Как приемането ми за чавдарче се превърна в голяма драма

Една случка от средата на 60-те години на миналия век се е запаметила  в съзнанието ми. Не помня вече дали сме били във втори или в трети клас, но предстоеше приемането ни в организацията „Чавдарче“ и тържествено връчване на сините ни връзки. В интерес  на истината това беше някаква вълнуваща тръпка за нас, защото цялото училище ходеше със сини или червени връзки, а ние все още нямахме никакви.

Всички мечтаехме за това. Не знам как се случи, но аз бях натоварен да рецитирам стихотворение на тържеството. Възможно е и майка ми де е била инициатор, защото държеше много да се изявявам, аз бях свит и притеснителен. Това сякаш хвърли сянка върху усещането ми за празник. А и стихотворението беше дълго и трудно за учене. Помня, че всички вкъщи бяха на бойна нога и в продължение на седмица единственото, което правихме, беше да учим стихотворението.

В крайна сметка го запаметих и дойде дългоочакваният ден. Помня, че беше неучебен, заведоха ни в тогавашния музей на революционното движение и там сред пушки и автомати тържеството започна. Естествено, в пълно родителско присъствие. Тогава родителите ни много ходеха на тържествата ни, а ние в интерес на истината непрекъснато тържествувахме за нещо. Всички деца бяха весели, гледаха връзките, които дружинната ръководителка тържествено внесе на двете си протегнати напред  ръце. Пяха се песни, танцовата група игра хоро. Единствено аз трябваше да се изправя сам пред всички и да рецитирам. Цялото  тържество за мен премина като в полусън, бях просто зашеметен от страх. И естествено, се провалих. Започнах, изкарах донякъде и дотам. Не помогнаха нито подсказванията на класната, нито упрекът в очите на майка ми. Така с провал започна участието ми в детската организация, чувство, което и до днешен ден си спомням с усещане за неуспех./Ретро.бг/

*Използвана е илюстративна снимка от интернет
Михаил Николов, София

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉