Един стар сервитьор от времето на соца разказва: Благодаря на кризата, че ми отвори очите

 

Не съм ви писал от много месеци, но при мен нещата не бяха много добре. Нали знаете, моята орисия каква е - с черния панталон и бялата риза, да тичам между масите и да обслужвам пияни. Дойде кризата и всички в ресторантьорството се охълцахме - и аз и шефа. 

Аз, защото се оказа, че са ме осигурявали на половин ден и нито помощи мога да получа, нито мога да се оправя с парите. Шефът си продаде джипа, за да не му вземат заведението, сам работи в кухнята. Оставахме сами - аз и той. По цял ден ми ревеше, че много му било зле и пак продължаваше да ми реже от заплатата. Сами работим и пак ме краде, ако може и себе си да окраде, ще го направи.

Една вечер стоим на празното заведение, вика ми, Гошо, айде по къщята, няма смисъл. Върнах се в 8 вечерта у дома, кога такова нещо ми се е случвало. Легнах да спя, мъча се, най-накрая заспах и кой да видя - Тодор Живков.

Идва едни такъв сериозен, загрижен, като баща. И ми вика - "Гошка, недей робува на частници, търси държавното. Стига се мъчи, ти сервира на Тръпм, на Путин, достигна върхове в кариерата. За какво ти е да се мъчиш, не си първа младост".

Събудих се по никое време сутринта, гладя ризата и...не ми се ходи на работа. Това никога не е било.

Пред очите ми е само бай Тодор и как ми вика - "Измъчи се, моето момче, почини си".

Звъни ми телефона и едно старо гадже ви вика "Гоше, сетих се за теб, трябва ми човек за една работа, на пропуск да работиш. Държавно!"

И както бях с ризата и панталоните, отивам на интервю. Взеха ме от раз, единствен бях бръснат и ухаех на парфюм. 

Вече минаха 2 месеца и мога да кажа - прав беше бай Тодор. Държавното си е държавно - заплата, осигуровки, почивка. Не бях излизал никога в отпуск, щях да се разплача, когато ми дадоха и още една заплата за Коледа и бонус. Няма пияни изроди, няма мрънкащи чорбаджии. Над мен е само държавата, а аз съм неин служител.

Заклех се - на следващата отпуска да отида до Правец и да оставя цветя на паметника на Тодор Живков, защото той ме напъти и спаси.

Звъни ми бившият ми шеф - ако можело и той да работи като мен. Заведението фалирало, той гладувал. "Няма, господине, държавната работа не е за всички" ми идеше да му отговоря, но нали съм учтив - замълчах си!

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉