната. Чрез организирания митинг, на който се събира огромна маса народ,комунистите превратаджии целят да придадат “демократична” окраска на вътрешнопартийните борби за власт. Този митинг е страшно смешен в своята същност, защото е прародител на днешните “вот на доверие”. Площаден вот на доверие. Емблематично и алегорично е, че се организира пред централния вход на централната сграда на Българската народна банка (БНБ). По-късно ще стане ясно, че докато Младенов, Джуров и Луканов се кълнат в здрава комунистическа честност пред ошашавените софиянци, парите от БНБ и не само от нея вече са били изнесени или са се изнасяли към определени сметки, адреси и личности. Присъстващият на митинга и все още ортодоксален болшевик Павел Писарев ще си спомни години по-късно, че на площада са били изкарани всички сътрудници на ГК на БКП, а нарочни хора със служебна “молотовка” са раздавали художествено изработени табели с лозунг: “Смърт на комунизма”. Като водещ на митинга е привлечена популярната телевизионна говорителка Христина Христова-Кюркчийска. Христова конферира митинга, облечена в скъпо визоново палто, и се кълне във вярност на идеята, но без Живков. На стълбите пред БНБ се издига втора известна примадона, натруфена също в скъпи кожи. Това е Гена Димитрова. Тя със сълзи на очи изпява химна на НРБ. Всички се сополивят, Джуров и униформените ченгета козируват. Убедени в своята поредна манипулация, довчера клелите се във вярност на Тодор Живков си тръгват. Според тях перестройката е победила и в България. Петър Младенов ще завърти един телефон по ВЧ-то на Горбачов, ще докладва, а след това ще иде да пие по едно с приятели.
На следващия съботен ден думата е дадена и на бъдещата опозиция, когато е насрочен митингът на т. нар. неформали. Всичко е по сценарий. Първо митинг на управляващите, после митинг на назначената опозиция. По този повод някои западни издания язвително отбелязват, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го огранизира. Или по-скоро е трябвало една седмица, за да се създаде опозиция.
Денят е 18 ноември 1989 г, часът – 11:00. 50 хиляди (според други източници са били двойно повече) софиянци и гости на столицата изпълват площада пред храм-паметника „Александър Невски”. Митингът е с продължителност над 2 часа.Участниците са от всички възрастови и социални групи, има хора и от провинцията, дошли специално за него. Така нареченият първи опозиционен митинг у нас след 1946 год. е официално организиран от независимите сдружения и граждански образувания. Водещ е Александър Каракачанов, станал впоследствие кмет на София. 29-годишният бъдещ градоначалник обявява, че митингът е разрешен от властта и ще бъде охраняван от Народната милиция.
За организиране на митинга е формиран Организационен комитет, който заседава нeколкократно. В него са влизали представители на следните независими организации и сдружения: Клуб за подкрепа на преустройството и гласността, Независим профсъюз „Подкрепа“, Дружество за защита правата на човека, Комитет „273“, Комитет за защита на религиозните свободи и духовните ценности, Хелзинкско дружество в София, Комитет на репресираните, Литературно-художествен кръг „39“, Независимо студентско дружество и „Екогласност“. Ораторстват: Петко Симеонов, Радой Ралин, Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Блага Димитрова, Жельо Желев (Клуб за преустройство), Георги Мишев, Петър Берон, Дамян Илиев (Екогласност), Христофор Събев (Комитет за защита на религиозните свободи), Едвин Сугарев (Кръг „39“), Петър Гогов (Клуб на репресираните), Емил Кошлуков (Независимо студентско дружество), Костадин Тренчев (Независим профсъюз „Подкрепа“), Румен Воденичаров (Комитет за правата на човека), Любомир Собаджиев (Клуб „237“). Инициатори на протеста са били Петър Слабаков, Петър Берон, Стефан Продев, Светлин Русев, Христофор Събев, Георги Мишев и други известни интелектуалци.
Събитието е открито с реч на Петко Симеонов, която започва с думите „Отдавна сме разбрали, че обществото, което наричаме „развит социализъм“, не е нито развито, нито социалистическо. Това е едно диктаторско, тоталитарно общество, което в името на илюзорното красиво бъдеще съсипа живота на няколко поколения. На мястото на буржоазията дойде една нова потисническа класа – класата на апаратчиците, класата на номенклатурните кадри.” На импровизираната трибуна пред „Александър Невски” един след друг говорят определените за това оратори. На снимките се вижда как всеки чете предварително написано слово. Тогава почти няма оратор, който да говори директно пред множеството. Блага Димитрова каза от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България “от страна на розите в страна на склерозите” и спечелва възторжени овации. Радой Ралин същопроизнася реч, части от която не се харесва на събралото се множество и бивасериозно освиркан от опозиционно настроени граждани. Някои от митингуващите си припомнят, че Ралин е имал партийна книжка, а други се възмущават, че не е достатъчно краен в изказванията си за новото ръководство на БКП.
Всичко е вървяло по сценарий, докато в един момент думата иска Илия Минев – единственият световно признат автентичен антикомунист и политически затворник в България. С помощта на милицията той е изтласкан от организаторите Чавдар Кюранов и Анжел Вагенщайн, след като настоява да говори от името на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). През това време изкарват от името на НДЗПЧ да говори Румен Воденичаров, който се води негов председател и е на нож с Минев. Илия Минев приживе казва ”Така и не ме допуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил така.” Така единственият у нас всепризнат дисидент, изкарал дълги години в затвора по време на комунистическото управление, не е допуснат от Партията да говори от името на опозицията. Демокрацията у нас започва с пълен фарс!
Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът определено е бил голям. Множеството е нямало откъде да знае, че всичко е било режисирано предварително. Първият митинг на зараждащата се опозиция е украсен с плакати против Живков – жертвеното агне на българската демокрация. Но само по вида на лозунгите се разбира, че българският народ не е бил в час какво се случва и не е знаел какво иска. Единият от тях гласи „Смърт на червената буржоазия, да живее Петър Младенов“! Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новият генерален секретар на БКП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказа, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, е споменатия вече Румен Воденичаров, застанал по-късно против СДС. Когато Воденичаров нарича Петър Младенов с обръщението “господин”, тълпата се развълнува, започват откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички си говорят на “другарю”. Официално обръщението „господин” у нас започва отново да се използва година по-късно. Подобни вълнения от трибуната предизвика и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той спомена нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което предизвиква възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо. Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни и те не приемат по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Хората се радват, че е свален един омразен диктатор като Живков, но още не смеят да се обявят против новата политика на БКП. На митинга обаче се чуват и възгласи за нови избори “веднага” и един от ораторите – Александър Каракачанов основателно отговоря, че трябва организация и време за това.
Първите лица на промяната са предимно интелектуалци – писатели, философи, учени, които оформящата се политическа класа изхвърля бързо като чуждо тяло. Днес почти никой от тях няма място в политиката. Революцията изяжда децата си! Само месец по-късно хората, които говорят на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. По-малко от месец след първия митинг има втори, на който се издигат лозунги “БКП в Сибир”, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд. Към момента на първия митинг, ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Блага Димитрова, Марко Ганчев и др. Отначало те приемат “помилването”, но по-късно сами напускат партията.
Народът и интелектуалния елит на нацията явно не е бил готов за свобода и демокрация, което спомага да бъде лесно употребен от силите на деня и впоследствие разединен, а белезите на погрешното начало на прехода у нас могат да се забележат с просто око и до днес – 24 години по-късно, когато разединението между хората, като че ли е по-силно от всякога!
Използвани са различни източници от Интернет, с публикации във връзка с темата.
(в-к „Труд”, „Блиц”, „Е-вестник”, omda.bg, и др.)
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук