Очевидец на ужасът в Студентски град на Коледа през 1974 г. разказва

Беше 1974 година. Бях студент в София и живеех на общежитие в Студентски град. В навечерието на празниците от Стара Загора пристигна „голямата ми любов” Маруся. На 25-ти декември се разхождахме дълго в града, купихме разни деликатеси за ядене, като не пропуснахме и попътните магазини за дребни подаръци. В края на деня се добрахме с трамвая до спирката на автобуса за Студентския град. Вече се чувствах уморен и премръзнал, та затова посрещнах с неохота предложението на Маруся да се отбием в близкото кафе. Но тя се „запъна”- кафе, та кафе. Напразно й обяснявах, че в стаята си имам кафе и можем да си сварим веднага след като се приберем, защото бяхме само на пет минути от блока. Нервирах се на тая нейна упоритост, но накрая отстъпих. В кафенето беше топло, пълно с цигарен дим и весело студентско настроение. Раздразнението ми бързо отмина и прекарахме близо час в приятни разговори, отпивайки от кафето, подсилено с малко коняк „Плиска”.

Отпочинали и развеселени, тръгнахме към блока. Отдалече съзрях оживление на стълбите пред входа. Имаше спрени няколко коли и хора притичваха в разни посоки. Забързах се, защото явно ставаше нещо… Бях избран за командир на Доброволния отряд (ДОТ) и имах отговорност за реда в блока. Вече имаше сбивания между групи от арабски студенти, негрите също се биеха помежду си и се налагаше да ги разтърваваме – понякога с помощта на милицията.

Затичах се към входа. Видях, че вкарват в частна кола човек в безпомощно състояние и шофьорът потегли с бясна скорост. В този момент от фоайето изкараха пред блока втори кървящ човек. Момчета и момичета се движеха наоколо в хаотичен транс. Опитвах се да разбера от някого какво става, но получавах само несвързани отговори.

Портиерката ме видя през стъклото на портиерната и източи глава като жираф през малкото прозорче. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, а очите – подпухнали и зачервени, се опитваха да изскочат от орбитите си.

– Къде ходииииш? Виж, кво става тукаааа! (Като командир на ДОТ* имах стая на партера до портиерната, за да бъда под ръка в случай на нужда.)

– Звъни в милицията – викнах аз.

– Звъня, ама не идваааат – изви отново тя.

Трябваше да разбера какво става и – напълно забравил за гостенката, се втурнах към асансьора. В този момент човешка вълна се изля по стълбите от горните етажи. Едни бягаха навън, други се втурнаха по дългите коридори на партерния етаж. Влизаха в първата отключена врата и се залостваха вътре. Увлечен от мнозинството и поддал се на мигновена паника се озовах в някаква стая, притиснат между тежко дишащи момчета и момичета. Дочух сирени и си помислих, че пристига милицията, но някой, който гледаше през прозореца, викна, че са дошли линейки и че изнасят още хора навън. Чувствах, че е крайно време да предприема нещо. Разбутах телата, подпиращи вратата, и изтичах към централното фоайе. От горните етажи се спуснаха студенти, които викаха:

-Хванаха го, хванаха го!

Нямах представа кого са хванали и кои са го хванали, нямаше време и да разпитвам. Отвън се чу воят на множество сирени на милиционерски коли. Пристигнаха накуп и наобиколиха блока. Десетина униформени се втурнаха във фоайето. По-късно разбрах, че са дошли с такова закъснение, защото са чакали да се съберат достатъчно коли, за да могат да обградят сградата. Няколко милиционери наобиколиха портиерката и се опитваха да разберат нещо от паникьосаната жена. Съзряла ме, тя ме посочи с думите: „Този е шефът на Доброволния отряд”. Някакъв началник се насочи към мен, а другите тръгнаха бавно и предпазливо по стълбите с пистолети в ръце. Спрелият се при мен ми обясни тактиката набързо. НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ БЛОКА, ВСИЧКИ СТУДЕНТИ ТРЯБВА ДА СЕ ПРИБЕРАТ ПО СТАИТЕ ДО ИЗЯСНЯВАНЕ НА СИТУАЦИЯТА.

Фоайето беше пълно с изплашени младежи, които милицията не пускаше да излязат. Навсякъде имаше стъпки от множеството крака, прегазили кървавите локви. Въздухът беше наситен с миризма на пот, кръв и урина. Вече бях забелязал в тълпата няколко момчета от отряда. Изтичах и им предадох нарежданията на милиционерския началник. Започнахме да убеждаваме студентите да се приберат по стаите. Тези, които живееха на горните етажи, се страхуваха да се върнат и се вмъкваха в най-близките врати. Едно момче заяви, че няма да остане в блока и скочи през един прозорец. Явно до стената на сградата е имало притаени милиционери, защото няколко се хвърлиха върху него, ступаха го с палките и му надянаха белезници.

По едно време някакъв милиционер се разкрещя по радиостанция от горните етажи и негови колеги от фоайето хукнаха нагоре. После се разбра, че в този момент младежите, заловили убиеца, се борели с тълпа разярени студенти, напиращи да линчуват стрелеца. С момчетата от отряда тръгнахме към горните етажи. На всяка етажна площадка стояха милиционери с пистолети и се вторачваха подозрително във всеки появил се. Трябваше на всеки етаж да обясняваме кои сме и къде отиваме. Те вече знаеха, че има заловен, но допускаха, че заради многото жертви може да има и съучастници.

Получихме нова задача. Започвайки от последния етаж, трябваше да минем от стая в стая и да изкараме студентите навън. Там униформените се бяха организирали да проверяват личните документи, да събират свидетелски показания и да разпитват всички, които не бяха жители на блока. Повечето от студентите не чакаха втора покана.

Грабваха палтата и тръгваха навън. Имаше обаче такива, които се бяха барикадирали в стаите и отказваха да излязат. Други стояха затаени зад залостените врати и не отговаряха на настойчивото ни чукане. Мнозина не бяха разбрали, че убиецът е заловен, други допускаха, че може да има съучастници и е опасно да се излиза. Пред всяка заключена врата ние казвахме кои сме, защо чукаме, какво искаме и защо трябва да се излезе от блока. Когато увещанията не помагаха, заплашвахме, че ще дойдат ми-лиционерите, ще разбият вратата и ще пуснат вътре настървените кучета. (Така се правеше, ако има подозрение, че някъде се спотайва въоръжен престъпник). Понякога се оказваше, че водим монолози пред заключени празни стаи, защото много студенти вече бяха заминали за празниците по родните си места.

Имаше куриозни случаи да намирам хора, скрити под леглата. Чукам на вратата – няма отговор. Натискам бравата и влизам. Лампата свети, в пепелника гори цигара, а човек не се вижда. Навеждам се да погледна под леглото, а притаилият се отдолу се опитва да ме ритне в лицето. В следващите подобни ситуации вече бях много по-предпазлив – още открехвайки вратата започвах да обяснявам на висок глас кой съм и защо идвам. Влизах предпазливо, защото разбрах, че има голяма вероятност някоя паникьосана студентка да ме тресне с тиган по главата.

Друг куриозен случай. Тропам настойчиво по една врата – защото разбрах че вътре има някой, и след минута към мен се хвърлят няколко милиционери с насочени пистолети. Оказа се, че една студентка се подала до кръста през прозореца и неистово крещяла, че убиецът се опитва да влезе в стаята й.

Паниката може да накара хората да вършат невероятни неща, понякога надхвърлящи нормалните физически възможности. Спомням си, че влизайки в антрето на една от стаите съзрях неподвижно босо момиче. Преди да успея да го заговоря, то се шмугна като невестулка покрай мен и хукна нанякъде. Отвътре се чуваха писъци, затова се втурнах натам. Пред очите ми се разкри изненадваща картина. Една девойка пищеше, без да спира, и скачаше непрестанно между две легла. Подскачаше по няколко пъти върху пружината и прелиташе на отсрещното легло. После действието се повтаряше в обратна посока. Шокиращото в случая бе, че разстоянието между двете легла беше почти два метра и в нормално състояние тя не би била способна на такива отскоци. Момичето не ме удостои с внимание и не спираше да скача. Опитах да я спра, заставайки с разперени ръце по средата на траекторията й, но тя вече се беше заси-лила и със скока си ме повали на леглото зад мен. Настана кратко боричкане, но писъците привлякоха вниманието на колега от отряда, който влезе и помогна да я поукротим. Накарахме я да си обуе обувките, пъхнахме й палтото в ръцете и я избутахме навън в коридора.

Ходейки от стая в стая, ние изпълнявахме възложената задача, но в същото време не знаехме почти нищо за случилото се в блока. На петия етаж се озовах в стаята на убитите виетнамци, които в момента на разстрела празнували рождения ден на домакина. Не мога да забравя открилата се пред очите ми картина : отрупаната с ястия и бутилки маса и сгънатият върху стола виетнамец. Това беше най-невероятната поза, в която съм виждал човешко тяло. Представете си, че метнете на облегалката на стол панталоните си – те ще се отпуснат плътно от двете страни. Така огънат върху облегалката на стола изглеждаше дребничкият младеж – темето му се подпираше на седалката, а от другата страна висеше тялото му от кръста надолу. Впоследствие разбрах, че върху стола бил рожденикът Ву Нон Суан. Заедно с него била застреляна приятелката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан.

Изпразването на блока и изясняването на случая продължиха до сутринта. След това изпратих гостенката си до автогарата, откъдето тя хвана първия автобус за провинцията. Там вече бяха и други студенти, които бързаха да се махнат далеч от преживения кошмар.

Върнах се в общежитието. Блокът беше пълен със специалисти, които щракаха с фотоапарати, събираха отпечатъци, изследваха балистични траектории. Вече беше станала известна самоличността на убиеца – 17-годишният Бранимир Дончев, който влязъл в блока, въоръжен с нож и пистолет. Оръжието било на баща му, който бил някакъв голям началник.

Независимо, че бе установено, че Бранимир е действал самостоятелно, през следващите седмици имаше постоянно милиционерско присъствие в блока. Общежитието, което нормално приличаше на пчелен кошер, беше странно пусто и тихо. Новата година посрещнахме десетина човека, събрани в централното фоайе на блока. С нас бяха портиерката и няколко милиционери. Нямаше веселие и танци, но храна и напитки имаше в изобилие, защото колегите, които заминаха, оставиха приготвените за празника провизии. Бяхме се събрали пред телевизора и гледахме новогодишната програма. В един момент се обърнах към масата с храната и се вце-пених от изненада. До масата стоеше един от дежурните милиционери и пъхаше пържоли в джобовете на униформата си. Стана ми толкова гадно от неговата дребна кражба, че оставих малката група колеги и се прибрах в стаята си.

Никога не разбрахме колко е бил точният брой на жертвите. Някои бяха убити на място, а други – изнесени ранени. Колко впоследствие бяха починали от раните си и колко оцеляха не стана ясно. Официална информация липсваше. Два дни след събитието във вестник „Работническо дело“ излезе кратко съобщение на Главна прокуратура, което информираше, че в студентските общежития в кв.“Дървеница“ са убити шест студенти, а десет са ранени. Един от убитите и трима от ранените са чужди граждани. Твърдеше се, че убиецът бил в „болестно състояние на психиката“. Бащата Дончо Делчев, зам. главен директор на ДСО „Стара планина”, беше арестуван и осъден на четири години затвор, задето е оставил оръжието си без надзор.

След малко повече от два месеца в общежитието се появи служителят на милицията, който отговаряше за студентските доброволни отряди. Събра ни и делово съобщи, че убиецът Бранимир е застрелян при опит за бягство. С интонацията и многозначителното си изражение остави у нас недвусмисленото убеждение, че бягството е инсценирано. Ние посрещнахме с радост новината, че убиецът си е получил заслуженото. Родители на някои от жертвите бяха писали до прокурора, че ако съдът изкара Бранимир невменяем и го освободи от отговорност, те лично ще му изпълнят смъртната присъда. Така с „опита за бягство” проблемът беше решен. Близките бяха доволни, а властта се избави от излишни усложнения.

По повод на тридесетата годишнина от трагичното събитие някои вестници публикуваха допълнителна информация по случая. В деня на убийството Бранимир гледал филма „Кръстникът,” който го вдъхновил за убийствата. Това ни го бяха казали още през 1974 година, но тогава си мислех, че се търси повод да се забранят западните филми – заради „лошото им влияние върху младежта”. След убийството се говореше, че властите са ограничили прожекциите на филма, а най-кървавите сцени били цензурирани.

От статиите се разбра, че майката на Бранимир била психично болна и се самоубила три години преди синът й да извърши първото масово убийство в България. Делян, братът- близнак на Бранимир, бил също психично болен и завършил живота си със самоубийство. Близки на семейството обаче подозирали, че му е „помогнато” да се самоубие от страх, че може да последва примера на брат си. Сестра им Тотка разказва, че през 1988 г. Делян бил в кюстендилски санаториум. Съобщили им, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбрало… Тя изказала няколко хипотези – допускала, че може да е ликвидиран по заповед, че е жертва на вендета от близки на убитите или, че наистина се е самоубил.

Сигурно подробностите ще останат неизяснени, но за мен е ясно, че упоритото желание на моята гостенка да пием кафе вероятно ми спаси живота. При портиерката имаше копче на звънец, с който да ме повика при нужда. Ако бях в общежитието, щях веднага да хукна по етажите, за да разбера какво става и почти сигурно щях да срещна убиеца. Той се разхождал по коридорите и избирал кого да атакува. След като убиел някого прибирал пистолета в джоба и продължавал обиколката из блока. Щях да се натъкна на него и последиците можеха да бъдат фатални. Затова всяка година на 25-ти декември си пия символично кафето с малко коняк – като възпоминание за загиналите колеги и с благодарност, че съм бил пощаден от съдбата.
Автор и очевидец: Д-р Николай Колев
/соц.бг/

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉