Съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга

На 25 януари 1853 г. в Трявна Петко Славейков се венчава за личната, красива и кокетна тревненска девойка Иринка Райкова, дъщеря на тревненския първенец Иванчо Райков. Тя била на 19 години, той на 26. Иринка Славейкова била неграмотна, а за Петко Славейков книгата била неотменен и постоянен другар, писането – най-голямата „услада“ в живота му. Много грижи положил влюбеният учител да ограмоти съпругата си, но улисана в грижи по дома, раждането и отглеждането на децата – девет на брой /две умират рано, остават живи седем – пет момчета и две момичета/, не успяла. По-късно горко ще съжаляват и двамата затова. При наложилата се дълга раздяла, тя нито можела да прочете писмата от мъжа си, макар специално за нея да били писани с печатни букви, нито да напише отговор. Прочитал ги и отговарял по нейна диктовка поп Кою Витанов, един от прочутите тревненски резбари и зографи, предан другар на Петко Славейков, негов съмишленик. Затова може би, съхранените писма на Петко Славейков до Иринка, са така сухи и делови. Излиятелният и поетичен човек няма една ласкава, една любовна, нежна дума за съпругата си. След като порастват децата, те поемат кореспонденцията им.

Писмото, което ще прочетете по-долу, също е писано до поп Кою Витанов. Плод на семейно недоразумение, породено на ревностната основа от „улични клюки на завистници“, както пише Рачо Славейков, то е интересно и поради това, че разкрива съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга.

Навярно с намесата на поп Кою Витанов, когото и двамата съпрузи много са уважавали, бурята преминала, отношенията между тях се подобрили. Въпреки различията в характерите, различията в образованието им, продължителните раздели, въпреки някои драматични стълкновения между тях и по-късно, Петко и Иринка Славейкови имали здраво и задружно семейство, отгледали и възпитали децата си в най-високите патриотични и морални идеали на епохата. Дариха България с личности, достойни за уважение и гордост.

Настоящето писмо, в което запазвам характера на езика, е препис от Светослава Славейкова. До сега /1992 г./ не съм открила оригинала му. Не са ми известни и причините, поради които до този момент, тя не го е обнародвала.

Стоянка Михайлова

Дългогодишен директор на музей „Петко и Пенчо Славейкови“

„… Нямах намерение да ви открия своята горест…“

„21 септември 860

Търново

Отче светий,

Приятелското Ваше писмо завари ма още на онуй состояние, на което ме видяхте в село /1/, во состояние такова казвам, каквото не помня никога да съм бил. Мрачен и тъмен ми света, дядо попе, и аз само смърт желая да ма избави. – Питаш ма: не ми ли са мили пиленцата? – Можеш да са съмняваш за приятеля си друже? Или не е таз душа у мене, както е била и е готова да се жертвува за чуждото, че плътта и кръвта си ли не ще съм способен да милея! Не, Отче, не. Мили ми са и само за тях реших да живея, когато вече отчаян от себе си жаля и търся смърт. – Питаш ма така ли трябваше да постъпя с жена немощна, и умно ли е това, което съм направил? Зная че не е умно, но нямаше вече какво да умно сторя, когато в мене ум не остана. Ако да не са ми мили децата имаше тогази едно по-умно, но от свидност за тях, друго по-умно от туй не намислих след една вътрешна борба в 18 часа разстояние що трая. И тъй, дядо попе, не ма осъждай като жесток, тъгата ми надви търпението, и което сторих – сторих; умно не умно връщане няма вече. Дали съм скот ази или съм псе или що съм, че с такава грубост да се обхождат с мен? О! Да не съм жив вече да са повтори над мене таквози упреквание от человек, когото аз повече от всичко друго на света обичах и милеях. Колкото по-мил и по-обичан ми беше този пожизнен другар, толкоз по-тежка и по-смертелна биде раната, дядо попе, и не Славейков, но не вярвам на света да има таквази велика душа, която да устои. Не, друже, не. Сичкото е вече свършено за назе и подир туй варварство и туй унижение, аз не съм вече человек ако приема молба, жалост или милост. Кой съм аз, че да карам или да са бия със жена, че пак подир да си туря главата на една възглавница с нея, това само не мога направи, защото не съм роден за такъв: таквази низка твар да бъде не го възприемам ни под никое условие на света. Аз си изпълних борчта на человечеството, нито съм нея унизил, нито себе си ща унизя; бях сопруг докато можах да бъда както го изискуваше достойнството на човека, и когато видях, че съм принуден да разваля сопружеското приличие, аз запреварих да дам край на туй содружество, което аз не ценя тъй както онези, които сега се карат, след час са милуват, утре са бият пак подочас плачат един за друг. Аз бях на нейна милост сопруг в също значение на тази дума, не съм искал да тиранствувам над нея затуй не мога да допусна тя да тиранствува над мене. Нека ми каже кога съм са обнесъл аз тъй варварски с нея, да я наскърбявам и даже за работи, които съм имал право, аз съм запазил нейната чест повече от своята и какво зло съм направил аз, че станах достоин за таквоз порицание. Ако е била нажалена затуй ли ма имаше мъж, за да си отпушва /2/ на мене, ако е умряла майка й аз ли я уморих и уж пак дали е способно нейното сърце толкоз да жалей колкото моето? А уж пак дали я е жалела и жалей за нея повече от мен? Но как сега трябваше ли да ида на гробищата с нея или като останах на света да имам сношение с живите хора. Но наконец защо да продължавам тези приказки, защо да я обвинявам сега, когато между нас вече сичко е свършено? И когато инък разгледана работата, виноват съм най-много аз. Нейната милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е много по-честита нежели с мене, защото е и умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не за мене.

На пусто са силях аз да се равня с нея, защото намервах право; напусто са силих да я възвися до мене, защото я обичах и желаях да й вдъхна мойте чувства. Ако да бих можал аз да са сравня с нея или ако би можла тя да са възвиси до мене нашето съдружество щеше да е завидно за мнозина, имахме обаче туй нещастие да не сполучим и ето какви сетнини ни сполетяха, погрешката е обаче моя, че аз като реших да са женя и като съобразих всичко друго, туй не съобразих, че от неравенството на образованието ще произлезе таквази неприятност. Усетих аз по-после и мъчих са да допълня тоз недостатък, силих са да надвия злото, но до днес било: джама са счупи и не виждам никакъв способ да са поднови.

При понятията, които аз имам за женитбата таквоз днес, тъй утре пък инак, напущание – подземание, каране и помиряване не са сместя. Женитба познавам аз: обич, до гроб мълчание и търпение или с едно недоразумение и свършено. Да не сякаш дядо попе, че аз не оценявам сичката тяжест на скръбта и срама, който е и за нея и за мене. О, ако да беше в сърцето ми оная нощ, когато аз не мигнах или тогаз когато с поп Никола, ма гледахте на онуй състояние, ако да беше казвам, сърцето ми да видиш каква борба ставаше, ти би от милост за приятеля си гръмнал да ма убиеш да са не мъча… Аз ли не мислих колко ща развреда сърца, колко жалост на роднини, на приятели, и колко радост на душмани, аз ли не мислих колко ща наскърбя невинните си дечица, аз ли не мислих колко срамувание ще търпя от хората за една такваз постъпка несъобразна нито на званието ми, нито на учението ми, нито на шаяна /3/ ми.

Да сичкото го мислих и премислих, и размислих дядо попе, но от сичко най-тежко ми са видя такъв един живот с всегдашно напрягане на търпение. – Викаш ма да си дода приятелю, че са страхуваш за Иринка, страхувам са и аз, но не мога да си дойда. Страхувам са, казвам ти, защото ма знаеш, че не желая злото на никого, не ща да е зле на най-големия ми противник, а не този, който за толкози време е бил предмет на обожаванието ми и нали затуй постъпих тъй дано тя да бъде честита без мене, когато с мене видя колко е злочеста, като непрестанно червея на ревността й гризе живота. Нека живей тя на света, може още да бъде честита, аз обаче никога, никога. А съм създаден по щението на създателя такъв като да не мога никога честит да бъда. Сърцето ми е уединено в пространството на света, и нийде отзив да намери, не ще и да намери. Колкото за нейна милост желая и сяко щастие, Бог да я покровителствува; аз, аз щастие вече не търся, моето щастие са вече моята горест и моите сълзи, и съществованието ми на света е само за содержанието на децата ми. Живях доволно за мене си, отсега само за тях има да живея, аз дадох вече клетва и клетвата ми е силна и страшна, да не се косне ръката ми до никоя от този дяволски пол, ако ще ми са представи и самото совършенство, кога тази на която толкоз надежди имах и с която сполучие седем и повече години са лъстих не била, няма и да бъде никое вече сострадание, ни сожаление, ни снизхождение от мене към този пол, да който аз мислех да е създаден да ублажава горестите на человека в този юдол плачевен…

Ето, дядо попе, моя ответ на Вашето приятелско писмо, нямах намерение да Ви пиша, нито да Ви открия моята горест, но защото видя, че Ви я открили, открих Ви и аз сърцето си. Желая само и поръчвам Ви никому, чуваш ли, никому другиму не ще съобщите моето писмо, освен на тези, до които се касае.

Ваш П.Р. Славейков“

На снимките: Петко Р. Славейков и Иринка Славейкова с пет от децата им.

Източник:Тревненски бУдил

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉