Трите фалита на България за които никой от нас не разбра..

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉