16:52
Освен столицата на България името София носи и едно селище в американския щат Ню Мексико. Селото вече е град призрак, тъй като в някога преуспяващата българска земеделска колония не живее почти никой.
Преди повече от век, един здравеняк с огромен отомански мустак стъпва на брега на остров Елис в Нюйоркския залив. Името му е Георги Белчев (1885-1980) и е родом от Попово (днешната Търговищка област). Абсолютно сам, без да познава жива душа, това с което разполагал било третокласното му образование, нулеви познания в английския език и само четири долара. Но той имал мечта, разказва историята на поселението публикация в списанието „Албакърки”. Белчев бил не особено висок, но физически изключително силен.
След пристигането си в САЩ, мъжът работил в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана, спестявал пари и през 1908 г станал гражданин на САЩ. В началото на 20-ти век щата Ню Мексико имал прекалено малко жители и прекалено много земя. В желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул, че свободни парцели в североизточно Ню Мексико, при обветрения край на високите равнини са предоставяни на заселници. Смелчагата тръгнал натам и когато пристигнал платил четиридесет долара за 160 акра земя (около 0,6 кв. км.), вдигнал каменна къща и засял шарен боб. Скоро се убедил, че сам няма да се справи.
За да привлече повече хора, той публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семействата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесет годишна тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Скоро се родила дъщеря им Еванка (вероятно Иванка), а след нея още пет деца. Мъжът построил друга къща, с пет стаи. Миризмата на зелеви сърми и баница, изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях и накрая английския език.
През 1912 година жителите на селището се събрали на общо събрание за да изберат име на новооснованото селище. След дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата на България. Георги Белчев издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала 64, на 18 км. от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия. Много стар и велик град, Соф-ия!”, обяснявал на властите Белчев.
През 1914 година в Ню Мексико била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там и пощенска станция. Така градчето София се разраства. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев, щата отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 година осемте български семейства получават правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство.
Към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си. Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията – жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така и те успяват да си купят 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията. През 1920 година колонистите купуват земята.
Няколко души от тях продават дяловете си и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. По време на Голямата депресия (1929-1933г.) землището на София е нападнато от скакалци, което опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите българските заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас.
Двамата синове на Георги Белчев – Джордж и Стив разказват, че баща им смятал, че улиците на Америка са павирани със злато – ако си честен и работиш здраво. „Не можехме да орем нивите, защото праха политаше нагоре и ти засипваше лицето. През 30-те години, когато скакалци нападнаха София, небето стана черно. Татко приспособи като пръскачка за отрова една стара ос, която сложи зад камион и напръска земята, така оцеляхме”, разказва Джордж.
През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, наричана от всички Луси, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото татко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж. Двамата спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета.
„В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, спомня си Стив. През 1979 г. Белчев и жена му Люси напуснали София и се преместили да живеят в гр. Клейтън. Създателят на София починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г. тогава той притежавал над 3600 акра земя (14,6 кв. км.). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г.
Снимката към материала е публикувана от внука на Георги Белчев, носещ същото име, във форума ghosttowns.com през 2010 г. Според него, към този момент няколко от наследниците на българските колонисти обработват земята и поддържат къщите. Снимката е от около 1918-1920 г.
Източник:trafficnews.bg
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук