На битака през 80-те – от дънкови поли и якета до леки коли и животни

Димитровградския пазар през 80-те

След дълъг пазарлък (почти като на пазара) столичните общини най-сетне се споразумяха и София има своя законен битпазар. Казвам законен неслучайно, досегашният се намираше в тесните улички зад театър „София“ и беше обект на какви ли не слухове и страховити истории: „не ходи там, защото всеки трети е милиционер, правят се внезапни проверки и тараши“, „голяма част от стоките са фалшиви, да не говорим за фантастичните цени“. 

Тези и много други твърдения естествено разпалват всяко любопитство, но слуховете достигнаха връх, когато се разчу, че пазарът бил обявен извън закона!

За да не дава повече материал на мълвата, Столичният общински съвет определи 100 декара от квартал „Малашевци“, където битакът най-сетне беше приютен. И докато се чака реализацията на иначе готовия проект за цялостно оформяне на пазара, свободната търговия не чака и „алъш веришът“ върви с пълна сила.

Още от паркинга — шарени блузки с различии фирмени знаци (задължително на латиница) се изваждаха направо от багажниците на колите. Върху оградите на съседните къщи бяха прострени красиви цветни пуловери и фино бельо. А в централната площ на дървени щайги върху импровизирани масички или направо на земята очакваха купувача безброй неща: блестящи лачени обувки, памучни ризи, джинсови поли и панталони, току-що родени кученца - болонки, автомобилни части - от жигули до мерцедес, часовници и дъвки, вносни цигари и уиски… Не е трудно да се досетиш кой царува тук.

Дефицитът е главен герой на този кратък разказ. Всъщност няма да кажем нищо ново, тъй като от няколко години на прицела на масмедиите са всички проблеми около тази страшна дума. Като не достигат автомобилни гуми на държавния пазар, защо да не си купим оттук, само че по-скъпо. Като няма автомобилни части по магазините, защо да не процъфтява спекулата с тях. „Ей, момиче, има хора с пари — ми казва един усмихнат чичко, дошъл чак от другия край на България да търси автомобил, и добави: „Чакам вече осем години ред, за да купя на държавно — готов съм да дам две-три хилядарки отгоре…“.

Опитвам се да търся екзотика, но не я намирам нито в шарените сергии с дребни стоки, нито в сръбската музика, която гърми оттук-оттам, нито в мръсотията и прахоляка.

Както навсякъде по света, пазарният механизъм и тук е в пълна сила - в зависимост от насищането с определен тип стока променлива е и нейната цена. Минимална е например сумата за един електронен часовник, максимални са цените на последен модел джинсова къса пола или яке (българинът все още предпочита марката „супер райфъл“ пред родните „Перун“ и „Младост“), евтини са памучните фланелки, макар и с фирмата „Ротманс“, скъп е последният бестселър (издаден у нас) „Хотел“ на Артър Хейли.

„Продавате ли този фотоапарат?“, ме питат вече няколко пъти. Или - „Какво продавате?“. „Искам къса джинсова пола в зелено и синьо“ - обяснявам на един млад търговец. „Имате я идващата неделя, в десет часа сутринта“ — ми отвръща сериозно той. Какво пък, стоката му наистина е хубава, а освен това - „достоверна“. Казвам го, защото има и съвсем явни фалшификати - българска стока (иначе качествена), отклонена от търговската мрежа, с допълнително пришити фирмени знаци…

Напускам с известно облекчение новия битак, въпреки че, между нас казано, следващата неделя в десет ще съм тук…

 Списание „Наша родина“ 1988 г. Автор,Емилия Константинова

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉