Малко известно за Самураят Сейго Ямадзава който се бие за българската свобода

Барон Сейго Ямадзава – първият японски самурай, стъпил на българска земя, участва в сражения с турците край Плевен. Чували ли сте името Сейго Ямадзава? Вероятно някои от вас си спомнят как преди време медиите разпространиха снимка, на която беше заснет японски благородник – първият самурай, стъпил на българска земя, беше направен и документален филм по БНТ.

Днес ще разкажем как тази личност от Далечния изток се е намесила в историческото развитие на нашата държава. Сейго Ямадзава е роден през първата половина на XIX век в Япония, в префектурата Кагошима. Бил е с благородно потекло и още от малък е показвал едни от най-типичните и висши ценности и характерности на японското общество. Сейго приел самурайския код на честта – бушидо, като своя религия. Популярен бил със своята огромна храброст и твърд характер и подобно на други японци от самурайското общество – известен със страстта си към алкохола По време на жизнения си път участва в една от най-значимите битки в модерната история на Япония – между войските на феодалния владетел на Чошу и армиите на японския Шогунат. Вследствие на проявите си в боя Ямадзава е приет в императорската армия. Продължава да жъне военни успехи и се издига до чин майор, след което напуска Нипон, за да усъвършенства уменията си в САЩ и Франция. Именно през 1877 г. се замесва и в политиката като японски пратеник в Руската императорска армия.

Пристигането му обаче съвпада с началото на Руско-турската освободителна война. Майор Ямадзава е пратен на фронта – разбира се, само като наблюдател. Той става свидетел на няколко сражения и е удивен от смелостта на руските войници, които проливат кръвта си по бойните полета на България. Сейго Ямадзава започва да изпитва онова така далечно за нас и типично за японците чувство на дълг. Той категорично заявява пред командващия руските войски, че иска да вземе участие. От страх за предстоящи скандали с Япония генерал Затов го кара да подпише следното писмо: „Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!”.

След подписването майорът е назначен за командир на взвод и пратен на бойното поле. В деня на битката той се обръща към подчинените му войници с помощта на един френски преводач с думите: „Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите”. В началото на боя японецът се явил в своето традиционно бойно облекло, а единственото му оръжие било катаната (самурайският меч).

Той се хвърлил смело в атаката на Плевенската крепост. В. “Посредник” през 2011 г. публикува документално-художествения роман на Пелин Пелинов, който описва битката на самурая така: “Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта – табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя – от няколко дни валял силен дъжд – последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите.

Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени… Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и с пълзене достигнал до хребета на втория зелен хълм, без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените Горталови войници. И там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището… След надолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир. След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнали кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две де когото стигне.

А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията…. А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи: Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол, който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри! Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също така червени отгоре…”. По време на Руско-турската война (1877-1878) е представител на Японския император в Действуващата Руска армия на Балканския полуостров и военен кореспондент. По свое желание е назначен за командир на взвод в руска военна част от състава на Западния отряд. Проявява се при обсадата на Плевен. Награден е с руския Орден „Свети Владимир“ IV ст., както и с румънски отличия. Отличията му са следните: японски „Орден на изгряващото слънце“; руски Орден „Свети Владимир“ IV степен; руски орден на Георгиевско-Андреевската лента с медала за участие в Руско-турската война; румънски медал, т.нар. “Дунавски кръст”. След войната Ямадзава е удостоен с почетен орден от самия руски император.

Той отпътува към Азия, където дълги години служи в Китай. През 1880 г. се завръща в Япония и е повишен в звание полковник. Командва съответно 3-ти пехотен полк, 1-ви пехотен полк от японската императорска армия както и и първи императорски гвардейски пехотен полк. През май 1885 г. е повишен в чин генерал-майор. Командва 3-та пехотна бригада, 10-та пехотна бригада заедно с 10-та пехотна бригада (за защита на главните острови), а през януари 1895 г. е повишен в чин генерал-лейтенант от пехотата. Участва в Първата японско-китайска война (1894-1895 г.) като командващ на 5-та пехотна дивизия (за защита на главните острови) и на 4-та пехотна дивизия. През декември 1895 г. заради участието си в бунта на Сатсума и Първата японско-китайска война е награден с титлата барон.При завръщането си в Япония е награден и му е присъдена благородническата титла барон. Сейго умира през 1897 г. от тежко белодробно заболяване. Сейго е поразил десетки турци с уменията на самурайската школа Оно-ха Итто-рю Кенджуцу.

Школата е основана от Ито Иттосай Кагехиса (1550-?). Неговият наследник е Микогами Тендзен Йошиаки, който по-късно сменя името си на Оно Джироемон Тадааки и впоследствие става инструктор по бой с меч на шогуните Токугава. Основният принцип на тази школа е „Итто-соку-банто, банто-соку-итто” (Един меч е десет хиляди меча и десет хиляди меча са един). Повечето от катите завършват с отличителния удар кири-отоши, при който сеченето се извършва по централната линия на опонента по време на неговата атака, след което може да се приложи ново сечене или мушкане за окончателната победа. Кири-отоши е най-фундаменталната техника на този стил и усвояването й е едновременно смятано и за най-високо ниво на майсторство. Оно-ха Итто-рю е преподавана не само на шогуните Токугава, но и на самураи от областта Цугару, а също и в други региони на Япония. Сегашният соке е от седемнадесето поколение – Сасамори Такеми, който продължава Цугару традицията.

Правнукът на Ямадзава Такеми Сасамори е главен учител и продължител на школата по кенджуцу (изкуството на меча) Оноха Итторю Кенджуцу. Роден е през 1933 г. и учи в престижните японски университети Васеда и Аояма Гакуин, както и в Америка, където получава магистърски степени по литература и религиозно обучение. Школата по кенджуцу, чийто последовател е г-н Сасамори, е едно от древните японски бойни изкуства. (Такова е и иайджуцу-то на Школата Мусо Джикиден Ейшинрю Ямаучи-ха, което беше показано на премиера в Камакура.) Затова г-н Сасамори участва в издания на демонстрациите на древни японски изкуства в Ниппон Будокан на 6 февруари, където всеки човек, занимаващ се с бойно изкуство, би счел за чест да направи демонстрация.

Г-н Сасамори бе удостоен с тази чест, и още повече – награден с почетна грамота за приноса му за опазване и разпространение на древните бойни изкуства. Той е и един от постоянните председатели на Японската асоциация на древните бойни изкуства и Японската асоциация за насърчаване на древните бойни изкуства. Наследството продължи традицията На 12 март 2009 г. в Токио на годишното събрание на Японско-българското дружество за приятелство по случай 50-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни гости на тържеството са били посланикът на Република България в Япония акад. Благовест Сендов, дипломати от посолството и Такеми Сасамори – инструктор по традиционни японския спортове, правнук на Сейго Ямадзава. 

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉