Из едно коледно писмо на дядо или защо луканката върви с нови очила

Стоим пред блока с дядо ти Тихомир и се радваме на последните слънчеви лъчи, като котараци вирим опашките и зяпаме. Няма какво да направим, празник е, всички тичат наоколо, торби, покупки, елхи, само ние старците стоим и си гледаме. Всичко ни е уредено, постно, защото за това имаме пари, телевизора и в 20 часа си лягаме да гледаме телевизия. Делникът ни е празник, така погледнато.

-Ох, как ми се е дояло една луканка на скара, помниш ли как набързо я объщахме на скарата и я режехме, топла, топла. Ама бяхме млади и имахме пари, на всяка тераса имаше луканки на съхнат - подхвана я дядо ти Тихомир. По инерция вдигнахме очи да огледаме блока. Какво да му гледаш,  блок като блок, много от познатите от онези години вече ги няма, а които ги има, я болест ги е налегнала, я си стоят само у дома и не излизат. Няма ги усмихнатите лица от балконите, с бъчвичките, от които налеят винце, отрежат една луканка от простира, па подвикват и ни поканят. Няма ги...
Нямаше как да не забележим обаче, че на осмия етаж имаше една тераса, отрупана с луканки. Само тя, единствена. При това - от двата вида, късите, за скарата и по-дългите, за голяма трапеза. Стоят и се сушат.
-Ох, наборе, как ми се дояде - казвам му аз на дядо ти Тихомир.
Там живее една наборка, баба Надя, ти помниш ли мъжа и, военен беше. Явно взимат голяма пенсия и са си наредили луканките, както по онова време...

Стоим и нещо ни се върти в гърлата, оня вкус на топла мръвка, удавена в студено винце, с хлебче, с малко мазничко от скарата. Плюем на кардиолозите, на лекарствата, тази луканка ни оживя в сърцата. И в стомасите. И само сменяме едни очила, че наборът се пери с едни от китайския, а аз моите ги счупих и не съм ги правил.
Дадох му ръка на дядо ти Тихомир, викам му - Ставай, тръгваме.
Той се сепна - Къде, ще ни заемат местата на скамейката?
- Тръгвай и не питай, отговарям му смело.

В асансьора взе да ми се губи смелостта. Как да и поискаме една луканка на Надето, да и се помолим, да си я пекнем някъде и да се усетим млади. Качва се нагоре, старецът асансьор, пуфти, все едно ние се качваме по стълбите. С всеки етаж все по-неудобно ми става, че и дядо ти Тишо набутах.
Цялата ми смелост се изпари. Но няма как, звъним и се моля да я няма у дома. Но тя отваря, бучи телевизора, мъжът и не дочува. Но няма път назад...

- Наде, ти ще ни разбереш, молим ти се, за една луканка само, от малките ни дай, до пенсия, ще си я платим. Много ни се дояде! - подхванах аз.
Надето стои и ме гледа изненадана.
- Но какви луканки, наборе???
- Как нямате, цялата ви тераса е в луканки, два вида, малки и големи, искаме една от малките, молим ти се, подхвана дядо Тихомир

- Луканки ли? изненадано каза баба ти Надя и самата тя се обърна към широко-отворената врата на кухнята, през която се виждаше терасата. През прозореца се виждаха добре наредените формени сиви чорапи на мъжа и, бившия военен, къси летни и дълги зимни, които тя беше изпрала и използваше топлото слънце, за да изсъхнат по-бързо.
Обърнахме се и тръгнахме. Нямаше какво да кажем.
Дъще, моля те, ако ще ми подаряваш нещо за Нова година, нека да са нови очила и една луканка, да си я пекнем с дядо ти Тишо, че на сърце ни оживя.

За wwww.bgspomen.com Ивайло Тончев

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉