16:56
В селото имаше хора, които живеят и друг живот. Говореше се, че имали пари. Купували на децата си шекер на бучки. А ние купувахме само сол, мас и яйца.
Те, богаташите, носеха купешки дрехи. Не като нас – с домашно предени и тъкани шаяци и аби през всички сезони. Обувки имахме само за снега. Говореше се, че богатите имали магазини, фабрики, банки. Баща ми нямаше и лев да купи катран за осите на волската кола. Тези нови хора в селото бяха много горделиви. Не разговаряха с простите селяци. А издокараните им деца не идваха да играят с нас и в училище ни презираха.
Близо до нас обаче имаше едно семейство, което се отличаваше с нещо много по-различно. Те също носеха дрехи от фабрични платове, но не се големееха. Бяха обикновени. Чичкото бил писар. Колчем го срещнех, го заобикалях. Хубавият му вид ме респектираше. А той – добър и усмихнат, все нещичко ще ми каже. Съпругата му Кица все си мислех, че е някаква светица. Много скромни дрехи носеше, макар от купешки платове. Какви благи обноски имаше тази наша съседка. Поздравяваше хората плахо, с поклон. Това семейство също живееше в малка къщичка, не като на новобогаташите. Отстояваха патриархалния морал и традиции.
След години се изненадах много, когато видях баба Кица да копае в зеленчуковата градина. Разбрах, че съпругът й отдавна го няма, синовете са я изоставили. На един обяд, след като се бяхме нахранили, тя направи изповед като пред Бога – стара, самотна, забравена. Сподели ни как е страдала години наред от това, че синовете й не се обаждали. Тя решила да посети поне малкия в столицата. Приготвила подаръци каквито той обича. На гарата обаче синът й я посрещнал с въпроса: Ти пък сега защо дойде? Аз, сине, само дотук, да те видя, казала му тя. И се върнала светицата майка обратно с влака. Всички плакахме.
Рада Владимирова,Казанлък
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук