18:02
Брейк до изнемога и от време на време братя Аргирови за разтуха
Mясто на действието —Пловдив, хотел на „Балкантурист“ в центъра на града, дискотека към хотела. Екстериор, интериор. Време на действието — 23 часа и 15 мин.— Да снимате искате?! — много неща е видял един нощен портиер през дългогодишната си практика, но подобни навлеци за пръв път му се случват.
— Тогава при управителя! — и като прикрива с широкия си гръб пътя за отстъпление, ни сочи тапицираната врата в дъното на коридора.
— Здравейте, момчета!
За управителя сме момчета… полуаматьори,полунаивници. Може би точно затова сме му интересни и е готов да ни изслуша.
— Да се разберем, момчета. Това, дето сте го замислили, няма да стане. Статия пишете… за дискотеките, ваша работа. Само едно трябва да знаете — тук е хотел, с чужденци, с представителни гости. Хората искат спокойствие! — подава ръка за довиждане. — Мисля, че се разбрахме!
По-късно, странно защо, се сетихме за „Сладък живот“ на Фелнни и по-специално за онази сцена, когато Папарадо се криеше зад колоната, за да заснеме високопоставените гости в ресторанта, а двама мъжаги му измъкнаха филма от апарата. Вярно, снимки не направихме, но затова пък лентата е цяла.
А колкото до дискотеката — надникнахме. Чужди гости не видяхме — главно местна младеж на средношколска възраст.Място на действието — същият град, на около триста метра надолу по главната улица, вход на друга дискотека. Екстериор. Време на действието — 23 часа и 50 мин.
tn_20150914_133139 - CopyПардон! — безпардонно ни избутва едно от момчетата, докато приятелчето му прави поредния несполучлив опит да настъпи падналия от устата му фас. На свой ред той също иска да каже нещо, но това, което излиза от гърлото му, е по-скоро нечленоразделен звук.
— Да-а-а — обобщава философски портиерът. И делово към нас: — Шестнайсет лева.
Парите изчезват в джоба му. Иначе не бърза да ни връчи кувертите. Може и да е забравил.
— Кувертите — тупаме го по рамото.
Погледът му се плъзга от копче на копче, за да се спре на обемистата чанта:
— Това какво е?
— Два фотоапарата, светкавица и няколко обектива.
— Джумбуши ще си правите!
— Ще снимаме ,признаваме ние. И отново започваме за развлеченията, за това как се забавляват младите…
Тоз път няма дори: „Хайде при управителя!“ Той е от тези подчинени, които не препращат гражданите при началника и не се крият зад гърба му. Или с други думи — готови са да поемат отговорност.
— На това дискотека ли му викате? — и сам си отговаря. — Мъжка баня!
После бърка с неохота в джоба, вади две банкноти по пет и десет лева и ни ги връчва с извинението: „Нямам дребни.“
Място на действието — Стара Загора, отново хотел на „Балкантурист“, интериор. Време на действието — 21 часа. Разговор е портиера на хотела.— Само ще пиете или ще искате и да вечеряте? — портиерът е любезен с гости на хотела.
— Да потанцуваме. — Не се изразихме както трябва, усещаме го по погледа му. Уточняваме: — Интересуваме се от дискотеката.
— Няма — прави жест „Само това не искайте от мен“. — В мазето е, но стана наводнение. От три месеца я ремонтират.
… Преди три месеца, в разгара на засухата, когато цяла България пести водата, в дискотеката — наводнение! Явно и тук не става за снимки.
Място на действието — София, подлезът на бул. „България“ и бул. „Емил Марков“, централният вход на бившия бар „Ритъм“, сега дискотека. Време на действието — ранна съботна вечер.
19 часът и 30 мин. Половин час преди откриването на дискотеката. Тълпата плътно е наобиколила входа. Пуши, коментира, закача се, флиртува… с други думи – търпеливо чака.
20 часът и 10 мин. Стъклената врата леко се открехва, колкото през нея ребром да се промуши сам човек. След две минути се затваря. Манипулацията се повтаря още няколко пъти на неравни интервали.
20 часът и 25 мин. На касата се появява предварително написана табелка: „Места няма“.
Няма, но има! И това го знае всеки, защото едва ли са влезли повече от тридесетина души. Следователно, дошло е време за изобретателност. Полупънкче показва през стъклото десетолевка, други се навъртат около служебния вход, трети чука на приятел да отвори прозореца… Ние от своя страна решаваме да си послужим с журналистическите карти.
tn_20150914_133127— Виждате ли какво става! — управителят току-що е позвънил в Районното управление за съдействие. — Така е всяка вечер, откакто барът премина към ЦК на Комсомола и входът е по един лев. Преди чак такова нещо нямаше. Осем лева и край. Който може — плаща. А сега кафе и кола. Иди, че изпълнявай план!
Съгласяваме се. Да облечеш сервитьор във фрак и вместо уиски с фъстъци да го караш да поднася кока-кола, това направо е обида за човека.
— Заведение за стотици хиляди лева и да няма кой… — така и не разбрахме кой точно го няма и за какво е необходим, защото управителят не рачи да се впусне в подробности,а побърза да уточни.— Писмо имате ли?
— Не.
— Ето, виждате ли, а искате да снимате!
— Но какво писмо?
— От другарката Пейчева!
Без адрес, без служебно положение или наименование на институция. Просто „другарката Пейчева!“ Нещо като „другарят Петров“ от фейлетоните.
И отново сме навън,замислили се над онова, което всички така ревниво крият от фотообектива — всред тълпата, която не бърза да си тръгва. На какво ли разчита?
— На традицията — пръв се отзовава на въпроса ни полупънкчето. — Видели ли сте нощен бар, пък макар и бивш, без пиене? До един час сума народ ще изпълзи навън на четири крака. Тогава е наш ред!
Полупънкчето си има своя логика, но едва ли е валидна за всички.
— Не сме толкова наивни, но навсякъде е същото. Не е ли без значение пред коя затворена врата ще висиш?
— Шофьорка съм. Ако не отида седмично поне веднъж на дискотека, нощем сънувам кошмари… лирата се откачила, ръката ми се поти в гумената ръкавица, а зад мен са се наредили поне още пет тролейбуса!
— Предпочитам в дискотека. Иначе отидеш на терен и все ще се намери някой хитрец да загаси осветлението… Какво се смеете, така е!
— Чичковците питат защо сме ходили по дискотеки? — (При управителя сме момчета, тук — чичковци. Няма как, въпрос на гледна точка.) — Защото не ни е дошъл редът да седнем пред телевизорите!
— Един въпрос може ли?
— Винаги! — момчето с лъскавото яке е готово да отговаря на всякакви въпроси.
— Сигурно сте студент?
— От Йелския университет — разкопчава якето за доказателство и показва надписа на фланелката.
— Как си представяте идеалната дискотека?
— Нещо като зала „Фестивална“. – Мисли:
С разноцветни прожектори, брейк до пълна изнемога и от време на време братя Аргирови за разтуха…
Първото изречение, което ми хрумна на другия ден и най-точно отговаряше на разнопосочните ми мисли, беше: „Трудно се пише за дискотеките.“ Сетих се, че не е мое, а перифраза в известна книга. Да, трудно се пише за дискотеките и трижди по-трудно се снима в тях, на свой ред ще възкликнем ние, макар добре да си даваме сметка, че всякакъв паралел между двете теми е невъзможен. И ако все пак си го разрешихме, то идва от желанието да уверим читателя, че сме далеч от „всяко съчинителство“, тъй като дискотеката с колосален произвол натрупва пред нас неправдоподобности, тъй че не бе възможно нито да ги преместим, нито да ги преодолеем, а трябваше само да търсим пролука, през която да се проврем, както се казва по-нататък в книгата.Вижте още:Как непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите през 80-те
Списание "Отечество"1983 г.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук