Партизанин от бригада "Чепинец" живее като отшелник през 80-те.От министерски съвет дават нареждане

Това се случи през 1985 г. скоро след като бях избран за кмет на Велинград. Секретарката влезе и ми съобщи, че по телефона ме търсят от Министерския съвет. Вдигнах слушалката и чух непознат глас. Оказа се жена-шефът на „Деловодния отдел“. Запита ме: „Вие не знаете ли, че в града ви има отшелници?“ И без да дочака отговор взе да нарежда. Каза, че някъде над почивния дом на ЦК в кв. Чепино живее отшелник. „Това за нас е необяснимо положение! И то в курортен град. Къде другаде в България живеят уединени самотници в гората? Не бива да търпим повече това обстоятелство. То противоречи на съвременния ни начин на живот“. И разпореди да вземем бързи мерки. Заинтригувах се. Не че бях впечатлен от тона на по-горния началник, но този отдел не беше за подценяване.

Налага се да дам кратка предварителна информация. Иван Георгиев Арнаудски е известен оригинал от Чепино. Роден е на 21 ноември през далечната 1912 г. Излязъл при масовото излизане на партизани в бригада „Чепинец“, дни преди Девети септември. Него го знаеха като Йоната. До края живееше с воловете си в м. Лепеница. Гледаше на тях като на свещени животни, а не като на добитък. Спеше си между тях. Не ги използваше за нищо, нито ги колеше за месо и кожи. Грижеше се най-редовно за животните си. Всяка сутрин беше пръв пред хлебарницата и пълнеше книжен чувал с хляб. С хляба хранеше тях и себе си. Иначе на адрес се водеше на ул. „Ц. Церковски“ № 20 в квартала.

Обадих се на Иван Илиев Кузов (1946 г. - 2012 г.), началникът на РУ на МВР, полковник. Той беше по-запознат със случая. Разбрахме се и сутринта на другия ден отидохме пеш до Лепеница. Минахме по пътеката, която започва от почивния дом на ЦК. От разхождащите се почиващи в гората научихме, че често минават покрай „отшелника“. Отнасяха се радушно и благоразположено към него. Стигнахме до обора и градината, които ми се видяха добре поддържани. Йоната се показа и ни прие. Разговаряхме с него - как живее, как са животните, има ли нужда от нещо, защо не си живее в града и т. н. От отговорите му аз започнах да се чувствам неудобно. Та той сред планината, овощната градина, животните, се чувстваше като риба във вода. Прииска ми се да можех и аз да живея волно, така като него.
Разбра се, по-късно, че приказката за „отшелника“ е тръгнала от жената-шеф, която е почивала тук. Не намерих за нужно да давам отчет нагоре. Ако пак ме потърсеха знаех какво да отговоря.

Сетих се наскоро за тази случка. От днешна гледна точка тя започна да ми се вижда като една приятна преживелица, откъдето и да я погледнеш. Например. Предишната история контрастираше драстично с гледката, която видях една сутрин от втория етаж, където живеех. Отсреща близо до високия жилищен блок имаше метален кош за боклук, от големите. Около него между цигани се водеше борба кой да овладее боклука вътре и около коша. Омърляна циганка с раздрънкана бебешка количка искаше да придърпа и свие в пакет картон от кашони. Но двама не й даваха. Циганин с каруца, върху която в големи оваляни кошове беше пълно с пластмасови бутилки, хартия и какво ли още не. И друг, който държеше стар велосипед, на който бе закачена разкривена дървена количка на две колела. Врявата беше голяма. Борба се водеше кой да владее този район с кошовете за боклук.
Ще си позволя да припомня някои приказки на Йоната, известни сред населението. Така както съм ги чул.

До моста за „Велина“ през р. Чепинска, трудоваци са отбили водата, и са направили кофраж за да отливат бетонова стена. Правят корекция на реката за да запазят близките къщи и дворове. Те се мъчат да запалят потапяща се помпа за да изтеглят водата, която пречи на работата. Помпата не е наред и не може да запали. Йоната е тръгнал да се прибира при воловете, които са в обор, до само и реката. Той се е надвесил върху перилата на моста, гледа какво правят трудоваците, чупи хляб от чувала и яде. Започва да се дразни и по едно време не се стърпява и се провиква: „Какво е това пър-пър-пър, бе? Колко е тази вода? Дайте ми да изям две кила пάстрама, и като смукна… у-у-ф-п, тая вада да я нема!“ Трудоваците го познават вече, само се усмихват и продължават работата си. Йоната продължава да наблюдава от моста и се извиква: „Какви са тия камене, дето сте ги докарали тука за стената? Това камене ле са? Камене да видиш преди Девети! Това сега не са камене!“

Тръгнал Кольо Джурков към Лепеница да откара теле. Йоната да го отгледа. Той на друг няма да обърне внимание, но щом е Кольо, другар, ще го допусне в неговия обор. А и Йоната често ходел у тях. Той е приятел и с чичото на Кольо – Гоге, който гледа крави и волове. Майката на Кольо пък опържила пълна тава филии с яйца на Йоната, да се наяде. Забелязали как той хапнал две-три хапки от филиите и останалото дал на воловете. „Гледай го ти него, затова ли му напържих толкова филии, за да ги даде на животните“ – възмущавала се леля Гина. А Йоната не допуска всеки, спотайва се при воловете, докато разбере кой е – свой или чужд. Чак когато Кольо с теленцето се приближил съвсем наблизо, той се обадил: „Е-е-ей!“ Кольо наскоро е бил в Германия. За встъпление към основния разговор той разправя на Йоната, че на летище там е видял много самолети, едни излитат, други кацат. „Като в Бачовица комарето, брамбарето ...” - отвръща Йоната.

Кольо държи малкото теле. Йоната го оглежда скептично отвсякъде, отпред, отзад и по едно време пита: „Майката каква е?“ „Малка“ - казва Кольо. „Еми к′во искаш? То не си е взело млекото…Ке ме викаш я да ти избера теле. Какво е т′ва? Требва да му дроба леб в алвена кутия, та да го вдигна! Кога ще стане петстотин кила…нингаш нема да стане! Не го ли гледаш, че в муцуната е като лисица. Чърчил е тежал 150 кг, ама майка му е имала големи ненки, едната под мишницата, другата я прехвърли през рамо, а той боза и от едната и от другата, та чак ке се задави…“
Михаил Алексиев

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉