16:47
„Най-често се завръщам към моето детство, защото тогава обичах всичките си другари и бях обичан от всичките си другарчета; защото тогава не знаех думата омраза и другата дума, която влезе в нашия речник, която страшно ме смущава – корупция.
Моето любимо пътуване – не го разбирам буквално, да отида до Съветския съюз, примерно, или до Монголия. Аз винаги пътувам към утрешния ден, който вярвам, че ще бъде по-добър от днешния.
Изповядвам като девиз това, което съм откраднал от Лиляна Михайлова – да може да се научим да обръщаме само добрата страница в хората, а лошата – да остане за тях самите“.
Тези мисли Сотир Майноловски (1930-2007) споделя през 1988 г. на среща с работници от завода за обувки в Добрич. Именно в градския Драматичен театър започва и неговият творчески път.
Роден е във Варна, където завършва гимназиалното си образование. Следва актьорско майсторство във ВИТИЗ и на 29-годишна възраст излиза като щатен артист на сцената на Добричкия театър. През 1964 г. се мести отново в София и в продължение на три години играе в Сатиричен театър „Алеко Константинов“. След това става част от трупите на театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър, на който е и директор последните години, преди да се пенсионира, до 1997 г. В запис от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия.
Театърът си остава неговата голяма страст въпреки не малкото му екранни превъплъщения, и то в едни от най-продуктивните години на българската кинематография. Снима се в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Цар и генерал“, „На всеки километър“, „Понеделник сутрин“, „Закъсняло пълнолуние“, „Спомен за близначката“, „Мъже в командировка“, „Щурец в ухото“ и много други. Познаваме го и от малкия екран, където участва в телевизионните драматизации на редица класически заглавия, сред които „Албена“ (Йордан Йовков), „Хъшове“ (Иван Вазов), „Светът е малък“ (Иван Радоев), а също така и в „Строшената делва“ (Хайнрих фон Клайст), „Джени – жена по природа“ (Ърскин Колдуел), както и в мюзикъла „Големият и Малкият Клаус“ по едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен.
Отличаващия се актьорски маниер на Майноловски откриваме в редица постановки на Радиотеатъра, които се съхраняват в Златния фонд на БНР.
Тема, която вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и негативна тенденция у някои – театърът като начин да „начешеш“ суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски, – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (днешния Добрич) или Михайловград (днешна Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка.
Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов, който казваше: „Нямаш ли си вътре кандилцето, никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия, киното също – макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди, те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник“.
През цялата си творческа кариера Сотир Майноловски обикаля из театралните сцени на много български градове. За гостуващите представления той споделя: „Ние наистина сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Защото тези очи са много по-девствени и чисти, отколкото очите на едни зрители, които са преситени от изкуство; които се чудят къде да отидат, един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка, от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров. Истинската публика е жадната публика, затова и аз, като всеки актьор, се връщам с радост в малкия град“./Ретро.бг/
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук