Спомени от СОЦА:Другарският съд налагаше глоби до 20 лева,парите отиваха в извънбюджетна сметка на Общинския народен съвет

Имаше такава институция - другарски съд. Съставът на съда беше от трима души-председател и двама члена. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт. Одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи глоба до 20 лева. По него време 20 лева бяха много пари.

Събраните суми от глоби се внасяха в извънбюджетна сметка на Общинския народен съвет. Не беше регламентирано за какво точно могат да се изразходват. По моето време, когато ръководех финансовата служба не похарчих нито стотинка. Имаше наличност от 120 лева. Сумата беше достатъчна за един банкет или кьорсофра, които бяха обичайни тогава. Но Законът за финансовия контрол беше много строг. 

Ако си го бях позволил в най-добрият случай щях да бъда глобен с 3 брутни месечни заплати. Някои щяха да ядат и пият, а аз щях да платя масрафа. Предшественикът ми, който временно заемал длъжността си бе позволил от тези средства да закупи стенен часовник с махало и камбана. Бяха на мода. Часовникът беше закачен на стената в стаята където работех и аз. Когато се пенсионирах стаята ми не се ползваше. Не се виждаше и часовника. Помислих, че са го изхвърлили, защото този тип часовници вече бяха старомодни.

Сегашният кмет хареса стаята ми. Обзаведе я за кабинет. На стената видях същия часовник. Явно му е харесал. Не съм му казвал пък и няма смисъл да му кажа, защото е минала давност. Този предмет е закупен със средства от другарския съд и остава като спомен за несъществуващата вече институция. След време функцията на другарските съдилища затихна. Сумата от 120 лева още дълго време стоя в наличност в извънбюджетната сметка. Когато настъпиха демократичните промени се получи разпореждане да бъдат закрити извънбюджетните сметки като средствата се преведат в бюджета. Тогава тези 120 лева заедно с други такива малки суми ги пуснах в общия куп от където никой никога повече нямаше да ги види.

В някои случаи, когато делата бяха маловажни, Районният съд ги препращаше към другарския съд. Имах възможността да бъда председател на другарския съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки на които къщите им на улицата са една срещу друга сигурно заради дребна работа влязоха в остър спор. И двете бяха прехвърлили 75-те години. 

Явно склерозата ги беше натиснала. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават. Чудеха се как тези кротки жени вече на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше. Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те като излязоха от там щяха да си оскубят косите. Един ден реших на шега да се опитам да ги сдобря. Не очаквах, че ще има някакъв ефект, но все пак реших. Познавах ги и двете. 

Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих й да подаде заявление до другарския съд - ще повикаме съседката й, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. Насрочихме заседание. Двете жени се явиха. Предупредих ги да въздържат нервите си, за да може съда спокойно да си върши работата.

Изслушахме и двете страни. И двете страни си мислеха, че са прави. И двете страни нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох  и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. 

В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби до тогава докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. От тук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. Заедно си тръгнаха.

След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба го озаптяваш.

Енчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉