Моите спомени за 10-ти ноември 1989 година

Моля, ако сте си формирали мнението по статии в интернет, не го давайте. То няма да е много реално.
Преди 1989 година България беше една могъща държава (с такова впечатление оставах, ако следях официалните канали), управлявана от несменяем лидер. Очакваше се да надживее всички нас, а дори самата мисъл за подмяна беше светотатство. 

Имаше ужасно чувство за хумор, на което другари в костюми се смееха по партийни събрания. Плановата икономика ту презареждаше магазините с евтини кренвирши (“Виждате ли, в НРБ има изобилие от месо“), ту ги изяждахме, а хладилните витрини стояха полупразни. Но за сметка на това се появяваха хавлиени чорапи и тоалетна хартия.

Цикличността на имането и нямането бяха като пиеса на абсурда.
В народния театър имаше 8 милиона зрители, които плачеха за Изаура, родееха се с майор Деянов, а понякога тайно вечер си мечтаеха за свободата. Не знаехме какво представлява тя, но си я представяхме като Кореком, свободата да си кажеш мнението, възможността да не се крием, ако четем книги или слушаме музика.
Били сме не чак толкова гладни, колкото уморени и наивни. Могъщата държава не беше никак силна, а постоянната криза даваше непрекъснати сигнали, че не ни чака нищо добро.
Тридесет години по-късно. Бил съм на 16, а сега на 46.

България се промени много. Санираха строените блокове в онова време, построиха се нови. Но много от прозорците стоят празни вечер, няма кой да живее там.

Онази мощна държава се оказа не чак така слаба, защото още има какво да се открадне от някогашните държавни предприятия, които все още си работят. Дори и с години да ги продават на скрап, има какво да се открадне.
Усещането за свобода се замени с възможността да си купиш банани през лятото, при това от няколко магазина. Няма лошо, обичаме бананите.

Ако ви липсва приземеният народен хумор на високите етажи, той е налице. Тук традицията се продължи успешно. Освен пълните витрини и хладилници в магазините, няма особена разлика.
За какво мечтаете вечер? За какво се опитвате да не мислите през деня? Опасявам се, че идеята за цикличността на процесите не е така грешна и идва промяна. Чака ни период на пречистване, а след това – нов опит за полет. Може би няма да е скоро, но усещането ми е такова. Дано тогава да успеем да запалим по-успешно двигателя на революционните промени. По зла ирония, може и да не успеем. Карма, братя и сестри, пуста съдба.

Ивайло Тончев

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉