9:19
- Г-н Гарелов, какво виждате в огледалото? - В огледалото виждам себе си в моменти, в които трябва да взема много важно решение. Спомням си какво съм мислил тогава и докъде я докарах сега. Виждам се в 1979 г. Тъкмо се бях върнал от Виетнам и Камбоджа. Работих в документалното кино на единствената тогава телевизия и бях много доволен. Имах някакви върхове, награди, ордени и тогава Иван Славков ме извика и каза: „Искаш ли да водиш „Панорама?” А аз и в съня си не съм си мислил, че мога да го правя.
-Защо?
- Защото там бяха суперзвезди – Тома Томов, Кольо Конакчиев. В телевизията ме покани Марко Семов. С Кеворк Кеворкян постъпихме в един и същи ден. Марко беше прочел мой пътепис от Света гора. Много го харесал. Извика ме във „Феята”. Пихме по една две ракии и той предложи да отидем до тях. По пътя спряхме да вземем домати. Имаше опашка. Аз казах нещо, хората се засмяха и успях да напазарувам бързо. Марко каза: „От теб ще стане журналист!”. У тях изпих 6-7 ракии, бях наред, и Марко допълни: „Ти ще станеш голям журналист!”. Аз съм пишещ човек. Хората в „Панорама” бяха лъскави, готини, ходеха по Америка. И когато Иван Славков ми предложи, аз не подскочих от радост. Казах на жена си: „Ако аз приема, това значи да се откажа от нещо, в което съм постигнал върхове: документалното кино от горещите точки. Ако отида в „Панорама”
Представям политиката на телевизията и държавата. Това не е същото. Губя свободата”. - Тогава защо се съгласихте? - Съблазънта беше, че все пак съществува някаква йерархия в телевизията. И в нея водещият на „Панорама” излиза от административната стълбица. Ти се подчиняваш директно на Иван Славков. В моите очи той беше либерален човек. Приех, но със съпротива. Това беше 1979 г. Какво имаше в първото предаване не помня. - „Недалече и неотдавна” се казва книгата ви, която бе отпечатана преди две години. Тя разказва за преживяванията, докато сте снимали военните си филми. „Тук и сега” излиза тези дни. Какво се случва в нея? - Книгата ми започва с 10 ноември 1989 г. Десетте години „Панорама” преди това ги забравям.
- Защо? Тодор Живков не е ли гостувал в предаването ви?
- Не. Те и министрите не идваха. Много рядко. Ако ме питаш какво е било, не помня. По време на гласността, работехме много с писма. Чували идваха. Правехме много добри репортажи. Поетът Борис Христов, например, сигнализира за милиционер, който набил един турчин. Тези материали вдигаха големи скандали. Един-два пъти Живков ни чукваше по главата. Произнася например някаква реч и между другото каже: „Тия от „Панорама” какво си позволяват?”. Това моментално идва до нашите шефове. Славков вече го нямаше и те ни привикваха. Това е сигнал, че сме минали границата и да си опичаме акъла. - Какво още си спомняте за Иван Славков? - За съжаление в последните години от живота му, хората се хващаха за това, че той е шегаджия. Вярно, той се подиграваше с всички, самоиронизираше се и другите не можаха да разберат, че това е дълбока болка. Той беше амбициозен човек и безкрайно съжаляваше за онази тъпа история (филма на ВВС, след който го изключиха от МОК, б.а.), в която се набута. Докато беше директор, много хора вярваха на слуховете , че телевизията е бардак че той само своите хора урежда и издига.
Вярно, че имаше много назначени по приятелска линия, но на екрана Иван Славков държеше да бъдат най-кадърните. Той си ръководеше нещата много добре. Имаше точна преценка, имаше и гръб, защитаваше хората си. За да отида в телевизията, аз трябваше да напусна БТА и тогава генералният директор на агенцията Лозан Стрелков, ядосан, не ме пусна. Иван отиде при него, подари му вратовръзка и шефът каза: „Добре, да отива!”. След три дни обаче ме уволни дисциплинарно за самоотлъчка и прати писмо да ми отнемат софийското жителство. Добре че Славков уреди въпроса. - Връщаме се към книгата ви. Защо „Тук и сега”... - Защото много от нещта, които тогава изживяхме, важат и днес. В книгата има един интересен епизод как за пръв път изпращам екип на „Новините” предварително да интервюира „Подкрепа”. Те искаха да обявяват стачка. Преди това всяка вечер идваха под прозорците на телевизията и викаха „Оставка”. Казвам стига са ни досаждали. Пратих екипа в апартамента, в който се подвизаваха, знаех го, защото бе на една от нашите монтажистки. Те отидоха, снимаха, монтираха. По едно време идва един от шефовете на синдиката Пламен Даракчиев: „Толкова ни изненадахте с идването си, че ние не знаехме какво да кажем. И сбъркахме. Може ли да презапишем?”. Казах им да седнат на канапето и да говорят. Дойде и Тренчев, нещата се успокоиха и се решаваха в движение. Имаше голяма съпротива. - За „Панорама” авторитети казват, че е институция, която спомогна да запазване гражданския мир в България. Имало ли е ситуация, в която да се пролее кръв в първите години на прехода? - Тогава телевизията беше една. Цяла България гледаше „Панорама”, защото можеха да се чуят различни мнения. Знаеше се, че опозицията винаги ще бъде представена.
Хората искаха да разберат накъде се накланят везните. От това зависеше дали на другия ден няма да започне гражданска война Час два преди предаването телефонът се нагряваше от двете централи: от едната Петър Младенов, от другата Желю Желев. Адреналинът беше много висок. Чувствах се като в клетка с животни. Никого не слушах. Носеше се мълва, че зад мен има мозъчен тръст, който ми казва кого да поканя. Знаеше се, че ако някой политик се появи в „Панорама”, това е гаранция, че тръгва нагоре. След предаването и от двете централи ми благодаряха. Имаше критични ситуации. Например, когато националистите дойдоха в София. Щабът им беше в днешния хотел „Радисън” . Лидерите им бяха перманентно пияни. И тъй като имаха симпатизанти сред военните и полицаите всеки момент можеха да вземат властта. Те нахлуваха в телевизията, разхождаха се по етажите. Пиян, водачът им Бранко Давидович крещеше: „Зад мен има 500 000 щика!”. Беше много страшно. Имаше един друг случай... Седим в стаичката, а навън напрежението е голямо. И изведнъж се чуват топовни гърмежи. Помислих си, че танковете наистина идват. Пращам Бойко Станкушев да види какво става. Той се връща и се смее - Лепа Брена има концерт на стадиона! Кацнала на терена с хеликоптер и оръдията гърмят. Това са две Българии. Ние треперим да не почне война, да не се пролее кръв, а там друг живот. Чалгата нахлува. - Вашата книга история на прехода ли е ? - Не, аз не съм историк. Не съм си поставял амбицията да кажа какво се е случило, макар че давам оценки на хората и събитията, президенти и премиери, особено тези, с които съм бил по-близък. Това е моята и на предаването история, на фона на това, което се случва в държавата. Две години мислих дали да напиша тази книга, защото имаше скандали с някои хора. Аз ги изолирах, макар че скандали пак има. Някои неща, които тогава съм премълчал, сега излизат на бял свят. Личните истории съм оставил настрана, въпреки това ще има много реакции на засегнати. - Докъде сте стигнали в откровението си? - Ако тогава съм се съобразявал, то сега не съм спестил нищо.
Някои хора смятаха, че съм забравил мръсотиите и интригите Не съм. Плюс това имам някои много интересни документи. В същото време давам добри оценки за хора, които лесно анатемосахме. Това е непочтено и глупаво. Кой министър-председател не е демонизиран от нас? Андрей Луканов ли? Филип Димитров, Царя?... Всички! Няма някой да не е оплют, освен този, който е в момента на власт. Тежко му обаче, когато вече няма да бъде. Всеки си има своите грешки, аз ги посочвам. Но всичките тези хора, благодарение на това, че са били начело на държавата, имат много ценен опит. Уважавай ги и ги използвай. Съветвай се с тях, а не ги отричай...
- Споменете някои от героите на прехода, за които пишете.
Повечето от тях вече не са живи. Сещам се за д-р Петър Дертлиев, например... Кой ви беше любимецът? - Президентът Желю Желев, Дертлиев, Стефан Савов също и Чавдар Кюранов. За мен това са политици, стара школа. Желю беше интелектуалец от много висока степен. За мен той остана неоценен. Гледахме външния му вид, а той в най-пълна степен изразяваше това, което е България. Изстрадала, но все пак с ума си. Защото той беше умен човек, честен и добронамерен, може би последният честен политик, който сме имали. Жан Виденов? Не казвам, че ми е бил любимец, но и той беше много честен човек. Последно пиша за Царя, защото според мен там преходът свърши. - Навремето искахте да поканите Пол Маккартни у нас. Защо не стана? - Това беше моя мечта. Да го извикаме не на концерт, а просто да дойде за три дни. Сред инициаторите бяха Йордан Радичков, Тончо Жечев, Вера Мутафчиева, Светлин Русев. Той бе символ на нещо, от което сме били лишени - свободата. Но така и не стана. Не можахме да стигнем до него. Не намерихме пътя. Писахме, но никой не ни отговори. Казаха, че нямал търговски интерес, но дали е така, не знам. - Съжалявате ли, че напуснахте държавната телевизия? - Не. Не съжалявам, че имах големи илюзии за частната. Представях си нещата много по-различно - че като си добър, ще си свободен, ще ти плащат и няма да ти се месят. Това обаче не стана. Гъркът (собственик на Нова тв - б. а. ), след като интересите му наложиха, ме предаде и удари нож в гърба.
- А какво се случи в ТВ7 и предаването ви „Оригиналът”?
- Телевизията вървеше възходящо. Даваха се пари. Имахме хубав екип с Елена Йончева и пълна свобода. Минусът беше, че в новините се прокарваше линията на Бареков, който хвърляше петно върху цялата телевизия. Защото когато работиш за един, няма значение дали Бареков е лош или не, не казвам това – но хората започват да се съмняват в обективността на тази телевизия. И настъпва застой. За 20 години в ДС агент Талев взел 1000 лв. „Никога не съм крил, че съм бил в разузнаването. Но поради някаква офицерска чест и защото съм дал дума, не можех да говоря открито. Какво съм правил? Когато научавах политическа информация, бързо отивах в посолството, написвах я, да дойде в България. При пътуванията си се срещах с хора на много високо равнище, задавах си въпросите и пишех: „Това правителство ще си запази добросъседските отношения с България или този министър е настроен дружелюбно към нас”.
Де факто това, което правят дипломатите. Готвех и прогноза за изборите - кой ще спечели, например. И от време на време информирах за някой човек, който беше интересен за нас. Това са нещата. Пари не съм получавал, но когато тръгнех за Гърция или Кипър, ми даваха 20-30 долара, ако пия с някой кафе, да мога да го платя. Водех се на отчет двадесет години. Но досието ми стана много скандално. Защо? Сложиха ни в един кюп с доносниците. Съзнателно или не две телевизии изопачиха истината. Казаха, че съм бил в Шесто управление, което е политическата полиция – доносничеството. Възразих, но не ми обърнаха внимание и писаха, че работя срещу пари. Разрових цялото си досие. Подписал съм документ, че ще работя безплатно. Ако събереш всичкото, което съм взел за 20 години, обърнато в български пари, ще се получи хиляда лева. Никога не съм искал услуга от службите, никога не са ме командировали те. Всичко съм вършил покрай журналистическата си работа, но тя винаги е била на първо място. Нямам причини да се бия в гърдите, с това което съм направил, работил съм според възможностите си. Последното, което искам да кажа, е: не се срамувам, но съм огорчен!”
Едно интервю на Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук