Луково през годините

Село Луково се намира в Искърското дефиле, на 30-тина километра от София, между Владо Тричков и Реброво и преди Своге. От Централна гара София до там се стига с влак за около половин час. За малко повече, за около 45 минути се стигаше от гарата до Луково и преди 50 години, тогава, откогато го помня и познавам и аз.

В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век Луково, както и други малки селца по дефилето станаха популярни сред софиянци. Зажаднели да се откъснат в почивните дни от големия град, много от тях се „емнаха“ по живописните баири на дефилето, купиха си от местните жители – шопи по някой и друг декар земя (кога по-равна, кога по-наклонена и камениста) и с мерак и въодушевление започнаха да си строят вилички, да копаят не дотам плодородната земя, да  садят зеленчуци, овощни дръвчета и красиви цветя. Не бяха богаташи тези, които се юрнаха по Луковските баири. То тогава така или иначе всички или почти всички бяхме що-годе равни, големи богаташи както сега нямаше. Много от софиянците, които плъзнаха по баирите на Искърското дефиле, бяха водени от носталгията по селото. Известно е, че преди 1944 година около 90 % от българското население е било селско, след това хората се пренасочиха по-масово към големите градове, където учеха и работеха, но мнозина от тях „земята“ си ги теглеше. Та така за няколко години селцата и по-точно баирите над селцата в красивото Искърско дефиле се напълниха със софиянци. Обикновено хората тръгваха в петък след работа и се прибираха късно в неделя. През ваканциите децата оставаха там седмици и месеци с бабите и дядовците си.

Моите родители - лекари, също купиха място на Луково през далечната 1969 година. Докато се наканят, по-хубавите и близки места се бяха изкупили, за нас остана горе, високо в планината. Изкачвахме се от гарата нагоре по баира за около час, на връщане слизахме почти на бегом два пъти по-бързо. До нашето място не стигаше дори черният път, затова когато татко реши да построи виличка, камионът стоварваше цимента, тухлите и керемидите на около 200 метра от нас и всичко трябваше да се пренася на ръце. Преди той да построи виличката (предимно сам и с помощта на приятели), опъвахме понякога палатка и спяхме в нея през горещите летни нощи, развахме се на светулките и сушахме щурците.
 
Да – влаковете по дефилето бяха претъпкани с виладжии в почивните дни и пътуването беше далеч от комфортно. Да - планинската земя в района не беше плодородна. Да – повечето вили бяха скромни, построени от собствениците си с пот на челото и с много труд.  Да – на много от местата дори нямаше достатъчно вода за пиене и за поливане. Но хората бяха ентусиасти и за няколко години превърнаха тези иначе живописни, но не особено подходящи за живеене баири  в цветущи градини. Опънаха маркучи, изкопаха кладенци, построиха къщи, насипаха оборска тор, засадиха ябълки, праскови, круши, череши и вишни, ягоди и малини, домати, краставици, тиквички и боб. Цъфтяха акации, люляци, гладиоли, гергини и рози. Децата хапвахме на закуска от вкусотиите, приготвени от майки и баби, после хуквахме по баирите и от сутрин до вечер събирахме растения, гонехме и ловяхме пеперуди и бръмбари за училищните задания по ботаника и зоология, четяхме книжки, играехме на карти, на гоненица, на стражари и апаши. Родителите ни не се страхуваха да ни оставят по цял ден да играем сами, често си канехме приятелчета от училище на гости, техните родители също не се притесняваха да ги пуснат с нас в любимото Луково. От всички баири наоколо се чуваше смях, весела глъч, вечер татко огласяше баирите със свирнята си на собственоръчно изработена гъдулка, съседи се събираха, потропваха хорце и ръченица. Ако някой се оплачеше, че са му изгорели краставиците в сушата без поливане, все се намираше някой майтапчия да купи от Централния пазар в София най-дългите и дебели краставици и тайничко да ги нареди между изгорелите от сушата корени, за да зарадва съседа си следващата седмица с неочаквано богата и голяма „реколта“.  В неделя след обяд, грабвахме щайгите и кофите с набраното собствено производство, надувахме транзисторите, за да слушаме “Спорт и музика“ и футболните мачове по радиото и хуквахме надолу към гарата, за да хванем някой от влаковете за София.

Така живееха виладжиите на Луково и в другите села по Искърското дефиле преди 40-50 години. Спокойно и весело. Не луксозно, семпло, но затова пък щастливо.......
Какво остана от вилната зона на някогашното китно Луково 50 години по-късно и 30 години, след като дойде „демокрацията“?  Опустели къщи със заключени врати, съборетини, буренясали и непроходими дворове. Пустош. Някогашните баби и дядовци отдавна са си отишли от този свят, много от майките и татковците – също, а някогашните деца и техните деца и внуци отдавна не са стъпвали  по тези места, заминали да търсят щастие по чужбина или постоянно заети в големия град да свързват двата края или да „търкат” моловете, да гонят материалните благини /телефончета и „маркови“ парцалки/, с които ги изкушава съвремието...

Тук-там  е останал и по някой убиец или изнасилвач, самонастанил се в някоя от тези щастливи преди къщи, за да си живее там безнаказано. От време на време тези китни някога места ги посещава и полицията,  специални армейски сили, командоси, униформена жандармерия.  Търсят престъпниците. Дано ги намерят! Поне един или няколко от тях.  Но това няма да промени факта, че никога вече българското общество няма да намери онази сигурност, спокойствие и безметежност, които имахме преди.
Баирите над Луково никога няма да бъдат същите.....

Анелия Тодорова

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉